„МАНАСИЕВАТА ХРОНИКА В КОНТЕКСТА НА СРЕДНОВЕКОВНИТЕ ИЛЮСТРИРАНИ РЪКОПИСИ” 2 - ЧАСТ

Българският препис на Манасиевата хроника

Византийският летописец Константин Манасий е роден през първата половина на XII в. и умира през 1187 г., като митрополит на гр. Навпакт в Коринтския залив. Той е автор на различни прозаични и поетични съчинения. Едно от тях е „Световна история", известна днес, в пет преписа (три с българска редакция и два от по-късен период - сръбска¹). Голям интерес, за нас представлява, намиращият се във Ватиканската Апостолическа библиотека препис, известен като Cod. Vat. Slavo II.

Ръкописът е писан на пергамент. Писмото е уставно, писано от една ръка. Съдържа 206 листа, с размер 295х210 мм., разделени в 26 тетради. Оригинална подвързия няма. През XVI в. или XVII в. ръкописът получава пагинация, с арабски цифри. При свалянето на оригиналната корица, вероятно са били отделени два листа и затова днес, липсват първите 63 стиха.

През края на XIV в. ръкописът е пренесен от Търново в Хърватско или Далмация, от където са и приписките на латински език. Работили са двама глосатори. Първият е надписал листовете до 86 ^r (края на XIV в.), вторият от лист 91^v до края (през XVII в.). Текстът на хрониката е расположен на ff. 3 ^r -41^v , 63 ^r -204 ^v . Към оригиналният текст са прибавени значителен брой добавки. Най-голямата от тях е разположена на ff. 42 ^r  -62 ^r. Кратки добавки – 33 голяма част от тях са разположени по една на лист, само в два от случаите има по две – 172 ^r и 184 ^r. В Библейския цикъл има една добавка (f. 14 ^r ); Среден изток – 4 (ff 14 ^v , 19 ^v , 20 ^r и 23 ^v); Елинизъм – една (f 27 ^v), Рим – две (ff 73 ^r и 75 ^r); четири (ff 86 ^r, 134 ^r 139 ^r и 163 ^v) и България – 21 (ff 91 ^r, 102 ^r, 124 ^r, 136 ^v, 138 ^v,143 ^r, 146 ^v, 147 ^r, 149 ^v, 155 ^v, 156 ^v, 167 ^r, 172 ^vа, 172 ^v, 173 ^r , 175 ^r,177 ^v, 182 ^r, 184 ^r, 184 ^r b, 186^v). Единадесет резюмират основния текст, а двадесет и три нямат връзка с него.

Българският препис съдържа 69 (11 на цяла страница) листа с миниатюри, тъй като на места, на един лист са изобразени по две или дори три сцени. Общият брой на сцените е 109². Иван Божилов предлага ново четене на миниатюрите като увеличава техния брой на 79. Отнасящите се до българската история са 18, като миниатюра на лист 91 се отнася, както до българската история, така и до библейския разказ.Датировката на Ватиканския препис, може да се отнесе към периода на управление

на цар Иван Александър (1331 г. -1371 г.). Най-вероятно в интервала от  1335 г. до 1340г., летописта е преведена и преписана в гр. Търново³. Изследователите на ръкописа са категорични, че работата около него е извършена по поръчка на цар Иван Александър.

Към 1475 г. и не по-късно от 1481 г. ръкописът, заедно с част от сбирката на епископа на град Мордос, в Хърватско Никола Катарски попада във Ватиканската Апостолическа библиотека, където се намира и днес.

Във Ватикана, с ръкописа пръв се занимава префекта на библиотеката Йосиф Симон Асеманий (1687-1768 г.). Той прави пълен опис на съдържащите се миниатюри и приписки и дава приблизителна датировка на кодекса, към 1350 г. След него към българския препис проявяват интерес редица учени, като проф. М. К. Бобровски, кардинал Анджело Май,  немският учен д-р Йохан Шрандман, чешкият историк Фр. Палаций. Известният руски славист Ст. Шевирев разглежда прибавките, отнасящи се към българската история и превежда някои от надписите. Историкът Н. Чертков обръща внимание на миниатюрите, отнасящи се към българската и руската история, като ценен исторически извор.

