Монашество

ЗА МОНАШЕСТВОТО

(беседа)  


  Ония, които са се сподобили с монашески или ангелски образ, трябва да смятат това за най-голямо Божие благодеяние, винаги да помнят целта, за която са се отказали от светския живот и обетите, дадени на Бога в началото на новия живот, в присъствието на всички братя и невидимото присъствие на ангелите. Неизказано големи са наградите, обещани на монашеския чин, но и наказанията за нарушаване на обетите дадени на Бога са тежки.
   Когато ние сме давали обещания, ангелите невидимо присъстващи са ги записали. За тях ще дадем отговор при Второто пришествие на Господа Иисуса Христа. Ние сме се отказали от родители и близки в света, от светската суета, имот, печалби, суетна слава и всички житейски   сладости воюващи против душата, и изобщо от всичко, което може да ни забави по пътя на спасението. Отрекли сме се от житейската мълва, сами, като сме избрали по свое разсъждение по-хубавия апостолски и ангелски живот (l Кор. 7:7). Нека бдим върху себе си, за да не избягваме от обителта на небесните странници отново в страната на духовното робство чрез стремежа към житейски примамки и удоволствия.
   Като пристъпваме да работим на Господа, ние трябва да се очистим от всякакви скверни на плътта и духа, да придобием страх Божии и смираномъдрие, да изоставим светската дързост, да бъдем послушни във всичко на настоятелите и на цялото братство в Христа: в определените ни послушания да бъдем усърдни и безропотни, в молитва търпеливи, в бденията неленостни, в изкушенията да не се опечеляваме и да не униваме, в поста да не се отклоняваме и да знаем, че с молитва и пост ние трябва да се подкрепяме и да молим Бога да ни даде разум да разбираме лукавите помисли, защото врагът не ще престане да ни напомня нашия предишен живот и да ни внушава отвращение към добродетелния. Като встъпваме на път, който води в Царството небесно, да не се връщаме назад, за да не загинем както жената на Лот (Бит. 19:26), да не обикнем никого повече от Бога: нито баща, нито майка по плът, или някого от близките си. Да не предпочитаме никоя от тварите пред Твореца и ако наистина искаме да бъдем Христови ученици, то по Господнята заповед нека се отречем от себе си, да вземем кръста си и да последваме Христа (Мат. 16:24), като се приготвим да понасяме всякакви скърби и изкушения, защото такъв е истинският живот по Бога. Да оставим злите нрави на стария човек: непослушание, прекословие, гордост, завист, ярост, зла похот, роптание, хула и почие, и вместо тях да се постараем да придобием нрави, които подобават на светците: любов, кротост, смирение, послушание, въздържание, служение и благоговение, защото ние сега приемаме второ кръщение и очистване от всички грехове и сам Христос Бог ни прави синове на светлината, а всепетата Божия Майка със св. Ангели се радват на нашето покаяние.
   И тъй, нека до края на живота си останем твърди и неизменни в дадените на Бога обети, ние ще се възрадваме, защото наградата ни е голяма на небето. Такава награда са получили св. Антоний, Ефтимий, Сава, Синклития, Мария, Пелагия и др., с които ще наследим Царството небесно в Христа Иисуса Нашия Господ.
   Тези обети трябва да се препрочитат поне веднъж в седмицата, в неделя или друг ден, за да ги помним и да се въздържаме да ги нарушим, защото сме ги дали не на човек, а на самаго Бога. За неизпълнение на дадените обети, както  е казано по-горе, ние ще трябва да дадем отговор в дена на Страшния съд Божи. Св. Василий Велики пише, че нарушителите на обетите стават лъжци, светотатци, похитители на светинята , Бога, защото обетите се дават на най-висшето същество, пред което треперят небето и земята, на най-Светия, Който ненавижда лъжата и измамата, на Правосъдния, Който милва верните Си и строго наказва нарушителите на обетите.
