Днес много хора в Русия и отвъд
границите й са запознати с личността на стареца Николай Гурианов. Той е един е
най-почитаните и обичани старци в Русия и безусловно и упорито е защитавал
вярата по време на борбата срещу нея през комунистическия режим. След освобождаването
му, той преминал години в молитва, работейки на рибарски остров, без да бъде
познат никому.
Старецът Николай, обаче не оставил
почти никаква писмена следа.
Детство...
В един майски ден, през 1909 или 1910
година, в селото Тчудскийе Закходи, в околностите на Санкт Петербург, се родило
момче на родители търговци. При Св. Кръщение му дали името Николай, в чест на
един от най-почитаните светци в Русия - свети Николай Чудотворец. Бил е третото
мъжко дете в семейството и по външност приличало на по-старите си братя, но Бог
избрал специален път, който трябвало да извърви.
В зряла възраст той станал един от
редките свещеници, които оживяли от събитията през 20-те и 30-те години на XX-ти век в Русия. Между тях бил и великосхимника Захарий от Троице-Сергиевата
лавра и великосхимник архиепископ Антоний от Киево-Печерската лавра, московския
старец св. Алексий Мечев и архимандрит Серафим (Тиапочкин), св. мъченик
Амфилохий Почаевски и архимандрит Йоан (Крестянкин), който не отдавна предаде
душата си на Господа.
Съдбата на всеки
един от гореизброените светци била подобна на другите и Бог дарил всички тях с
редки духовни дарби. Тяхната прозорливост, леснотата с която предвиждали какво
ще стане в бъдеще и способността им да лекуват болни, привлекли мнозина
вярващи, които идвали при тях от цяла Русия.
„Между
вярата и добросъстоянието“
В младините си, Николай Гурианов се
отличавал от тълпата с твърдия си и непоклатим характер и много усилия му били
нужни, за да осъзнае и да се научи да контролира чувствата и жестовете си. Един
ден, баща му казал на майка му : „Мила Катрино, не знам за по-големите ни
синове, но този тук ще те пази“. Бащата на Николай Гурианов починал млад, а
братята му били убити през Втората Световна Война. Той станал свещеник, грижел
се не само за старата си майка, но и за многото си духовни чеда и хора, които
идвали да го посетят отдалеч.
Учил е в Педагогическия Санкт
Петърбургски университет, направил избора между вярата и спокойния живот, който
обещавал Сталин за верните на съветския режим. Още през първата година на
учението си /1929/, Николай бил отстранен от университета, защото публично
изказал недоволство и несъгласие със затварянето на вратите на една от местните
църкви. Така му било забранено висшето образование, въпреки учителската
диплома, която получил в Гачина през 1928. След това става четец в местната селска
църква. По същото време бил учител по математика, физика и биология в едно
училище. Задържан е през 1930 г. Заключен бил в Ленинградския затвор „Крести“ и
бил поставен в един лагер край Киев, а след всичко това последвало изселване в
Сиктивкар.
Условията на живот в лагерите били
нечовешки. В нетърпими студове, Николай трябвало да гради железопътни линии.
По-късно в старините си, отец Николай все още си спомнял за нощите, в които бил
принуден, заедно с други затворници, да нощува в ледено студена вода. Тези нощи
му се стрували безкрайни и единствено молитвата го подкрепяла. В един от тези
дни, той единствен от всички бил намерен жив на сутринта от пазачите на лагера.
Краката му заболели от престоите в
различни лагери, затова той не бил причислен към тези, които трябвало да бранят
родината си през Втората световна война. След като го освободили, старецът
започнал да преподава в различни училища в региона Тоснен, а след това и в
региона Гдов.
По време на войната, една случка
предопределила целия му бъдещ живот. На 15 февруари 1942 г. Николай станал
свещеник в Рига. В началото служил в църкви и манастири в Прибалтийските
републики. През 1958 г. един старец го помолил да се премести в отдалечения
остров Талабск и там отец Николай служил в продължение на 40 години.
Бог и душата
На острова никой не го познавал и
поради тази причина той всявал някакъв страх, особено в невярващите жители.
След няколко години служение, той спечелил доверието и уважението на местните
рибари. Бил отишъл на острова със своята майка, заселил се в най-малката къща,
сам поправял покрива на църквата, сам приготвял просфорите и през свободното си
време, без никой да го моли за това, ходил и посещавал нуждаещите се от
физическа и духовна помощ и подкрепа хора. Понякога се случвало така, че
местните рибари не успявали да сложат достатъчно храна на масата за семействата
си. Старецът бил милостив и помагал на тези нуждаещи се семейства в домашните
им работи, гледал децата им, подкрепял ги физически и духовно - старите и
болните. Много хора все още с почит си спомнят за стареца Николай, за помощта,
която той предоставял на нуждаещите се и особено на семействата, в които мъжът
бил обсебен от страстта на алкохолизма. Когато видел пиян човек да върви по
улицата, криволичейки с бутилка в ръка, отец Николай я взимал и я хвърлял на
земята и в повечето случаи, пияните приемали този упрек с покорност.