Добри сведения за Ватиканския препис дава и българският историк Марин Дринов. Той изтъква българските добавки към текста, като важен извор за нашата история. Също и значението на превода за изучаване на българския език през XVI в. Няколко години след М. Дринов за преписа пишат К. Иречек, Н. Кондаков, В.Стоилов,  италианският учен Улисе де Нунцио и др. Основните въпроси, с които те се занимават  са датировката на превода, миниатюрите и поместената Троянска притча, като ценен източник на информация за българския бит и материална култура.

Учени, изследващи връзката между текст и миниатюра на

преписа са Ф. Трифонов и Б. Филов. В своето изследване "Бележки върху средно-българския превод на Манасиевата хроника" Ф. Трифонов се занимава

обстойно с датировката и на трите преписа с българска редакция, добавките към текста и техните извори. Обстойно изследване върху ръкописа прави и Ив.

Дуйчев, който разглежда в отделна студия и латинските приписки.

Нови проучвания върху Ватиканския препис правят и Ив. Буюклиев, който

обръща внимание на проблема за езика и Ив. Божилов, който разглежда текста и

миниатюрите в ръкописа.

          През 2007 г. бе издадено ново цветно фототипно копие на Ватиканския Манасий (първото прави Ив. Дуйчев), под ръководството на Центърът за славяно-византийски проучвания. съвместно с Ватиканската Апостолическа библиотека.

            Българският превод на Манасиевата хроника, съдържа две светски творби:

оригиналният текст на Константин Манасий, заедно с някои добавки на

българския преписвач и разказ за Троянската война, следващ непосредствено

след троянската история в оригиналния текст. Прибавката носи названието

„Повест за истинни неща и разказ за кралете, за тяхното рождение и живот".

Българската прибавка е, популярен през XIV в., вариант на разказа за Троянската

война и българският преписвач, или неговият поръчител е сметнал за нужно той,

да бъде поместен още веднъж ( имайки предвид оригиналния текст на Манасий), може би с цел да се покаже важността на описаните събития.

            В оригиналния текст на хрониката, на пет места се споменават моменти

свързани с българската история: кан Тервел помага на Юстиниян II да си върне

престола, два момента от управлението на император Никифор I и кан Крум,

действията на Йоан Цимисхи на р. Дунав и българо-византийските войни при

император Василий І и цар Самуил.

Първо споменаване: В историята за наследниците на Ираклий в няколко стиха се говори за помощта на кан Тервел ( стихове 3959 - 3974). Манасий е предал вярно разказа за събитията, като най-вероятно с поетическа цел е преувеличил броя на участващите български войници - според хрониката Юстиниян ІІ се явил пред Константинопол водещ „многохилядни отряди от българи"⁴.

Второ споменаване: Константин Манасий описва управлението на Никифор I и отделя голямо внимание на фигурата на императора, който не притежавал много

добродетели. Той го описва, като „човек отдаден на убийства", „злонрав" и „лют скъперник".⁵В края на разказа, е поместен похода на император Никифор в българските земи и неговата смърт (стихове 4609 - 4615). „Скъперникът цар Никифор, като завърза ожесточена битка с обитаващите близо до Истъра (Дунав) българи, стана жертва на оръжието и храна на меча, като остави скиптъра на своя син Ставракий. Но и Ставракий - бидейки прободен от копие в същото сражение, прободен, загубил кръв и ранен, скоро умря..." ⁶

Трето споменаване: То се намира при разказа за живота на Василий I до завземането на властта и по-точно описанието за пребиваването му в Одрин (стихове 5202-5210). „Тогавашният княз на българите Крум нападна цялата подвластна на ромеите земя, изпълни с плячка своите войни, унищожи целия цвят на младежта и остави повечето от (ромеите) в робска участ. Тогава попадна в ръцете на българите и Василий - като добропереста птица, уловена в люта ловна мрежа^,

Четвърто споменаване: В разказа за управлението Йоан Цимисхи (стихове  5871- 5908), авторът разказва твърде общо за българо-византийските воини и нарича българите „скити”. Същото наименувание използва  и за русите.

