За съжаление светският дух от света
е навлязъл и в много манастири, защото някои съвременни духовни наставници
направляват монашеството по светски канали и така душите не биват ръководени
към отеческия дух на благодатта. Виждам днес в манастирите да владее един
антиотечески дух: не възприемат доброто, светотеческото, т.е. не живеят по
примера на светите Отци, а в името на послушанието и на отсичането на
собствената воля изравняват със земята духовните висоти, изпълнявайки
същевременно прищевките на светската си воля.
По този начин те не напредват
духовно, защото са приели в монашеското си общежитие и изкусителя, светския
дух. Нямаме право да тълкуваме Божиите заповеди, както ни е угодно, нито имаме
право да променяме монашеството, както на нас ни се иска. Друго нещо е да
признаваме слабостта си и да просим смирено Божията милост. Най-голямото зло
според мен е това, че някои считат именно този светски дух за прогресивен. А би
трябвало да го почувстват като падение и да го повърнат, за да се очистят
духовно и незабавно след това ще дойде Светият Дух. Светият Дух е Който
освещава, дава пълнота и укрепява душите.
Има и такива, които казват: “Трябва
да проявим своята култура”. Коя култура да проявим? Светската култура ли? Редно
е ние като монаси да проявим духовната си култура, духовния прогрес. А къде е
духовният прогрес? Да не стане тъй, че да надминем светските хора в светския
прогрес. Този прогрес измъчва светските хора, а колко повече монасите! Ние
трябва да се движим с голяма духовна скорост, та и светските хора нещо да
направят. Ако ние правим същото, което прави и един благочестив мирянин, това
пак не им помага, защото и без нас си имат като пример благочестивия мирянин.
Ние трябва да ги надминем. Монахът не трябва да има за цел да се отличи с
някакъв светски прогрес. Това е обида за монашеството. Монахът, който
разсъждава по светски, явно е сбъркал своя път - тръгнал е към Христа, а душата
му върви към света. Когато светският прогрес в монашеството се счита за
напредък, тогава то достига до духовно разложение.
Колко неща се губят в монашеството,
както и в света се губят честта, уважението, и ги наричат отживелици! Затова
толкова ме боли, че не издържам. Иде ми да хвана гората. Човек, който не е имал
някакви по-висши духовни преживявания, не се и притеснява особено за своя
духовен живот, който живее по някакъв свой си начин. За някой друг [26] обаче,
който се принуждава да живее по този начин, знаете ли какво мъчение е? Ако
Христос ме удостоеше да живея както искам, т.е. по монашески, и да умра по
юнашки, бих считал това като смърт на първата линия на фронта. Струва си в наше
време човек да умре, да изповяда своята вяра, да се жертва само за това - да не
бъдат хулени светите Отци.
Да помислим малко за преподобните
Отци, които четем постоянно, къде са живели и как са живели? Господ е казал:
“Лисиците имат леговища, и птиците небесни - гнезда; а Син Човеческий няма де
глава да подслони.” (Мат. 8:20; Лук. 9:58). Страшно! И виж, как са се стараели
да подражават на Христа, живеейки в пещери! Но са чувствали Христовата радост,
защото във всичко са подражавали на Христа. Цялото им усърдие е било насочено
натам. Светите Отци направили от пустинята духовно селище, а ние днес я правим
светско селище. Христовата Църква бяга в пустинята да се спаси, а ние
превръщаме пустинята в светско селище, и от това хората се съблазняват и
остават без подкрепа, нямайки на какво друго вече да се опрат. Мисля, че в тези
трудни времена това е най-голямата опасност, която преживяваме. Днес трябва да
живеем още по-монашески, за да имаме божествени сили, но за жалост се влияем от
светския дух и отслабваме. Т.е. изгонваме духа и остава трупът.
Днес има монаси, които външно живеят
монашески. Не пушат, водят чист живот, четат Добротолюбието, постоянно цитират
светите Отци. Т.е., подобно на онези миряни, които не лъжат, осеняват се с
кръстното знамение, ходят на църква и когато пораснат, внимават малко повече за
нравствеността си, и си мислят, че това е всичко. Така и външният порядък в
някои манастири привлича миряните. Но когато опознаят монасите, които живеят
там, виждат, че не се различават от светските хора, защото във всичко се
съобразяват със светския дух. Ако пушеха, четяха вестници, говореха за
политика, щяха да ги отбягват като светски и нямаше да има вреда за
монашеството.
Когато монахът отслабне духовно, с
какво би впечатлил мирянина? Ако оставим бутилката със спирт отворена, той губи
цялата си сила. Нито убива микробите, нито ще пламне, ако го запалиш. А ако го
сложиш в спиртника, ще развали и фитила. Така и монахът, ако не внимава над
себе си, прогонва от себе си Божията благодат и му остава само схимата. Става като
спирта, който е изгубил силата си. Не може да изгори дявола. “Светлина за
монасите са ангелите, светлина за миряните са монасите!” Така престават да
бъдат светлина. Знаете ли колко катастрофално е светското мислене? Ако
духовното се изгуби от монашеството, тогава в него не остава нищо. Защото, “ако
солта изгуби сила, с какво ще се направи солена” (Мат. 5:13); след това дори и
за тор не става. Отпадъците стават за тор, а солта не може. Ако я сложиш на
някое растение, ще го изгори. Днес е време, когато монашеството трябва да сияе.
При това разложение сега е нужна “солта”. Ако в манастирите няма светско
мислене, а се живее духовно, това би бил най-големият им принос за обществото.
Няма да е нужно нито да говорят, нито да вършат други дейности, защото ще
говорят с начина си на живот.Светът днес се нуждае именно от това.
Видяхте ли и католиците докъде я
докараха? Спомням си, когато преди години бях в манастира “Стомион”, в Коница,
някой ми донесе част от вестник, където пишеше, че триста монахини протестирали,
защо да не могат да отидат на кино да гледат някой филм, защо облеклата им да
са до долу, а не до коляното. Толкова се възмутих, когато го четох, че си
казах: “Защо пък сте станали монахини в крайна сметка?” И накрая пишеше, че са
захвърлили расата. Въпреки че според начина им на мислене все едно, че и преди
това са ги били захвърлили. Друг път видях една католическа монахиня, която по
нищо не се различаваше от светска жена. Изпълняваше уж мисионерско дело, а беше
съвсем... като някои много светски девойки. Нека не позволяваме и при нас да
навлезе този европейски дух, да не стигнем и ние до там.
Автор: Св. Паисий Светогорец
Източник: С болка и любов за съвременния човек, Слова Том 1
ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ СТАТИЯТА
Преподобният Иоан Лествичник казва на пастира:
"Не възлагай прибързано ръце (за подстрижение) върху
никого преди достатъчно дълго изпитание, което е благоразумно да се употребява
и при миряните, така че някои от овците, дошли при нас от неведение, след
време, като постигнат напълно и разумно всичко и не изтърпят нашата тегоба и
зной, да не се обърнат отново към света, защото ще отговарят пред Бога онези,
които са възложили преждевременно върху тях ръцете си." "Всички,
които пристъпват към този добър подвиг, жесток и тесен, но и лек, трябва да
знаят, че са дошли да се хвърлят в огъня, ако искат да се всели в тях
невещественият огън. Затова нека всеки да изкушава себе си и чак тогава да яде
от хляба на иноческия живот, който е примесен с горчиви треви. Нека пие от тази
чаша, пълна със сълзи, за да не подига бран за свое осъждане. Защото, ако не
всеки, който се кръсти, ще се спаси... то ще премълча за другите."
