26 юли 2015 г.

Да удариш дъното

  Случвало ли ви се е да ударите дъното? Ама наистина да го ударите? Да падате, падате надолу и още по-надолу, бавно и сигурно, но затова пък спокойно и някак мистично... Не ви се е случвало? Как да ви кажа... С какво да ви дам пример... Ще помисля още и ще се сетя. Какво ли е чувството, когато падаш надолу? Предполагам, че е ужасно, но може би ако падаш дълго, започваш да си мислиш, че сърцето ти ще се пръсне не от мъка, че летиш към бездната, а от радост, че все пак се движиш в някаква посока... Защото докато падаш, може да ти се стори, че летиш...

   А сега си представете, че сте в една лодка по средата на спокойно езеро. Разлюлява се лодката, а вие падате. И започвате да потъвате –  надолу и още по-надолу. Спокойно и сигурно. И ви харесва. Водата не ви плаши. Стигате все пак дъното... Представихте ли си всичко това? Но въздухът свършва, а вие започвате да се мятате като риба на сухо... Нямате въздух... А той е живителен за вас...И накрая достигате дъното... И изведнъж се сещате, че сте чували някога, че когато стигнеш дъното, можеш да се удариш в него и да литнеш нагоре от силата на своята тежест и така да изплуваш на повърхността...
   Така...Опитвате се да подскочите, но изведнъж се оказва, че нямате тежест. Да, нямате тежест. Докато сте падали надолу, по тялото ви се е налепила тиня и мръсотия, която тежи повече от собственото ви тегло.
   Нещо такова си представих, когато прочетох, че в нашата църква вече ще има монаси „за един ден“. Да, за един ден. Влиза някой си в манастира, облича расото, прави се на монах и после го съблича. Харесало му или не му харесало, няма значение, важното е, че е облякъл расото и се е позабавлявал...
   Мислех, че сме ударили дъното, но се оказа, че не сме. Досега се подигравахме със себе си, но сега вече се подиграваме с това, което винаги е крепяло Църквата – със самото монашество. Падахме, падахме надолу, потъвахме, докато си въобразявахме, че летим, а накрая стигнахме самото дъно. И аха – да се изправим, но не можем. Защото цялата тази кал и мръсотия вече толкова тежи, че освен да ровим тинята по дъното и да си мислим, че ставаме, нищо друго не ни остава...
   Стана ли ви тъжно и болно? Да? Ами аз точно това исках, да ви стане и тъжно, и болно. Толкова болно, че да си кажете задавени от мъка:    „ И аз съм виновен. Всички сме виновни. Виновни сме, защото мълчахме.“
   Ако се опитаме да се изправим, няма да можем. Вече нямаме тежест. Църквата няма тежест, Тя олекна от калта и мръсотията. В очите на хората ние, православните християни сме едни лицемерци,когато чуят думата „православие“ им прилошава. Представят си забрадени жени с дълги поли, купени задължително от втора употреба, свещеници със сплъстени бради и вмирисани раса, епископи, които нехаят и монаси, които се държат така, сякаш, са да дошли в манастира за един ден. Всъщност, има ли значение дали си сложил расото за един ден или за цял живот, щом не осъзнаваш колко тежи това расо?
   И какво ще правим сега? Църква нямаме – тя потъна, докато ние строяхме и ремонтирахме сградите на нови храмове и позлатявахме кубетата им. Сега имаме колкото искате нови храмове, но Църква нямаме, тя потъна под тежестта на калта и мръсотията, с която я засипахме, докато мълчахме.

   Ако вече си отворите устата, за да кажете нещо, никой няма да ви чуе, защото всички сме на дъното и дружно драпаме нанякъде. Не отваряйте уста, за да не се удавите. Само се молете. Молете се Бог да ни издърпа, за да поемем въздух...

Автор: презвитера Ренета Трифонова
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.