Беседа със свещеник Тимъти Хойники за мисионерското
служение и Православието в САЩ*
Пенсилвания
има богата православна история. Днес тук има пет действащи манастира, две
семинарии и стотици енории в много градове и по-малки селища.
В Западна
Пенсилвания са се поселили много имигранти от Източна Европа, дошли някога да
работят в рудниците, така че само в района на Питсбърг съществуват над 100
православни храма. Много православни живеят и в източната част на щата – тук са
се заселили тези, които са работели на каменовъглените мини. За съжаление,
броят на постоянно действащите храмове в последно време намалява – младежта
напуска този край, поддавайки се на светски настроения.
За
щастие, се срещат и обратните примери. Мисията на Светите Апостоли (Православната
Църква в Америка) в Механиксбърг е един от тях. Тя е основана през 2004 г.,
отец Тимъти е дошъл тук през 2005 г. В началото богослуженията се извършвали
във взетото под аренда складово помещение, а 18 месеца по-късно била намерена
сградата, в която се помещава енорията сега. Но още тогава, когато през януари
2007 г. общината с благословението на епископ (сега митрополит) Тихон се
преселила, било ясно, че с времето ще се наложи да се търси друго помещение. Понастоящем
броят на енориашите се е увеличил толкова, че тук вече няма място за всички. Но
това са трудности, които могат само да ни радват.
Механиксбърг,
град с население около 9 хил. души, се намира в южната част на Пенсилвания, на
осем мили от столицата на щата, Харисбърг. И въпреки че тук жителите не са
толкова много, те са много предприемчиви, така че градът бързо нараства. При
това той е разположен в богат селскостопански район, известен като Долина
Къмбърланд.
Отец
Тимотей ни разказа за историята на мисионерската енория, сподели своите
размисли за служението на свещеника-мисионер и за днешното състояние на
Православната Църква в Америка.
̶
Отче,
разкажете ни за Вашия проект за новата сграда за енорията.
̶
Преди няколко години
събрахме „проектен комитет”, за да решим какво ни е необходимо за енорията, и
започнахме – като на Великата ектения: за мира на целия свят. След това малко
стеснихме кръга от задачи: необходимо ни е училище и болница, едно и друго...
Добре, но това, с което си заслужава да започнем, е храмът. Изясни се, че на
енорията е необходимо и гробище, тъй като при нас има много енориаши, които
нямат православни роднини, но желаят да бъдат погребани по православния чин, и много
млади хора, които, разбира се, засега не мислят за смъртта. В крайна сметка
имахме нужда от доста голям участък земя, който да използваме за гробище.
Решихме, че искаме да построим своя собствена църква, а не да приспособяваме
някаква стара, вече съществуваща.
Наш
приятел, енориаш от гръцката църква, ни запозва с човек, който продаваше голям
участък земя, и ни помогна да се сдобием с 13,6 акра[1] в
покрайнините на Механиксбърг на много изгодна цена. Механиксбърг активно се
застроява, имаше само две места за ново строителство, и този участък беше
едното от тях. В близките 20 години това ще бъде населена местност, а сега
наоколо има царевични ниви. Слава Богу, тук всичко се развива!
Отначало
решихме да построим енорийски дом, в който да има параклис, три стаи и кухня;
според постъпващите в касата средства да устроим храм в съседното помещение, а
след това да съборим разделящата стена – и така цялото пространство ще стане
църква. Ключовото изречение на този проект беше: „Тази сграда не е църква” –
защото ние не искаме хората да мислят, че това е окончателният план. Затова тук
няма да видите голям купол, сградата няма формата на кръст – аз не исках тя да
изглежда като църква, защото тогава бихме се успокоили и бихме останали в нея.
Искаше ми се там да бъде красиво, но при това да има и напомняне, че трябва да
се развиваме. Ще има неголям купол от страната на фасадата, което ще бъде знак,
че вътре е храм. И когато на срещите по повод на проекта някой започне да
говори за тази сграда, ние възкликваме: „Това не е църква!”.
