24 април 2014 г.

Съвети за бъдещите монаси.

Защо хората в наше време се лишават от комфортния начин на живот, който водят, за да отидат в манастир, как може човек да намери правилния манастир за него, за кои светии трябва предимно да прочетем, каква е връзката на монахът с неговото семейство, трябва ли интернет да бъде използван в манастир и защо млади йеромонаси не трябва да бъдат назначавани начело на енории? Берлински, Германски и Великобритански Архиепископ и игумен на манастира Св. Йов Почаевский Архиепископ Марк (Арндът), отговаря на тези въпроси.


Повече или по-малко хора са привлечени към монашеството по наше време?

 — Трудно е да се каже. Броят на вярващи е много голям и числото на монаси и монахини съответства на него. Смятам, че когато човек е живял в оскъдица, той не е толкова склонен към монашеството, отколкото ако живее добре. Това е така, защото ни е по-лесно да се откажем от неща, които имаме, отколкото от нещо, което нямаме.

 — Какво очакват хората от монашеството? Какво ги разочарова?

Най-трудното нещо, не само по наше време, но така е и било винаги, е човек да се откаже от собствената си воля и да се отдаде на пълно послушание. Тази степен на пълно послушание се достига много трудно, което е напълно нормално, защото материалният свят му дава свободната воля да придобие и да направи каквото желае. Тук точно е сърцевината на проблема, че  хората не очакват да им е толкова трудно да се откажат от собствената си воля.


Може ли да се научи изцяло за монашеството единствено от четене на книги по тази тема?
Книгите могат да помогнат, могат да те насочат, но неоспорим е фактът, че няма по-добър начин да се запознаеш с нещо от това сам до го изпробваш.
Какво бихте предложили на младите монаси да четат най-вече?

Трябва най-напред да прочетат за древните старци: Св. Макарий Египетски, Св. Антоний Велики. Има естествено и много съвременни отци, които биха могли да насочат човек към правия път, като Св. Игнатий (Брянчанинов). Във всички случаи това четене не може да замени личният опит.

Как човек може да избере кой е правилният манастир за него?

 — Това зависи от страната, в която живее – в някои страни има много манастири, в други няма дори и един. В Германия например, дълго време нямахме нито един манастир, в който да се отиде. Изпращахме кандидатите във Франция или в Йерусалим. Тук изборът не е толкова лесен, колкото например в Русия, Сърбия или Гърция. Затова няма и определено правило за това къде да се отива, зависи от това как човек се чувства в даден манастир. Ако например отиде някъде и там му хареса, той може да прецени дали би могъл да живее в тази обител  за постоянно или не. Не е лошо да посетим и да разгледаме няколко манастира преди да изберем правилния. Затова винаги питам кандидатите, които идват при мен дали това е първият манастир, в който идват. Ако е така, ги съветвам да отидат да посетят и други манастири.

Преди семействата са били многобройни и ако някой млад Божий угодник е копнеел за монашеския живот, спокойно е могъл да остави братята и сестрите му да се грижат за родителите след неговото тръгване за манастира. В днешно време, родителите имат често само едно дете и като това дете поеме собствен път в живота, в нашия случай да отиде в манастир, родителите му остават сами. Какво трябва да се направи в такъв случай?

 — Има родители, за които това синът или дъщерята им да влезе в манастир не представлява проблем. Има също и такива, за които тази инициатива ражда големи дрязги. Трудно им е да го приемат. Но ситуацията не може да се обобщи: просто има много варианти на това как могат да протекат нещата. Онзи ден например, чух как един баща заедно със синовете си са отишли да „освободят“ другият син от манастир в който е решил да живее. Не за първи път чувам за такива случки. Противоположно на тази ситуация съм чувал за родители, които напълно са подкрепяли решението на тяхното дете. Няма, за мен, разлика между големи и малки семейства в подобни ситуации.

 — Какво ще стане ако родителите останат сами в света, след като детето им отиде в манастир, и те остареят и станат немощни? Не трябва ли тяхната рожба да се върне обратно при тях, за да им помага в старостта им?