Пето споменаване: При управлението на император Василий II, с най-общи думи се разказва за военните отношения с българите (стихове 5973 - 6022).

В хрониката на Константин Манасий се споменават и две български имена познати от други извори. При разказа за император Никифор II Вотаният, поетът обяснява, злополучният край на императора заради това, че оставил държавните дела в ръцете на „варвари", в това число са и имената на българите Борил и Герман.

Пет споменавания, за българската история, в една световна хроника никак не са малко, но те са се сторили недостатъчни на преписвача или неговия поръчител. И към основния текст са били прибавени 33 добавки, отбелязани с червено мастило.Двадесет и една от тях се отнасят до българската история. Сведенията за тях са били почерпени от хрониките на Йоан Зонара (XII в.) и на Георги Амартол (X в.). Както вече бе споменато общият брой на листовете с миниатюри, отнасящи се до българската история е 18.

Аксиния Джурова дава сведение за процеса на изработване, на миниатюрите, като изказва  предположение за евентуалната организация на работата в ателието. Първоначално с четка били маркирани основните композиционни елементи. Нанасяли се фигурите, архитектурния пейзаж, те били нанасяни с гваш направо върху листа без предварителна подготовка на пергамента. Както тя, споменава това е в отличие с Лондонското Евангелие⁷. Сцените първоначално били скицирани с водни бои, което в последствие се забелязва, като известни разминавания от първоначалната скица. В някои от миниатюрите се получава погрешна илюзия за светлосянка. Тук, могат като примери да се приведат някои елементи на f 91^v, където при гърбът на пророк Давид се е получил двоен контур. Същото се вижда и при жезъла на цар Иван Александър. Първоначално той е бил нанесен със светло кафяв, а по-късно с червен цвят. На f 117^r, където контурите на почти всички отделни елементи на композицията са били отбелязани с бледо кафяв цвят, а по-късно биват на ново оцветени – вече с различни цветове. Разминаване между скицата и миниатюрата се е получило на ff 131^r, 145^v, 172^v. Тук силно впечатление правят, измененията от първоначалната скица при f 162^v, където е изобразено покръстването на русите – художника е пропуснал да нарисува цяла фигура, зад тази на епископа. На f 172^v светлокафявото петно, което се забелязва на миниатюрата е в следствие на това, че групата от  препускащи войници е била изместена вляво. Тези първоначални ескизи А. Джурова отдава не само на работата в ателието, където те са били нанасяни най-вероятно от главния илюстратор и по-късно довършвани от някой друг. Според нея, отговарящият за илюстрацията на текста е следял и за грешки. Организацията на работа би трябвало да свидетелства по думите на Джурова за наличието на прототип, от който били следени сцените и тяхното разположение спрямо текста.⁸

Тук би трябвало да се спомене,че това първоначално скициране можем да забележим и при миниатюрите от страниците на Хрониката на Георги Амартол (ГРБ F. 173), където няколко миниатюри са скицирани с тъмно кафява боя, но в последствие остават недовършени, което ни показва,че е практика илюстрациите предварително да бъдат подготвени, от някои и след това да бъдат детайлно разработени. За разлика от руския препис на Хрониката на Георги Амартол, където миниатюрите остават незавършени, за тази предварителна подготовка в българския Манасий свидетелстват само дребни детайли. Те не променят цялостното впечатление от миниатюрите, а напротив дефектът, спомага на занимаващите се с ръкописа да придобият представа за работата в ателиетата.