   За нарушаване на монашеските обети св. Серафим Саровски е казал: гнусен пред Божиите очи е  греховният смрад на миряните, но небрежността на монасите е още по-отвратителна. Жена, която не е могла да запази верността към своя мъж, му става ненавистна. Така също и душата, обрекла се на Небесния Жених и не поревнувала после за Него, потъпкала обетите си, ще има еднаква участ с Юда - предател.
   Колко е велик монашеският чин пред Божиите очи, ние виждаме от безбройния сонм монаси и монахини, които са минали по тесния път и са се удостоили още в този живот с особените дарове на Божията благодат. Даже и най-външният монашески вид - одеждата е показана свише на Св. Пахомий Велики чрез явяването на Ангел, облечен в схима и останалите монашески одежди. Заслужава отбелязване случаят, описан в Пролога: православният цар Елезвий като узнал за богоотстъпничеството на цар Дунаан и за гоненията, предприети от него срещу християните, събрал многобройна войска и се отправил с нея за отмъщение на нечестивеца Дунаан, но не само не успял, а претърпял с войската си големи бедствия. Когато, обаче, по съвета на един св. постинужител , Елезвий дал обет пред Бога за монашески живот, той спечелил блестяща победа на Дунаан и после, като оставил земното царство, приел върху себе си благото Христово иго. Този случай ясно показва, колко е велик пред Бога монашеският чин.
   Блажени и преблажени са онези, които се стараят да изпълнят своите обети. Те, заедно с мъдрите евангелски деви, ще се сподобят да видят Небеснят Жених, с украсени в брачна одежда души, със запалени светилници, с велика слава ще влязат в неръкотворния чертог на Царя на славата и тяхното блаженство не ще има край. Тяхното вечно наследие ще бъдат райските красоти, които никакви човешки думи не могат да изразят. Тук ще посочим някой места из Апокалипсиса, които отчасти изобразяват неизразимата небесна награда, приготвена за победителите на страстите, на воините на Небесния Цар.
  На оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай. (2:7)
  Който побеждава, няма да бъде поверен на втора смърт. (2:11)
  На оногова, който побеждава, ще дам да яде от съкровена мана, и ще му дам бяло камъче, на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го  получава. (2:17)
  Който побеждава и пази делата Ми докрай, нему ще дам власт над езичниците, и ще му дам утрената звезда. (2: 26, 28)
  Който побеждава, той ще се облече в бели дрехи, и няма да залича името му от Книгата на живота, а ще изповядам името му през Моя Бог и името на града на Моя Бог, на новия Йерусалим, който слеза от небето от Моя Бог, и Моето ново име. (3:5)
  На оногова, който побеждава, ще дам да седна с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол. (3:21)
  Който побеждава, ще наследи всичко, и ще му бъда Бог, а той ще Ми бъде син. (21:7)
  Като четем за тези Божии оббещания, които превъзхождат нашия ум, кой не ще се постарае да се удостои с тях? Кой не ще запламти от любов към Бога?
   За достигане на тази неизказана вечна слава ще поставим като основа своите добродетели, първи от които са: любовта, смирението и търпението, придобивани с Божията помощ чрез себепринуждаване. Тези, които ги притежават, несъмнено ще бъдат приети в обятията на Небесния Отец и ще се нарекат възлюбени Негови синове и дъщери и блаженството име не ще има край. 

