За пореден път се налага да размишляваме върху това какво предстои в нощта срещу 1 ноември. Повярвайте ми не исках да го правя. Казано е вече каквото има да се каже. Ама съвест... какво да се прави. Та ето и аз ще се включа.
Не мога да повярвам, че някои хора са стигнали до това положение да копират чужди „празници” и традиции, без да мислят, без да осъзнават, без да искат да разберат, че това е поредното гибелно „забавление”. Да потанцуваме с дявола звучи забавно на някои, но всъщност те нямат никаква представа, че въобще няма да издържат на ритъма му. Това просто не е филм и нищо не наужким. Няма да издържат, защото всъщност са сами с него. Който е сам с дявола и е без Бога, реално вече е на сатаната. Сами са, защото те са избрали самотата с лукавия, а не уединението в Бога. Да си сам с дявола, но усмихнат, вече не е гранично състояние – това просто си е духовна лудост. Не душевна, а духовна.
Да си душевно болен е проблем, обаче ако си духовно болен – проблемът е още по-сериозен, защото неосъзнато засяга и теб, и всички около теб. Духовно болни има много и слава Богу мнозина от тях желаят да се излекуват, когато осъзнаят проблема си, но има и такива, които предпочитат да заразят и тези около тях, макар че дори не го разбират. Проблемът е именно в неразбирането на проблема. Отново иде реч за духовната слепота.
Какво става с празника на българските будители? Май остава някъде в нищото. Ако те знаеха какво ще предстои, дали щяха да искат да си правят труда да ни пробуждат? Щяха да искат, защото и тогава сме били заспали. Ако тогава сме били просто заспали, то сега сме сякаш в будна духовна кома. Като сънливци сме! Пробуждаме се за малко, прозавяме се едно хубаво, виждаме, че е ден и решаваме пак да заспим. Духовният сън ще доведе до успиване, когато приближи Царят на Божието Царство, а това ще е фатално. Просто ще Го проспим. После какво ще кажем за наше оправдание? Мълчание! Сън! Да, ама не! Сън тогава няма да има. Който спал – спал! Проспал си е шанса за спасение, проспал си е времето за размишления. Може би дори го е протанцувал този шанс.
Някои решиха да копират чуждите традиции, на далечни на нас по мислене народи като потъкваме истинските празници, които са духовно богати и водят наистина по пътя на спасението. Защо не преоблечем децата ни като будители? Защо не ги накараме да научат нещо, което е полезно? Може би тогава някои НПО ще се самосезират и ще ни кажат колко много тормозим малките. Ще ни дърпат ушите, защото желаем да бъдем духовни, а не просто повърхностно душевни.
Човекът все повече желае да сдаде без бой първенствуващото си място в природата. Бог ни е дал да владеем над всички твари, но хората от векове предпочитат да се кланят на същите тези твари. Това с кланянето вече прераства и в уподобяване на животните, а не на богоуподобяване. Ако някой нарече в подходящите страни жена си „крава”, веднага може и да му дадат президентския апартамент в хотела. Ако някой каже, обаче, че е християнин, вече ще започнат да го гледат подозрително. Ето, че някои се кланят не на животните, а на самия сатана. Кланят се с усмивка, с душевна радост, защото до духовна няма как да стигнат. Кланят се, защото си въобразяват, че някой ще им каже „Браво! Ти си модерен човек! Може и визите да паднат заради теб!”. Кланят и усърдно учат децата си да се кланят с празни усмивки. Хубаво би било, ако научат децата си да се поклонят и на Бога. Тогава усмивката не само няма да е празна гримаса на лицето, а изпълнена и отобразена духовна радост.
Не искам да попитам какво ще стане, ако пожелаем да празнуваме светите безсребърници Козма и Дамян на 1 ноември. Някои ще попитат директно като онази жена от „Господари на ефира” – „Ко?! Ко рьечи?!” Ми нищо не рекох, а само си разсъждавам в писмен вид. Дано те се помолят за нас пред Божия престол, въпреки, че не всеки би се сетил да се помоли на тях в деня на тяхното празнуване.
Автор: Свещеник Стефан Паликаров