В днешната реалност на светския живот, почти никои не е изоставен. По трудното нещо ,обаче, е духовната връзка, която поддържат децата с родителите си. Аз лично не изисквам от монасите в манастира да скъсват всякакви връзки с приятели и родители; позволено им е до някаква степен да контактуват  с тях било то чрез телефон, писма и т.н., каквото им е най-удобно. Има също и друг проблем. В някои случаи родителите са толкова разочаровани от това, че детето им е отишло в манастир, особено ако е било единствено дете, че те са тези които спират всякакъв вид контакт с него. Някои пък го превръщат в затворна присъда, като не контактуват с него, но само искат да се върне у дома, или пък провеждат единствено прости разговори от сорта на: „Здравей Как си?“ И това при положение, че на монасите им е позволено да посещават родителите си. Има случаи, когато изпращаме монах в света за определено време, за да се грижи за неговите родители. Били сме свидетели на какви ли не сценарии, зависещи от зрелостта на самия монах.   

 — Как в такива случай, когато монах отива в света, той поддържа връзка с манастира?

Зависи от дължината на престоя. В тези случаи въпреки че не е тук, той поддържа връзка с игумена чрез телефон или имейл.

 — Колко време трябва един монах да прекарва в интернет? Може ли той да получи духовни съвети чрез използването на това устройство?

 — Естествено че може, но това е изключение. Първо на първо трябва лична връзка с духовния наставник, у него ще намериш най-важните съвети. Модерните технологии за комуникация могат да бъдат използвани, стига да не надделеят над другия вид комуникация, който е този на четири очи, проведен с думи. Монасите използват интернет, но само до степен до която тяхното послушание им позволява. Въпреки това, аз ги съветват да ограничават използването на такъв вид технология, защото когато използваме нещо по неумерен начин, то неизбежно ще не отклони от правилния път.

 — До каква степен трябва човек да бъде решен, че иска да се отдаде на монашеството преди наистина да го направи? Колко усилия трябва да бъдат положени и най-вече колко и какво трябва да очакваме от Божията Благодат, за получаването на някакъв знамение или някакъв вид помощ?

Аз лично никога не съм се опитвал да насиля някой към монашеския живот.  По-често ще кажа на питащия ме човек да остави за момента настрани тази идея и първо да вземе сам да си изпробва волята и отдадеността.  Преди да приема някой в манастира, чакам преди това той да бъде напълно решен че това е неговото призвание и че не би могъл да живее по друг начин.  Обаче, ако човек още се съмнява в решението си, съветвам го да вземе нужното време за да размисли над въпроса. Замонашването е много важна стъпка, също като женитбата. За съжаление обаче, вече тези неща не се приемат толкова насериозно, колкото би трябвало. И женитбата и монашеството вече се виждат като временни неща: опиташ, не ти ли хареса, отминаваш го. Аз лично съм твърдо против този начин на мислене. Затова. И настоявам желаещите преди да се замонашат, да се опитат да се вглъбят в своята душа и да я опознаят. Когато постъпят, ги оставяме като послушници за дълго време. Ако кандидатът е над 25 годишен, то той остава тук, в манастира на св. Йов Почаевский за поне една година като трудник ( доброволец в манастир – бел.пр.), като послушник за 3-4 години, а като инок за 5-7 години.

   Някои смятат, че тези, които са призвани към монашески живот не преживяват този вътрешен конфликт дали да бъдат постригани или да се оженят. Споделяте ли и Вие това мнение?

 — Всичко зависи от това колко духовно зрял е човек за единия или за другия начин на живот.Само духовният наставник може да прецени дали монашеството ще бъде по силите на желаещия. Все пак всеки случай е сам по себе си различен. Например имаше младежи, които знаеха точно какво им предстои  и имаше и  хора на средна възраст, които не бяха много сигурно в решението си да бъдат постригани и затова не ги и приехме.

  Преди да стане трудник в манастир, как трябва човек живее докато света да се подготвя за монашеския начин на живот?

Бих посъветвал да се изпитва сам себе си: колко е готов за ежедневието на монаха. Да става посред нощ за да чете полунощница, после пак да си ляга, или пък да я чете  сутрин много рано, да спазва монашеските пости преди да е постриган за монах. Но аскетичните възможности на човек са на всеки според силите му.