Сградата
ще побира 175 души в кораба, и това ще даде начало на работите по същинския
строеж на църквата. Планираме да съединим храма със закрит преход към другите
помещения, за да не се налага хората да обличат връхна дреха, преминавайки в
трапезарията. И гробището ще бъде точно срещу изхода от храма, така че да се
вижда кръстът – това е напомняне къде ще отидем всички. Кръстът за отслужване
на панихиди, с височина 15 фута[2],
на платформа, с покрив, ще стои в средата на гробището, което в плана също ще
бъде с формата на кръст. То ще се състои от четири отделения – в чест на
четиримата евангелисти – Матей, Марко, Лока и Йоан. Едно от отделенията ще бъде
за клириците, едно – за децата и недоносените младенци. Ние не продаваме гробни
места – погребението ще стане служба на енорията. Имаме няколко енориаши от
старите имигранти, те се безпокоят за това, което ще стане, като умрат. Не
бихме искали разноските по погребенията да се поемат от родствениците на
енориашите, това трябва да бъде служение на енорията. Ние се интересуваме от
традиционното погребение, както е описано в книгата „Християнска кончина”, и ще
се постараем всички правила да бъдат спазени.
Това
е първият етап от проекта и ние се надяваме, че за десет години ще успеем да
построим истински храм. При това в него съвсем съзнателно няма да има някои
удобства. Не искам в олтара да има водопровод – нека олтарниците носят вода от
кухнята. Засега ще построим неголямо, тесничко помещение, за да не забравяме за
необходимостта от по-нататъшен строеж. Но когато вътрешните стени бъдат
премахнати, пространството ще стане просто огромно.
Ето,
такива са нашите планове за бъдещето. Дойдох тук през 2005 г. В продължение на
десет години ние постепенно се придвижвахме напред.
̶
Изминали
са десет години, а вашият проект е планиран за още десет. Необходимо е много
търпение!
̶
Да.
̶
Трудно
ми е да възприема всичко това. Вие имате план, но колко много време е нужно за
неговото изпълнение!
̶
Блаженият митрополит Герман
беше мой епископ още когато бях дете, и той ме познава добре. Той реши, че за
мен ще бъде полезно да се преместя в Механиксбърг, тъй като съм нетърпелив.
Смятам, че това ми е за послушание – да дойда тук и да се уча на търпение,
защото това също е необходимо. Църквата в Олифант, където служех, преди да
дойда тук, беше забележителна, с прекрасен хор, 30-футов[3]
иконостас, великолепна акустика, с всякакви литургийни вещи – всичко, каквото
ти душа иска. А след това дойдох в Механиксбърг и първата неделна Литургия
слуших в прашното складово помещение. Наложи ми се преди Литургията да изправям
изкривения потир. На кадилницата липсваха половината звънчета, облаченията бяха
целите в дупки и аз си помислих: „Какво е това?”
Като
за капак на моята първа неделна служба – а това беше на Петдесетница – четецът
прочете погрешен Апостол, а аз бях подготвил проповед върху апостолското
четиво; енориашите ми дадоха букетче цветя от своята градинка, в което имаше
мравки – те ме хапеха по ръката в продължение на цялата проповед. Представете
си картината: аз, целият пребледнял, в главата ми се въртят мисли: „Четецът
прочете погрешен Апостол, хапят ме мравки. Какво е това?! Къде съм попаднал,
как може?!”
̶
Страхотно
начало!
̶
Винаги разказвам как след
тази първа Литургия аз и моята бременна жена се върнахме у дома и просто
ридаехме. Но сега, десет години по-късно, за мен това е едно райско кътче и аз
не бих искал да ходя никъде. Ние станахме семейство.
̶
И
така, 175 души – това е пределът за първия етап на новата сграда. А колко
енориаши имаше, когато дойдохте?
̶
На първата Литургия
присъстваха 22 души. След година вече бяха 40. И още щом започнаха работите,
хората започнаха да се стичат при нас отвсякъде; може би известно време те
просто не бяха ходили на църква, или бяха посещавали други енории – но сега
почувстваха стимул да ходят на църква. И понастоящем ние имаме 96 възрастни
енориаши и малко повече от 40 деца – това е доста добър брой.
Около
две трети от енориашите са новообърнати, и мнозинството от хората осъзнават
необходимостта от църковния десятък. Благодарение на това свещеникът не се
налага да работи светска работа и строителството да върви паралелно с другите
начинания. И според нашия план ще можем да поддържаме всичко това и за в
бъдеще.
