Живял
някога един човек, който имал навика да краде. Ех, поне да бил беден! Но не,
съвсем не бил беден! Той бил домовит човек, имал добра, вярваща жена и добри
деца; имал волове, коне, свине, най-различни животни и птици, земя, градини,
лозя. Но бил лошо възпитан от родителите си, защото не можел да изпита чувство
на ситост, докато не изяде краденото. Този мъж много пъти беседвал с жена си, и
добрата жена му казваше:
‒
Ех, мъжо, колкото и да се
вие връвчицата, все ще има край. Няма да избегнеш срама пред хората, ако те
хванат с краденото; всички ще те осъждат, че крадеш: нали си имаш всичко, което
ти е необходимо. Тогава защо крадеш?
‒
Жено, аз не мога да живея, ако
не открадна от този и този богаташ, от този и този човек, от този и този
собственик!
И
ето, веднъж в една късна юлска вечер на небето светела пълна луна и всичко
наоколо се виждало като през деня. Селянинът се прибирал вкъщи от полето, и
изведнъж видял ожъната нива, цялата покрита със свежи снопи пшеница, събрани на
купи.
И
какво си помислил? „Колко хубаво би било, ако си взема от тази пшеница и си я
откарам вкъщи с каруцата” – защото пшеницата била превъзходна. Дошъл си у дома,
запрегнал конете, хвърлил пръта в каруцата, за да завърже за него снопите,
сложил сено и зелена трева за конете и в глухата нощ, когато и птичките спят,
взел със себе си своята малка, три-четиригодишна дъщеричка, и потеглил.
Момиченцето много обичало да се вози с баща си в каруцата:
‒
Тате, ще ме повозиш ли с
каруцата?
‒
Ще те повозя!
Майка
й не я пускала:
‒
Стой си вкъщи!
‒
Не! – упорствало малкото
момиченце и заплакало.
‒
Хайде, пусни я! Малката
обича да слуша как конете чаткат с копита, тя иска татко да я повози с
каруцата.
Както
изглежда, това бил Божи Промисъл и Негова грижа. И ето, дошъл човекът на полето
да краде снопи. Нивата с пшеница била близо до голяма гора и пътят минавал край
гората. Той докарал конете близо до мястото, откъдето мислел да изнася снопите
от нивата, разпрегнал ги, извадил мундщука от устата им и им дал сено.
Момиченцето
останало в колата. Луната блестяла и надалеч се виждало прекрасно. И тръгнал по
полето селянинът, крадец още от детство, оглеждайки се на всички страни: обръщал
се ту наляво, ту надясно, ту напред, ту назад. Озъртал се. А защо се озъртал?
За да не го види пазачът в полето. И все си казвал: „Дори и да е тук пазачът,
той сигурно спи в някоя копа сено, сега е дълбока нощ”.
А в
това време момиченцето наблюдавало от каруцата как баща й се оглежда на всички
страни, насам и натам, и недоумявало в ума си – наивни деца! – защо така се
оглежда баща й.
Като
се убедил, че няма никого и никой не го вижда, той грабнал няколко снопи
пшеница и ги понесъл към каруцата. А момиченцето, чрез устата на което говорел
Дух Свети, казало на баща си:
‒
Тате, ти забрави нещо!
‒
Какво съм забравил, дете?
‒
Да, забрави нещо! Ето,
огледа се на всички страни, а забрави да погледнеш нагоре!
‒
Какво казваш?
‒
Защо не погледна нагоре,
тате?
Момиченцето
казало това не за да изобличи баща си. То мислело, че навярно би било добре,
ако той, гледайки на всички страни, погледне и нагоре. Но това много силно трогнало
човека:
‒
Какво, какво казваш?
‒
Тате, помислих си, че трябва
да погледнеш и нагоре!
Тогава
го пронизал страх Божи: той грабнал снопите, отнесъл ги обратно и ги сложил в
купата. Върнал се, запрегнал конете, качил момиченцето в каруцата и се отправил
към къщи празен.
Когато
се връщал вкъщи, жена му вече знаела, че никога няма да се върне без нищо. Ще отмъкне
било дини, било царевица, било пшеница или още нещо, но винаги ще се върне
вкъщи натоварен. И изведнъж тя видяла, че той се връща празен, а до съмване
оставали още няколко часа:
‒
Мъжо, какво е станало? Какво
е станало с теб?
‒
Жено, през останалото време
от живота си няма повече да крада!
‒
Но какво се е случило? Да не
са те хванали? – тя си помислила, че са го хванали. – Нали ти казвах. Така се
забогатява от крадене!
‒
Никой, жено, не ме е хванал.
‒
Не вярвам. Хванали са те!
Тогава защо се връщаш празен?
‒
Повече няма да крада до края
на живота си!
‒
Но какво те е сполетяло?
Той
посочил момиченцето и казал:
‒
Това е заради малката.
‒
Но какво ти е направила
малката?
‒
Тръгнах по полето, както
обикновено, и преди да открадна снопите, започнах да се оглеждам: наляво,
надясно, насам-натам. А малката ме гледаше от каруцата и, когато се приближих
към нея, ми каза: „Тате, ти забрави нещо: забрави да погледнеш нагоре”. Тогава си
помислих: колко съм глупав! Бог ми говори чрез устата на детето, че трябва да
погледна първо нагоре; защото ако бях погледнал нагоре, тогава нямаше да има нужда
да гледам наляво, надясно, напред и назад, защото от окото на Всевишния нищо не
може да се скрие.
Божиите
очи, както казва Соломон, са милион пъти по-светли от слънцето, и няма място,
където да не прониква Божието всезнание. Така казва и апостолът: Божието знание прониква до раздяла на душа и дух, а не само
до раздяла на душа и тяло (вж.: Евр. 4:12).
Човекът
е образ на Пресвета Троица. Той има ум, слово и дух. Този дух, който подобно на
слънчевите лъчи свети в сърцето и благодарение на който човекът е по-високо от
Ангелите; защото Ангелите не са създадени по Божи образ и подобие, а само
човекът. Човекът е жив образ на Света Троица на земята: той има ум, слово и
дух. Умът е образ на Отца, словото – образ на Христос, а духът – образ на Дух
Свети.
Дух
Свети посетил този селянин със страха Божи и той си помислил: „Отсега нататък, докато
съм жив, никога повече няма да крада. Нещо повече, ще отида да се изповядам и
ще понеса епитимия за всичко лошо, което съм извършил в живота. А ако пак отида
да крада, преди това ще погледна нагоре. И като погледна нагоре, това ще ми е
достатъчно, за да не мога никога повече да крада, защото от окото на Всевишния
нищо не може да се скрие”.
Автор: Архимандрит Клеопа (Илие)
Преводът
от румънски е направен по книгата: Arhimandrit Cleopa Ilie. Povestiri şi rugăciuni pentru copii. Vol. 1. Editura
Mănăstirea Sihăstria, 2006.
Превод от
румънски: Зинаида Пейкова
Превод от
руски: Татяна Филева
Източник: www.pravoslavie.ru