(из "Духовно Оледало" )

           ПОДВИГЪТ В ХРИСТА

  Монахът, който се подвизава да угоди на Христа, отбягва да говори за това. Безмълвието и желанието да скрие своите преживявания от света го укрепяват в тази борба. Той се стреми към скрития, тайнствен живот в Христа, и така успява да се наслади на общението с Бога.
  Той се наслаждава на небесните дарове, които получава още тук, на земята, и чувства, че с него се случва нещо твърде необикновено, нещо толкова удивително, че ако поиска да го изрази с думи, едва ли би му се удало, защото и най-доброто описание не би могло да се сръвни с истинското преживяване. Ето защо монахът се стреми да го скрие.
  Но това преживяване е толкова силно, че често той не е в състояние да го изрази. То се поражда от само себе си и монахът, без самият той да иска, го разкрива пред другите - непреднамерено и просто, без съзнателно да дава въниен израз на ставащото в душата му.
  Смисълът на казаното е приблизително следният: 
  "Какво е това, което се случва с мен! Аз се молех единствено да получа опрощение, а това, което ми се дава, надхвърля всичките ми представи и очаквания. Търсех някакво успокоение, а този мир и блаженство, които ме изпълват, не могат да бъдат изразени с думи. Зная, че съм бил създаден да получавам и да давам любов, но тази любов, която изобилно се излива върху мен, е отвъд всичките ми очаквания. Аз се борех да придобия някаква надежда, но това, което открих, бе един мир, едно истинско щастие. Какво повече бих могъл да желая! Чувствам се объркан и си мисля: "Всичко това за мен ли е? Защо? Какво съм направил, за да ми се случи? Заслужавам ли го, или е станала някаква грешка?"
  Веднъж дяволът, приел вид на Божии Ангел, се явил на едни подвижник, който водел свят живот, с надеждата да го изкуши и измами. За да го накара да се възгордее, дяволът казал: "Аз съм ангел Божии и съм пратен, за да ти помогна в твоята духовна борба и да ти кажа, че Бог е много доволен от твоите подвизи". Но смиреният монах, който добре съзнавал човешката немощ, отговорил просто и спокойно, с непоколебима вяра в думите си: "Трябва да има някаква грешка - аз не съм достоен да бъда посещаван от Божии Ангели. Виж дали не трябва да отидеш при някой друг, а вместо това си дошъл при мене!" Като чул това дяволът се тръгнал уязвен и посрамен.
  Душата ни се удивлява - как така за нея е направено толкова много! Не е ли това някаква грешка?
  Но това не е измама, слава Богу. Това не е грешка. Ние, православните християни, се докосваме до тайнството на Божията любов в своя окаян живот, "в своето смъртно тяло". Любовта на нашия Бог, на Светата Троица ни прави достойни да влезем в божествено общение с Него като членове на Неговата свята Православна Църква.
  Знаем, че с нищо не сме достойни за такава чест. Всички ние сме грешни и за осъждане. И въпреки това ние сме благословени "по голямата Му милост".
  Ето в какво е нашата радост, нашето щастие. Господ Иисус Христос е Този, който ни очаква в Своята Църква, приема ни с радост и ни обгръща, умива ни и ни ублича. Той ни помазва, отваря за нас вратите на Своя свят дом и ни прави участници в блаженството на вечния живот.
  Той прави всичко. Ние само молим тихо: "Амин, да дойди, Господи Иисуся"... (Откр. 22:20).

*из - "Подвигът в Христа в днешното време на отстъпление" - Славянобългарски манастир Св. Георги Зограф. Св. Гора Атон

УПАДЪК НА МОНАШЕСКИТЕ НРАВИ

     Авва Атнасий от лаврата на Св. Сава казваше: "Нашите отци до самата си смърт пазели въздържание и сиромашия, а ние разширяваме стомаха и джобовете си".
     Също казваше: "Нашите отци се стараели, щото с нищо да не се различават, а ние сега се грижим за глинени съдове и за ръкоделие".



(из "Наръчна книга за духовен живот")

БЪДЕЩЕТО НА МОНАШЕСТВОТО

(Св. Антоний Велики)

     Веднъж, някой от учениците на преподобни Антоний като видели множеството монаси, живеещи в пустините дълбоко религиозен живот с голяма ревност към Бога и братолюбие помежду си, попитали го: "Отче, дали дълго време ще се продължава тази ревност и усърдие към уединение, към бедност, към смирение, към любов, към въздържание и към всички други добродетели, към които така усърдно с привързани тези хиляди монаси, почти без изключение?"
    Божият мъж така им отговорил, въздишайки и проливайки горчиви сълзи: "Ще дойде време, мои обични чада, когато монасите ще напуснат пустините и ще отидат в най-богатите градове; там наместо пещери и колиби, с които е пълна пустинята, те ще си изградят, стремейки се да надминат един другиго, разкошни сгради, които няма да бъдат по-долу от царските дворци. Вместо сиромашия ще има стремеж към събиране на богатства; смирението ще се превърне в гордост; мнозина ще бъдат горделиви със своето образование; любовта ще изчезне; на место въздържанието ще се яви чревоугодието, и мнозина от монасите ще бъдат загрижени да си доставят изискани ястия, както правят и миряните, от които те ще се отличават само по дрехи и шапки. 
Но като живеят в света, те ще се срамят неправилно да си присвояват името "монаси" и "пустинници". Те ще се гордеят казвайки: "Аз съм Павлов, аз пък - Аполосов" (1 Кор. 1, 12). Като чели цялата същност на благочестието се заключава в значението на предшествениците, като чели е позволено и напълно справедливо да се хвалим с отците, както иудеите се хвалели със своя произход от Авраама! Обаче, между монасите от онова време някой ще бъдат много по-добри и по-съвършени от нас: защото по-блажен е онзи, който "е могъл да съгреши - и не е съгрешил, да стори зло и не е сторил (Сир. 31, 11), отколкото онзи, който се увличал от доброто, следвайки примера на добрите. Така Ной, Авраам и Лот, които прекарвали своят живот посред нечестивите, справедливо се прославят от св. Писание". 