Отец
Ерик Тоси, секретар на Православната Църква в Америка, написа докторски труд
върху методите на евангелизация на Православната Църква, и нашата енория беше
една от трите църкви, в които се провеждаха изследванията. Едната църква беше
стара, с изградена община; другата – на средна възраст и нашата – мисия; всички
те бяха в различни части на страната; той изучаваше как са израснали. Оказа се,
че ние сме в разрез с всички разбирания за евангелизацията и увеличаването на
броя на хората в църковните групи. Ние не е толкова лесно да бъдем намерени,
защото не се виждаме, сградата не изглежда като храм, няма никакви табели,
знаци, но въпреки това общината расте. Така че аз се надявам, че, когато
построим сградата с площ 7800 квадратни фута[4] на
върха на хълма, сред участък с площ 13 акра[5],
край пътя, по който всеки ден минават хиляди, с купол и табелка: „Дойди и виж”,
в Църквата ще дойдат много повече хора.
Ние
искаме да започнем да използваме Божиите дарове. Нашият хор ще даде няколко
публични концерта. Искаме да открием няколко енорийски трапезарии – не за
получаване на доходи, а за привличане на хора. Те могат просто да дойдат и да
хапнат заедно с нас; при това хорът може да изпълни няколко песнопения. Това е
област, в която Църквата още не е навлизала, особено в по-установените енории.
И това е такава лека среда, защото там има малко място, можеш да се запознаеш с
хората, не е толкова тясно.
Отначало
хората не знаеха какво да мислят за мен. Може би те ме смятаха за персонаж от
филма за Хари Потър: движи се някакъв човек в расо. Но сега знаят, че аз съм
местен православен свещеник.
Друго
наше начинание са ежемесечните пожертвования. Ние събираме пожертвования за
организацията IOCC (Международна православна християнска
служба на милосърдието) и OCMC (Православен християнски мисионерски
център), Свято-Тихонския манастир в Пенсилвания и пр.; обикновено устройваме
благотворителни акции в Механиксбърг, за да стане нашата църква известна с
това, че тя повече дава, отколкото взема от града. Църквата става организатор
на благотворителността, а не неин обект. Забележително е, когато срещаш човек
на улицата и той казва: „Пасторе, вашата църква даде пожертвование на
приятелката на майка ми, ние искрено ценим това”. Да даваш на ближните – това
създава много добри връзки и Бог ни е благословил с много щедри енориаши.
̶
Имали
ли сте и други явни свидетелства за нашата вяра в духа: „Ние сме православни.
Елате и вижте!”?
̶
Енорията отвори шатра на Юбилейния
ден – това е голям еднодневен панаир на Източното крайбрежие, който се устройва
на Централната улица, посещават го около 60 хил. души. Хубаво е да се присъства
там: това дава възможност за сериозни дискусии.
В
последно време не успявам, но преди посещавах Месианския колеж (Messiah College)[6]
достатъчно често, че да представя свидетелства за Православието, и извършвах
богослужения в кампуса на Колежа. Когато дойдох да пръв път, те поискаха да
служа Литургия, но в рамките на 45 минути и да няма други православни
християни. Казах, че това е невъзможно, но бихме могли да отслужим други
служби. Служихме вечерня, утреня или молебен няколко пъти, за да получат
някаква начална представа за Православието, а след това провеждахме беседи.
Още,
при тях в Месианския Колеж има нещо, което те наричат „параклис”: седмици,
посветени на някаква духовна тема, по която се устройват дискусии и други
мероприятия. За пръв път бях поканен да поговоря на темата „Човешката
сексуалност”. Беше ми интересно да общувам с група деца от Колежа. И ето, аз
дойдох, те видяха, че съм в черно расо и веднага отклониха погледа си от мен,
но аз казах: „Искам да ви кажа, че аз съм женен, имам дете. А сега да
започнем”. Напрежението веднага спадна, ние успяхме да поговорим. Там направих
три или четири презентации. Една от нашите енориашки, професорка по
Библеистика, прави презентациите, а аз представям православното тълкуване на
Писанието.
Няколко
човека от този Колеж се обърнаха в Православието. Такова е нашето служение – да
помагаме на хората от колежите Дикинсън и Месия да идват в Църквата.
̶
Присъства
ли Православното християнско братство[7]
в тези колежи?
̶
Ние основахме група в
Месианския Колеж, тя включваше четирима души, но всичко някак бързо затихна още
първата година. Групата си стои, тя е отворена, и ние се опитваме да я обновим,
да видим какво ще излезе там. Работата със студентите – това е може би най-безрадостната
част от моето служение. Някои много я обичат, но за мен това е борба, и то
поради текучеството. Една година имате силна група, а след това всички се
разпръсват, и трябва да се започва наново. Но това е благо и достойно служение,
така че ние продължаваме стъпка по стъпка.