 Разкажете за вашето пострижение?

То дойде като резултат от моето желание да стана монах. Осем години се приближавах към монашеството. И никога не се отчаях, нито се съмнявах в решението си.

Познавали сте св. Иустин Попович. Какво казваше той за днешното монашество?

Той ни поглеждаше, обикалящи по света, и ни наричаше „джет-сет монаси“ (термин, който се използва за представители на висшата класа, които си позволяват екзотични пътувания – бел.пр.). И все пак, той чувстваше, че монашеството в същността си остава непроменено.

В Русия, особено през 90-те, бяха отворени много църкви и често млади монаси, съвсем скоро след пострижението си, бяха ръкополагани и зачислени към енория. Технически това беше удобно: нямайки семейства, можеха да посветят цялото си време на възстановяването на дадена църква и енория, също така можеха да бъдат назначавани на места, където женен свещеник, с жена и деца, трудно щеше да се справя. Но това има и една друга страна: млад човек, който току-що е дал обетите си за целомъдрие, бедност и послушание, е оставен сам-самичък в света, пълен с изкушения. Може ли да се каже, че и в Германия има същия проблем?

 —Това наистина се случваше в Русия от нуждата, разбира се, за енорийски свещеници. Ние също имахме този проблем през 50-те и 60-те години (Епископ Марк е служил 5 години в енория във Висбаден като йеромонах, после като архимандрит- бел.ред. на интервюто). Но ние винаги сме смятали това за ненормално и непрвилно. И затова аз напълно спрях да правя това. Нямам нито един йеромонах служещ в енория в диоцеза ми. Та аз дори не разрешавам на йеромонасите да пътуват до различни енории, а да живеят в манастир.  Слава Богу, за което! Ако един човек влезе в манастир, той оставя света зад себе си и никога не трябва да се връща към него.

Нужен ли е свещенически чин, за да изпълнява даден монах някаква административна позиция?

Обикновено игумените имат свещенически санове и това е така в руската традиция от векове. Всички други задачи в манастира могат да се изпълняват и от иноци.

В руските религиозни медии напоследък се обсъжда въпросът, дали да се въведе практиката на установяване на специфични монашески ордени с ясно обособени задача и направление. Какво мислите за това?

Не мисля, че това ще донесе някаква полза.  Въвеждането на такива ордени е ненужно ограничаване на монашеския живот. Западното монашество отдавна е свързано с различни ордени. От една страна ордените са много и различни, но от друга, всеки един е сам по себе си далеч по-ограничен от православното монашество. Ако отиде в един бенедиктински манастир, то следващият бенедиктински манастир е абсолютно същият, докато нашите манастири си имат всеки своята същност. Ние разглеждаме свободата за индивидуален подход на едно братство като плюс.

Как да запазят молитвената атмосфера манастирите, когато имат толкова много социални дейности,  които вършат?

Най-важното нещо в монашеството е да служиш на Бога, по начина, по който се прави в даден манастир. Той може да бъде или по-литургично ориентиран или по-практически. Има различни подходи. Има манастири, в които монасите се отдават на повече външни дела, докато в други манастири това го ограничават. При нас в Св. Йов  наблягаме на литургичния  начин.

Какви са връзките между манастирските общности и немското правителство?


Общо казано в Германия, обществото и правителството са запазили респект към монашеството.  За жалост, обаче, то запада, тъй като почти няма православни монаси. Представете си, че от всички местни православни диоцези, само Руската църква има манастири тук. Католиците също имат шепа монаси, които живеят в огромни, стари манастири, опитвайки се да ги запазят. Всъщност са се превърнали в малко повече от икономи на тези манастири ( всъщност през юни, сградата на католически манастир от 12-15 в. , бе пусната за продажба – бел.ред. на интервюто).  Рядко се срещат монаси, и вследствие на това, е трудно да запазим уважението към това призвание. Децата дори не разбират какви са тези странни фигури в дълги, черни дрехи, които минават покрай тях.