Разпределението на миниатюрите, в рамките на листа е подобно на схемите при подредбата в Хрониката на Йоан Скилица и ръкописите изработени по времето на цар Иван Александър. Миниатюрите биват поставени в рамките на текстовата колона като вариантите биват – горе, в средата и долу на листа, като в отличие с тези от Хрониката на Георги Амартол (ГРБ F. 173) и тази на Йоан Скилица (Scylitzes Matritensis, Vitr.262). В българският Манасий се разполагат и миниатюри на цяла страница. В Хрониката на Георги Амартол съществуват две миниатюри на цяла страница, но те изобразяват поръчителя и автора  на хрониката, докато в Манасиевата Летопис можем да видим текстови акценти представящи избрани моменти от хрониката, чрез миниатюри изобразени на цял лист. Иван Божилов⁹ много подробно описва разположението на миниатюрите спрямо листа и дава подробна схема за тяхното съотношение, която ние само ще предадем – по една миниатюра, в средата на листа - той определя 26 броя такива; съответно горе на листа – 16, долу – 13. Втори вариант текст и две миниатюри, общо 6 броя. Тук той разграничава броя на сцените вътре в миниатюрите с една до три, като така дава окончателната бройка на сцените 109. Миниатюрите са разположени сравнително правилно спрямо текста, за който се отнасят, като трябва да се има в предвид, че има четири миниатюри, които нямат връзка с текста на Хрониката. Илюстрациите са съобразени както с 127-те глави, на които е разделен текста, така и по цикли. Само грубо ще маркираме принципът, по който са илюстрирани главите – понякога може да има по две или три миниатюри спрямо главата, като в някои случай една миниатюра илюстрира няколко глави (най-много 6). Този, подход на художника е най-често използван при илюстрации на отделни владетели – техните фигури биват представени в фас, като по този начин се образува една своеобразна „галерия от портрети“. Разчитането на сцените най-често се извършва от ляво на дясно,  но  в пет примера,  то се  извършва  от дясно  на ляво, това са: ff  82 ^v, 96 ^v,118 ^v, 148 ^v и 155 ^v.  Също така, при някои сцени се наблюдава разчитане на действието от центъра на ляво и на дясно (ff 24 ^r, 84 ^r, 85 ^r, 122 ^r, 124 ^r,143 ^r,163 ^v 166 ^v) или движение насочено към центъра ff 19 ^v , 28 ^r, 28 ^v . В илюстрациите, които са разположени на цяла страница се забелязва, че миниатюристите са подходили индивидуално за всяка сцена в миниатюрата. На f 178 ^r, където се намират две сцени, в два регистъра, развитието на действието става от ляво на дясно. На f 62 ^r в два от трите регистъра, то се разчита от ляво на дясно, а в крайния от дясно на ляво. Тези примери само маркират общата схема използвана при илюстрацията в повече от един регистър. Важен елемент, при разчитането на сцените, отбелязва А. Джурова  - много рядко се използва принципът на цикличността и движението в кръг, също така връзката между отделните сцени при разчитането  най-често се постига чрез жестовете на персонажите или техните ракурси, където художникът проявява значително по-голяма свобода, тук – в един светски по своята същност текст.

Що се отнася, до стилистиката на миниатюрите в българския препис на Манасиевата Хроника редица видни експерти на византийското изкуство, като В. Н. Лазарев определят тяхното изпълнение като „грубо и примитивно”¹⁰. Може би най- точно, цялостното впечатление от стилистиката е определил Атанас Божков¹¹,  който  говори   за „стихийно протичане на работата“ при изработката на миниатюрите. Наблюдаваме  една очарователна еклектичност и експресивност, преди всичко в стила при изобразяването на отделните персонажи. Това, може да се отдаде на вече споменатата свобода, която миниатюристите са чувствали при изработката на една светска по своето съдържание книга и най-вероятно е била  характерна за евентуалния прототип.

 Силно впечатление прави яркият натурализъм и предадената дина-мичност при представянето на бойните сцени. В много от тях, можем да видим обезглавени трупове и  „търкалящи се човешки глави“ (Иван Дуйчев – ff 113 ^v, 122 ^r, 123 ^v, 146 ^r, 147 ^r,148 ^v и 150 ^r).