̶
Нашето
отделение на Православното християнско братство в Университета в Пенсилвания се
сблъсква с аналогични проблеми. Съставихме списък на студентите, принадлежащи
към Православната Църква. В него имаше няколкостотин имена и много от тях бяха
от традиционно православни семейства. Ние се стремим да ги каним на нашите
мероприятия, но за нас, обърналите се в Православието американци, никак не е
лесно да достигнем до гърците или руснаците.
̶
В нашата група имаше няколко
гърци, но те през цялото време се стремяха да си отидат у дома през почивните
дни. Групата е отворена и предстои много труд, за да научат за нея. Работата
продължава.
̶
Какво
бихте казали на свещениците-мисионери, които тепърва пристъпват към служение?
̶
Запасете се с търпение. Когато
дойдох тук, в мисията имаше 40 възрастни енориаши, и всички започнаха да
работят с пълна сила. Бих сравнил това със старинната конска каруца,
управлявайки която, трябва да държиш стегнато поводите, когато конят се стреми
напред: те бяха така въодушевени и се стремяха да се заемат с всичко
едновременно, че ми се налагаше да викам: „Стой!”.
Попитах
тъста ми какво да правя. Той беше настоятел, построил катедралния храм на
светителя Инокентий в Анкъридж, Аляска. Той слязъл от самолета през 1967 г.
само с няколко адреса, и му казали: „Строй църква”.
Той
отговори: „Първо трябва да обикнеш тези хора”. Аз мислех, че това се разбира от
самосебе си. Но Божията правда се състои в това, че ако ти им покажеш своята
любов, те ще направят много за теб. Хората понякога ми звънят и казват: „Отче,
оставете ни децата си, отидете някъде с жена си да си починете”. И това работи
отлично, когато имате такъв проект. Беше ни необходим заем от 1,5 млн. долара.
Представих цялото дело на нашата енория-семейство и казах, че, като отец на
общината, аз мисля, че ние трябва да направим това – точно сега е времето,
важно е. Всички единодушно гласуваха „за”! Единодушно взехме решение да купим
земя, и единодушно гласувахме да вземем заем.
Архиепископ
Тихон още тогава каза, че трябва да се убедим, че това е не просто мнозинство,
а преобладаващо мнозинство, защото искаме това да бъде именно народен проект. Ние
не искахме само половината да носи основната тежест. И когато всички гласуваха
единодушно, аз дори възкликнах на глас: „Наистина ли?!”
̶
Интересно,
някой някога чувал ли е за единодушно гласуване в православна енория?
̶
Ние говорим за това всяка
седмица и съобщаваме на хората какво ново е станало, предлагаме им да отидат и
да видят как върви строителството, за да се чувстват съпричастни.
Казах
им да кажат „да” само ако действително желаят това и искат да го подкрепят, а
не защото аз го искам. Ние пресметнахме, че ако всеки увеличи своите
пожертвования с определена сума, няма да са ни необходими отделни събирания на
пари – никакви „пироги”[8]
или нещо подобно. Ние просто строим църква. Това не значи, че събиранията на
средства са нещо лошо, пари могат да не достигат и, може би, ще се наложи да
устройваме такива събирания, което е съвсем нормално, но аз не бих искал
външните хора да плащат за нашето строителство. Аз не моля моя ближен да ми плаща
сметката за ток. Аз и жена ми сядаме и решаваме какво ще правим и може би, ще
затегнем колана и ще успеем да платим сами. По подобен начин стоят нещата и с
църквата.
̶
В
някои храмове би се усещал недостиг на средства, ако не бяха „пирогите”.
̶
Цялата работа е в това, че
аз не искам това да бъде основната ни опора. При нас тече акция за събиране на
средства веднъж в годината – есенен бал с вечеря, но това не е за попълване на
бюджета. Средствата отиват във фонда за строителство, а не за плащане на
текущите сметки на храма. Представям си, че, когато изплатим всичко и
финансовата ситуация се подобри, ще устроим бал и половината от събраните
средства ежегодно ще отива за ремонт, а другата половина – за
благотворителност.
̶
Ежемесечните благотворителни
акции в Харисбърг са приоритет.
̶
Вие
водехте занятия на конференцията по мисия...
̶
Да, в Мисионерското училище
към Православната Църква в Америка – тя се проведе за пръв път миналата година.
