3 март 2015 г.

Честит национален празник!

Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
                                     „На прощаване”, Христо Ботьов
Честит 3 март!
България отбелязва своята свобода за 137-ми път. Вече 137 години е свободна, тя сама решава своето  настояще и бъдеще, припомняйки си миналото. България посреща своята 137-та година свобода – разделена. Разделена на „фили” и „фоби”. 
На този ден, на този велик  и славен ден, е редно да си спомним, както впрочем всяка година, за онези Българи с голямо „Б”, за пострадалите, дали живота си за нас, за свободата, за България. Да си спомним, да ги похвалим, да вземем пример, да не ги забравяме и да не ги посрамваме.


Да си спомним за Левски!

„...Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше...
Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ...[1]

Да си спомним за Бенковски!

„Из един там глух дол, обрасъл с глогина,
сега върви тихо някаква дружина.
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с своя крак
желязната вволя, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: "Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!"
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя демон таен, призрак полунощен,
който произнесе страшните слова...”

Да си спомним за Паисий!

„...Четете и знайте, що съм аз писал,
от много сказанья и книги събрал,
четете, о, братя, да ви се не смеят
и вам чужденците да не се гордеят...
На ви мойта книга, тя е вам завет,
нека де преписва и множи безчет
и пръска по всички поля и долини,
де българин страда, въздиша и гине.
Тя е откровенье, божа благодат -
младий прави мъдър, а стария - млад,
който я прочита няма да се кае,
който знае нея, много ще да знае."...
Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,
със поглед умислен, в бъдещето впит,
който много бденья, утринни пропусна,
но пачето перо нивга не изпусна
и против канонът и черковний звън -
работи без отдих, почивка и сън.”

Да си спомним за Раковски!

Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,
ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
над някакъв злобен, стихиен огън.
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?...
...Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото срито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла...

Да си спомним и за всички опълченци на Шипка!

„...Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът...”

И споменът за тях няма да угасне и любовта няма да изтлее. Винаги ще помним делата славни, смелостта, доблестта на всички ви.
Но, днес е време различно, време е разделно. Всеки се дели, всеки се дърпа, страх го е може би да не се затормози, страх го е да не го свържат с някого или с нещо. Близко сме един до друг -  в метрото, в трамвая, на опашките в общината, във влаковете и автобусите, близко сме, но сме си далечни, много далече един от друг. Живеем различен живот, живот не единомислен, живеем всеки си в неговата България.
Днес сме свободни, живеем в общество, което се стреми към прогрес, както са правели и тези преди нас, в един друг строй, в едни други времена. Свободното ни общество обаче е болно, то страда и ако не му се обърне внимание, то ще загине, ще изчезне и няма вече да го има, а не е късно може да му се помогне. На този ден сме длъжни да се замислим в каква държава искаме да живеем – в тази, в която може да умреш в „Бърза помощ”? В тази, в която ще те наранят и няма да има кой да ти помогне? В тази, в която вместо да осъдят престъпника осъждат невинния? В тази, в която пенсионерите просят, младите бягат, а децата растат неуки, неграмотни и самотни? В тази, която обират и ограбват? В тази ли държава искаме да живеем или в друга? Различна? Променена? И това не са отвлечени въпроси, това не е безсмисления брътвеж на неукия.
За да стане България такава каквато е в мечтите на Апостола, както в мечтите на всички дето умряха за нея, на тези, които оставиха костите си по нашата земя, то трябва къртовски труд, трябва неуморни грижи, трябва да се променим, аз, ти, всички и това не са думи просто за празника, това не е едно от всичките произнесени слова, това е призив за промяна...
Векове България е била съхранена... нека не позволим да си отиде...
Честит празник!

Автор: Ангел Карадаков



[1] Всички по-долни цитати са взети от „Епопея на забравените” – Иван Вазов.
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.