Подобен натурализъм, можем да видим в руския препис на Хрониката на Георги Амартол, в която са представени редица сцени на човешко обезглавяване. В миниатюрите, иначе така бедни от към детайли са представени – дори се акцентира на  пръскащата кръв при рязкото движение на меча (ГРБ F. 173, f 251^r). В миниатюрите от българския препис на Манасиевата летопис най-силно впечатлени правят фигурите на препускащи коне, жестикулацията на персонажите и необичайните ракурси. На f 178 ^r представящо нашествието на киевския княз Светослав впечатлява препускащата фигура на конник, който в момента на стрелбата  е извърнал тялото си обратно на посоката, на движението. Можем да кажем, че бойните сцени представени в илюстрациите се характеризират само с една дума – движение. Силна емоционална експресия забелязваме и при предаването на човешките лица, тук можем да приведем, като най- ярък пример - силната скръб, изписана по лицата на овдовялата Ирина и царица Теодора, от сцената представяща погребалната церемония на младия цар Иван Асен. Усещането е подсилено чрез жеста на Ирина, която забърсва сълзите си с бяла кърпичка.

В друга част, от миниатюрите, забелязваме точно обратното на горе посочените умения на миниатюристите да  представят  отделните образи и сцени със завидна свобода. Тази втора група миниатюри, се  характеризират с една скованост, която е подсилена и от подбраната цветова палитра. Този втори маниер намираме при изобразяването на „галерията от портрети“. Различният подход на работа, при изработването на  миниатюрите са доказателство, че те са дело на различни художници. Това не е доказателство,че кодекса е украсяван в различни етапи от време, както допуска Хайзенберг. Те, най-вероятно са дело на различни групи миниатюристи от едно ателие, като на най-умелите от тях, са възложени сцени, в които биха могли да демонстрират добрата си квалификация.

Към добрата работа на илюстраторите трябва да добавим, една много важна характеристика, която отличава българския препис на Манасиевата хроника от познатите ни вече цялостно илюстровани хроники (Йоан Скилица и Георги Амартол). Това са, тъй наречените от А. Джурова илюстративни акценти. На малките пасажи, отнасящи се до българската история, те са придали значимост, като са ги илюстрирали на цял лист.  На ff от 143 ^r до 183 ^r са разположени прибавките на българския писач, отнасящи се до българската история и тяхното илюстриране, редом с оригиналния текст на хрониката.

            На f 143 ^r се намира прибавката на българския писач за събитията около похода срещу България и смъртта на византийския император Никифор I Геник. Прибавката разказва за победата на кан Крум, обезглавяването на император Никифор и направата на чаша от главата му, с която българския кан пиел вино.

Тези събития са илюстрирани в две миниатюри на цял лист. Първата се на мира на f 145 ^r представя две сцени: походът на Никифор I Геник срещу българите, както пише в легендата към миниатюрата. В първият регистър са изобразени две групи конници, едната от тях е предвождана от самия император, облечен в тържествено одеяние и корона на главата. В дясната си ръка държи дълго червено копие. Войската се отправя в посока на дясно. Долната сцена представя довеждането на пленения император при кан Крум, в лявата част от композицията. Той също носи царски одежди, а през лявата си ръка е преметнал края на лороса, дясната е

поставил на рамото на Никифор. Византийският император е представен без плащ и завързани ръце, воден от български войни. Единият от тях държи бадемовиден щит с емблема, твърде необичайна – полумесец и кръст.