Биография на Архиепископ Марк  (Арндът) 

Архиепископ Марк е роден на 29 Януари 1941 г. с името Михаел Арндт в Саксония, където също така е роден и и първият руски епископ от немски произход – митрополит Серафим  (Ладе), Царство му Небесно. Завършвайки последната си година в училище през 1960, бъдещият владика Марк се присъединява към армията на Западна Германия, където прекарва година и половина. След това се записва още няколко пъти в армията, като доти достига чин на старши лейтенант. През 1962 година се записва в историческия и филологическия департамент на Фракфуртския университет, като по-късно се прехвърля в Хайделберг. Там той специализира със славянски езици – руски, сърбо-хърватски, словашки, чешки, македонски, като допълнително изучава и английски език.  Докторската му дисертация е на тема : „Биографичната литература в Тверското княжество през 14 и 15в.“ Изучаването на руски език, довежда младия студент при руската емиграция във Франкфурт. Като студент на проф. Дмитрий Чижевски в Хайделберг, той посещава църква на Руската Православна Църква Извън Русия в Маннхайм, посветена на Св. Александър Невски. Там той приема св. Кръщение през 1964г. и скоро е постриган за четец. Пътуванията му да Света Гора, познанството му с атонските старци в Карея (йеросхимонах Серафим, йеросхимонах Серафим, йеросхимонах Николай  и схимонах Никодим), посещенията в скита св. прор. Илия и в манастира св. Пантелеймон са решаващи за духовния път, по който ще поеме той. По това време той подготвя научен труд, посветен на св. Филарет Московски.
През 1973 бъдещият владика започва своето богословско образование в Белградския университет, където и завършва през 1979г. Познавал се е с архим. Юстин Попович и сегашните архиереи на СПЦ – митрополит Амфилохий, епископ Атанасий, епископ Артемий и Митрополит Ириней. Ръкоположен е за дякон през 1975 година. Скоро след това спира да преподава църковнославянски и староруски в университета в Ерланген, за да бъде постриган за монах през лятото на 1975г. в манастира в Лесна във Франция. Три дни по-късно отец Марк е ръкоположен за йеромонах и назначен в руската църква във Висбаден. През 1976 година е въздигнат в сан на архимандрит. Обгрижва три енории – Висбаден, Дармщад и Саарбрюкен. Отдава се на запазването на построените по царско време руски църкви в Германия и на обновяването и разширяването на руското гробище до църквата във Въсбаден, в която той служи пълния цикъл на монашеските Богослужби и, където събира и катехизира местната младеж, докато учи Богословие в Белград. След смъртта на Архиепископ Теодосий Австралийски и Новозеландски, Синодът назначава епископ Павел, викарий на Германския диоцез, да замени починалия. Тогава и архим. Марк е хиротонисан за епископ и назначен за епископ на Мюнхен и Южна Германия. Хиротонията е извършена на 30 Ноември 1980г. в Сионодалната Катедрала в Ню Йорк.  След хиротонията владика Марк се премества заедно с малка група монаси в манастира „св. Йов Почаевсйки“ в Мюнхен.Манастирът е обновен. От 1981г. започва да издава „Вестник на Германската Епархия“, отваря се издателство на немски и руски книги, построени са свещоливница. В манастира живеят според светогорското правило. През  1982г. епископ Марк става епископ на Берлин и Германия, като продължава да живее в манастира, откъде и управлява своя диоцез. В средата на 80-те епископ Марк е назначен да администрира Великобританския диоцез, както и енорията „Св. Александър Невски“ в Копенхаген. През 1991 епископ Марк е въздигнат в ранг на архиепископ. През 1997 е назначен да надзирава руската църковна мисия в Йерусалим. В периода 1993-1997 архиепископ Марк води диалога между диоцезите на РПЦ и Руската православна църква извън Русия в наскоро обединената Германия. От 2000г. архиепископ Марк е начело на комисията за обединението на руската църква, а от 2003г. е председател на комисията на Руската Православна Църква извън Русия за диалога с Московската патриаршия.
Публикувано в сайта Православие.ру на 05. 08.2013г.

Превод от Английски: Георги Германов, Божин Дончев

Источник: http://www.pravoslavie.ru/english/63269.htm © Православие.Ru
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.