На нея се събират клирици от цялата страна, за да се учат един от друг. Тази
година организаторите помолиха свещениците, участвали в програмата по
откриването на мисията, да споделят опит. Възложиха ми да направя презентация
за това как може да се служи Литургия с минимум литургийни предмети. Само Бог е
сътворил всичко от нищото, а на нас са ни необходими множество предмети, за да
устроим църква. Можеш да отидеш в магазин „Биг Лотс” и да оборудваш църковно
помещение, купувайки оттам всичко, трябва само да знаеш какво да използваш.
Моят син беше кръстен в бъчва, купена в „Уолмарт”. Вече имаме традиционен
купел, но понякога с усмивка си спомняме, че той беше кръстен в една синя
бъчва.
̶
Всеамериканската
конференция беше посветена на разширяването на мисията. Вие и много други
споделят най-позитивни впечатления от нея.
̶
Тона на цялата конференция
зададе посланието на митрополит Тихон, прочетено в първия ден. Владиката
представи своето виждане за мисията на Църквата, което подейства много
вдъхновяващо. Посланието беше много добро, майсторски направено. В него имаше и
примери от неговия живот, цитирани бяха църковните отци, много се говореше и за
светски неща – и всичко това, взето заедно, въздействаше и вдъхновяваше. На
конференцията беше представен финансовият отчет, беше преработен уставът, също
така бяха събрани 17 хил. долара за Сирия направо в заседателната зала, които
бяха предадени на Международната православна християнска служба на милосърдието
(IOCC). Тук имаше не само теория,
но и практика.
Цареше
съвсем различен дух. Аз и преди съм участвал в подобни конференции – понякога
беше много неуютно – имаше някакво разделение на „ние” и „те”. Сега такова
усещане нямаше. Всички бяхме на една вълна. В Православната Църква в Америка
имаше немалко сътресения, но ако сте запознати с църковната история, то тук
няма нищо ново. Някои ни критикуват за това, че у нас има твърде много
митрополити на покой. Но вгледайте се в историята на Църквата: колко патриарси
са освобождавали, колко митрополити са отстранявали, и царете също са сменяли.
Да,
това е нашата история. Така е ставало. Това не е идеалното, но не е и краят на
света. Църквата живее. В това е красотата на Православието: то притежава
вътрешни механизми за самоизправяне и връщане на правилния път. Блаженият
Йероним има едно прекрасно изказване: „Целият свят стенел, когато разбрал, че
това е от Арий”. Целият свят! Това е хипербола, но ако сте минали през това и
сте се върнали на царския път, значи всичко е наред.
̶
Можете
ли да кажете какви са надеждите за бъдещето на Православието в Америка?
̶
Мисля, че отец Серафим
(Роуз) е бил прав, когато казвал: ако на Православието е съдено да се запази
тук, то в него трябва да има повече Православие и по-малко американски дух, тъй
като духът на Православието и духът на Америка са напълно противоположни помежду
си. Аз, Аз, Аз; живот, свобода и стремеж към щастие – всичко това е хубаво, но
ние в Църквата не се стремим към щастие. Ние се стремим към това да придобием
радост в Дух Свети, към живот в Христос; а всичко това не се отнася към моите
права. Главната проява на американския дух е да минеш през другия, придвижвайки
се по кариерната стълбица, за да постигнеш поставената цел. Това няма нищо общо
със смирението. И мисля, че в нашите енории има толкова борба поради това, че
хората са повече американци, отколкото православни. Но винаги има надежда. Ние
сме вечни оптимисти. Велики петък е бил ужасен. Задържали са Христос под
стража, предали са Го, наказали са Го със смърт, Неговите апостоли са се
разбягали, мислейки: „Ах, колко ужасно е всичко!”. А това събитие изкупило
целия свят. Дори когато всичко е трудно, винаги има надежда, и главният въпрос
е: как да изтърпим теготите и да дадем надежда на хората.
̶
Това
никак не е лесно. Отец Александър Ети[10]
постоянно говореше за необходимостта през цялото време да мисионерстваме в
долината Напа: там има много отмиращи енории, състоящи се само от възрастни
жени. Какво да правим?
̶
Всичко е вярно, както е
вярно и това, че тези хора в свое време – в годините на Голямата депресия – са
построили такива великолепни съоръжения. Те от сутрин до вечер са се трудели в
мините и са отдавали част от спечеленото за строителство на църкви – в годините
на Депресията! Всички ние трябва да им бъдем благодарни. Макар че не съм
сигурен разбират ли това техните деца и децата на децата им.
Чели
ли сте книгата „Красота за пепел”[11]?