Следващата миниатюра на f 145 ^v илюстрира пиршеството в чест на победата на българският владетел над ромеите. Кан Крум е седнал на нисък престол, а в дясната си ръка държи добре позната ни чаша, направена от черепа на Никифор. Лявата си ръка той е протегнал напред. Жест, който насочва погледа към четирите фигури, разположени от другата страна на масата, изобразена е и фигурата на прислужник носещ вино. Тази миниатюра илюстрира един важен момент от 811 година, но не само за българската история , но и за византийската. Имайки в предвид важността на събитията българският илюстратор все пак е използвал вече позната иконографията. Сравнително същата схема виждаме и на f 113 ^v пиршеството на император Юстин II. Въпреки отделеното внимание от страна на илюстраторите тези три сцени са слабо застъпени в текста на Хрониката. На f 146^r се намира илюстрацията изобразяваща раняването на император Никифорoвия син Ставракий и окончателното разгромяване на византийските войски от българите. На илюстрацията виждаме отляво крепост с пет кули, а пред нея се виждат очертанията на планинска местност.  Начело язди войник, който свири с бойна тръба, следван от човек с царско одеяние и други войници. Дясната страна  на миниатюрата представа самото раняване на Ставракий, стоящ начело на група конници, зад тях има друга група войници с дълги копия, предвождани от владетел, които е въоръжен с лък.

Миниатюрата на лист 147 ^r изобразява битка в планинска местност. От ляво се вижда крепост с пет кули, а на фона на хълма пред града са представени две войски - тази от ляво, предвождана от голобрад владетел, другият отряд бяга надясно. В задните редици са ранените, а водачът облечен в царски одежди препуска напред. Той е представен, като по-възрастен. Според Ив. Дуйчев, тази сцена изобразява разбиването на войските на Михаил I Рангаве (811 г.- 813 г.) при Версиникия през 813 г. Богдан Филов изказва мнение, че тази миниатюра показва разбиването на войските на  император Лъв V от кан Крум. Въпреки че не можем да сме сигурни, коя сцена от българо-византийските отношения илюстрира тази миниатюра, тя традиционно се приема за представяща  част от българската история.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Автор: Николина Александрова

*f - означава Фолио 

1. ДУЙЧЕВ, Ив.  Миниатюрите на Манасиевата летопис. Бълг. худ. С., 1962; БУЮКЛИЕВ, Ив. Хроника на Константин Манасий. Зората на българската епика. С., 1992.; Трифонов, Ю. Бележки върху среднобългарския превод на Манасиевата хроника – Изв. Архиол. Инст., 2, 1923-1924, 138-173.
2. БОЖИЛОВ, Ив. Ватиканският манасий (COD. VAT. SLAVO 2); Текст и миниатюри, проблеми на изкуството. кн. 2. 1996.
3. Относно датировката виж ДУЙЧЕВ, Ив. Летописта на Константин  Манасий. Фототипно изд. на  Ватиканския препис на среднобългарския превод. БАН – Институт за литература. Уводни бележки. Ив. Дуйчев. С., 1963.
4. ДУЙЧЕВ, Ив. Летописта на Константин  Манасий. Фототипно изд. на  Ватиканския препис на среднобългарския превод. БАН – Институт за литература. Уводни бележки. Ив. Дуйчев. С., 1963.; ДУЙЧЕВ, Ив. Миниатюрите на Манасиевата летопис. С., 1962.
5.    преводът е даден според  ДУЙЧЕВ, Ив. Летописта на Константин  Манасий. Фототипно изд. на  Ватиканския препис на среднобългарския превод. БАН – Институт за литература. Уводни бележки. Ив. Дуйчев. С., 1963.
    6.   Иван Дуйчев превежда този текст и му обръща специално внимание, но не трябва да търсим  в епитетите, използвани в оригиналния текст благоразположението на византийския автор към българската страна. Поради голямата загуба за Византия византийските автори, не само Манасий не са благосклонни към фигурата на Никифор І Геник
   7. ДЖУРОВА,Аксиния.Фототипно издание на Манасиевата хроника. София, 2007.
   8. Ibi dem
   9. БОЖИЛОВ, Ив. Ватиканският манасий (COD. VAT. SLAVO 2); Текст и миниатюри, проблеми на изкуството. кн. 2. 1996.
   10. ЛАЗАРЕВ, В. Н. История византийской живописи. Москва, т. І-ІІ,1986.
   11. БОЖКОВ, А. Българската историческа живопис. Първа част: миниатюри, икони, стенописи. София, 1972, 80-109.