(из "Наръчна книга за духовен живот")



НАГОРЕ ОТ ЗЕМНОТО 

(Кратка история на монашеството)



Монашеството е толкова старо, колкото и християнството. То се появява заедно с евангелската проповед. От най-ранни християнски времена някои от вярващите, водени от любов към Бога, се предавали на строго въздържание и молитва, отказвали се от брачния живот, от почестите и богатството и с всички сили се стремели да се уподобят на Христа.
Следите на монашеството обаче ни отвеждат още по-далеч, в Стария Завет, където намираме много примери на отричане от света и посвещаване на Бога. Такива били назореите и рехабитите. Такива били пророците Илия и Елисей, които запазили целомъдрие и нестяжателност и живеели в пустинята. Такъв бил и Предтеча Господен.
Но в своето съвършенство монашеството се разкрива в Новия Завет. По думите на авва Пиамон новозаветното иночество води своето начало от апостолско време. А св. Василий Велики вижда в обществото на Господа и Апостолите негов предоизраз.
Съберат ли се малките рекички, стават голяма и пълноводна река, която напоява места, от където протича. Малко и отделени един от друг били първите подвижници и затова не се забелязвали. Но от ІІІ-ІV в. иночеството се разкрива в цялото си величие и оказва влияние върху живота на целия християнски свят. За основатели на пустинножителството се приемат преп. Павел, който от 23 до 130-годишна възраст живял в Тивейската пустиня и преп. Антоний, при когото тази пустиня започнала да се заселва с отшелници, които живеели в уединени килии.
Св. Антоний не предписал външни монашески правила, а се грижел, преди всичко да внуши живото, искрено и дълбоко благочестие. Но броят на монасите се увеличил и се почувствала необходимост от установени правила, които да поддържат и укрепват волята в борбата с изкушенията. Началото на общежитийния монашески живот положил св. Пахомий. Този велик подвижник основал общество от монаси на остров Тавен на р. Нил. Веднъж, когато отишъл там за молитва, чул глас, който му казал: „Остани тук и създай манастир. Около тебе ще се съберат много монаси". Явил му се ангел, който държал дъска. На нея бил написан уставът на монашеския живот. По времето на св. Пахомий възникнали осем манастира с три хиляди монаси. След смъртта му (348 г.) в началото на V в. броят на монасите достигнал 50 000 души. Почти едновременно възникнали и женските обители, които също живеели по неговия устав.
Историкът Евагрий рисува живота на монасите в киновиите (общежителните манастири) така: „Отшелниците живеят заедно, несмущавани от привързаността към земното; те нямат злато. Но защо ли говорим за злато? Те нямат дори собствени дрехи и храна. Расото, с което е облечен всеки един от тях, може да вземе и друг. При тях и масата е обща. На нея няма да видиш изкусно приготвени ястия. Само плодове и зеленчуци и то толкова, колкото да се поддържа живота. Денонощно заедно отправят молитви към Бога и така се изнуряват с подвизи, че сякаш виждаш живи мъртъвци". Манастирът се управлявал от авва (сир. - отец), безусловното подчинение на когото било задължение на всеки негов обитател. През времето, свободно от богослужение и молитва, монасите се занимавали със земеделие, плетели кошници и върви.
Третият вид иночество е лаврата. Основателите на този вид монашество бил св. Макарий Старши, който живял в Скитската пустиня и авва Амон, който се бил заселил в Нитрийската планина. В лаврите се съчетават отшелничеството и общежитийния начин на живот. Монасите се подвизавали в отделни килии, около тази на аввата. Разположението им наподобявало това на улиците в град, от където идва и самото название - лавра (лавра - път, улица).
Отшелниците в първия и последния ден на седмицата се събирали заедно за богослужение. В останалите дни пазели безмълвие. Ако някой не идвал, смятали, че е болен и пращали някой от братята да го посети. Животът в лаврите бил много по-труден от този в киновиите. Към подвига на безмълвие пристъпвали едва тогава, когато били подготвени за него в киновията. Св. Кирил Скитополски казвал: „Приелите монашество, от начало живеят в манастира, където изпълняват монашеските си задължения, а напредналите в подвижническия живот живеят в килиите". Там в уединение те постигали това, което е целта на християнския живот на земята - придобиване даровете на Светия Дух и възстановяване на единението си с Твореца.
„Църковен вестник", СИ, бр. 3, 1993 г.











Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.