̶
Да.
̶
Прекрасно. Тази епархия била
в плачевно състояние, но при сегашния архиепископ и свещениците, стремящи се да
научат хората, тя се преобразила. Ние не сме стигнали толкова далече. Мисля, че
нашите хора имат нужда от напомняне. Затова, когато отида някъде да служа или
на среща, аз не само проповядвам за Богородица, за иконите, за светиите и пр.
Аз обичам всичко това, но говоря предимно за спасението, надеждата и радостта –
защото без това останалото е неуместно. Без вестта за спасението е невъзможно
да се радваш на всичко останало. Христос е дошъл в този свят, за да ни спаси.
Ако имаме приятели, които страдат или се намират в печал или униние, ние трябва
да им донесем радостта на възкресението – ето към какво сме призвани. Ако не
можете да направите това, просто затворете вратите. Започнете от основното.
Христос
изцелил слепия, който след това поискал да върви след Него, но Иисус казал: върни
се в къщата си и разказвай, какво ти стори Бог. Аз мисля така: ние трябва да
започнем да благовестим – да разказваме на своето семейство и приятели какво е
сторил с нас Господ. И вашият живот трябва да свидетелства за това. Ето, всички
повтарят думите на Франциск Асизки: „Постоянно проповядвай Евангелието и,
когато е необходимо, използвай думи”, но в действителност те принадлежат на
свети Йоан Златоуст – той ги е казал пръв. Проповядвай Евангелието винаги,
използвай думи, когато е необходимо. Ние не трябва да говорим – трябва просто
да живеем. В ранната Църква е било възможно да познаеш хриситяните на пазара по
това как са общували помежду си. А сега ни разпознават по сините куполи и
нашите рецепти за пироги. Силно сме се отклонили от това, което трябва да
бъдем.
̶
Преди
няколко месеца взех интервю от отец Ириней Стинбърг, ние говорихме за идеята за
проповедта на Евангелието и необходимостта от думи. Да, разбира се, трябва да
живеем християнски живот, за да бъдем благовестители, и той отбеляза, че ние
понякога се извиняваме с това и не искаме да проповядваме Православието
словесно.
̶
Да, така е. Баба ми ми
разказа една много хубава история. Веднъж в търговския център към нея се
приближил един човек и попитал: „Майко, вие в какво вярвате?”. В първия момент
тя просто се вцепенила, но после казала това, което знаела: „Вярвам в Един Бог
Отец, Вседържител, Творец на небето и земята...” – и младежът казал: „Добре” –
и си тръгнал. Ето за какво ни е Символът на вярата. Така, започнете с него. Ако
70-годишната старица може, защо всички ние да не правим същото?
Бог
е благословил нашата община с много дарове и таланти, с добри хора и
свидетелство за вярата. Повечето от тези, които са дошли в нашата църква, са
дошли тук съвсем не заради мен. Енориашите канят своите домашни и приятели в
храма: те идват, започват да ходят на църква редовно, и след това вече говорят
на своите домашни и приятели, и всичко се повтаря. Идете, доведете. Това е
подобно на риболов с лодка, когато ловим риба, която скача в лодката. Аз, може
би през цялото време ще трябва повече да се потрудя на улицата, но постоянно
съм зает с рибата, която скача в лодката.
̶
С
Божия помощ вие правите онова, което е по силите Ви.
Със свещеник Тимъти Хойники разговаря Джеси
Доминик
Превод
от руски: Татяна Филева
[1] Около 0,06 кв. км. – Бел. прев.
[2] Около 4,5 м. – Бел. прев.
[3] Около 9,14 м. – Бел. прев.
[4] Около 2,377 кв. км. – Бел. прев.
[5] Около 0,05 кв. км. – Бел. прев.
[6] Частен християнски хуманитарен колеж по приложни изкуства и науки;
намира се в Грантъм, Пенсилвания.
[7] Православно християнско братство
(Orthodox Christian Fellowship) – общонационално православно
обединение на студентите в САЩ.
[8] Има се предвид продаването на храна пред църквата в полза на енорията.
[9] Православно кафене и книжарница в Харисбърг, Пенсилвания.
[10] Отец Александър Ети – бивш
декан на Свято-Тихоновската семинария (2010-2013), намираща се в Долината Напа
(Северна Пенсилвания).
[11] Lloyd-Moffett Stephen R. Beauty for Ashes: The Spiritual
Transformation of a Modern Greek Community.