Първите му години били много трудни,
понякога се чувствал свършен, сякаш без сили. Служел в пуста църква в
продължение на години и понякога го посещавала мисълта да напусне тази земя. Но
един ден, когато бил приготвил багажите си за път, едно дете, чувствайки
неговата мъка и разбрало намеренията му, го помолило да не си тръгва. Старецът
приел молбата на детето като Божия воля и решил да остане да служи на острова,
изпълнявайки послушанието, някога поставено му от един старец. Така старецът
Николай останал и упорствал. След около 10-тина години Талабск, който при
пристигането на стареца бил един пуст остров, вече бил изпълнен със зеленина и
градини, за които той самият се грижел, като ги поливал с кофи вода от реката.
Изграждането на градинки и друга
зеленина било едно от постиженията му на острова. За целта, всеки път когато
извършвал поклонническо пътуване, старецът докарвал клонки от различни дървета
и стръкчета цветя за разплод.
Всички тези негови трудове дали своя
плод. Благодарността на местните рибари спрямо стареца се проявила, когато под
натиска на служители на режима, една жена от селото написала лъжливо
изобличаващо стареца писмо, което щяло да го върне в затвора. Обаче, това не се
случило, след като всички рибари в един глас казали обратното за стареца и
опровергали всички лъжи, написани в
писмото. От този момент църквата започнала да се пълни. През 60-те, по време на
засилените гонения срещу църквата и духовните лица, местни представители на
режима посетили стареца. С ненужна злоба те му обещали, че на следващия ден ще
се върнат, за да го арестуват. Цяла вечер старецът прекарал в молитва, а на
сутринта се извила силна вихрушка, която продължила 3 дни. Талабск станал недостъпен.
След края на бурята, никой не дошъл повече да безпокои стареца Николай.
Старец
Още през 70-те, хора от различни
краища на страната посещавали старецът Николай, който бил уважаван и почитан от
мнозина. При него идвали не само вярващи, но и изгубени души, които все още
търсели своя път. Старецът не харесвал славата, която се носела за него в
цялата страна и това той доказвал като изричал думите : „Само ако притичвахте в
църквата така, както притичвате при мен!“ Неговите духовни дарби не оставали
незабелязани: назовавал непознати за него хора с името им, припомнял им
забравени от тях грехове, предупреждавал ги за идващи опасности, давал им мъдри
съвети, помагал на хората за разбирането и научаването на християнските нрави и
на християнски живот и лекувал болни и страдащи.
Молейки се, той узнавал съдбата на
телесно изгубените. През 90-те, архимандрит Йоан (Крестянкин) от манастира
Петчори потвърдил, че на цялата територия на бившия Съветски съюз единствен
старецът Николай бил наистина прозорлив. Той знаел Божията воля и упътвал
хората към спасение.
Никога нямал за цел да се хареса на
всеки, така че и не приемал всеки, който идвал при него. По свои незнайни
причини, отказвал да приеме някои хора с думите : „Каква полза ще има той от
такъв като мен?“ Поради тази причина, някои по-упорити и твърдоглави свещеници
не го посещавали. Старецът Николай казвал истината на хората за тях самите и
това не им харесвало. Понякога той ги удрял с леки плесници по челото или по
бузите и така гонел демоните, които той единствен виждал. Но хората не се
обиждали от тази негова постъпка, тъй като чувствали любовта му в тези жестове.
Старецът предупреждавал хората да бъдат внимателни и да изследват мислите си, с
цел да разберат дали те произлизат от вярата им. На въпроса „Как да живеем?“,
той отговарял „Живей, сякаш утре ще умреш“.
Дарбата му за прозорливост била Божие
благословение и благодат. Един ден една жена на свещеник дошла да го посети
отдалеч. Била много уплашена, тъй като след силен удар толкова я боляла
главата, че се страхувала това да не навреди на психическото й здраве. Какво
отговорил старецът? Казал й точно колко време живот й остава на тази земя и как
точно трябвало да се приготви за идващите изпитания.
Неговите благословения за това, което
трябвало да се случи в бъдеще, били почти винаги изцяло точни. Понякога виждал
в двама непознати бъдещи съпрузи, понякога бъдеща монахиня в някоя от неговите
духовни чеда. Един ден той се срещнал с жена, която се запознала с Бога
вследствие на дълго боледуване и много мъки. Познавала християнството
единствено от няколко книги, които била прочела. Тя се колебала да поиска от
стареца благословение, за да стане монахиня. Но той я благословил да отиде да
живее в Кавказкия регион и жената се зарадвала, сякаш била получила скъпоценен
подарък. Близките на стареца казали на жената, че той никога не бил давал
подобно благословение дори и на монасите. До края на дните си жената си
спомняла с благодарност стареца и се молела, спомняйки си за благословението,
получено от него. Поради молитвите на старец Николай и Божията благодат, тя
успяла да се издържа финансово, намерила приятели, които ходили по същия
духовен път като нея и й помагали в трудности и беди. Била способна да се моли
дори в планината, както никъде другаде не би могла, и за това била безкрайно
благодарна на стареца Николай.
Чрез своите беседи, старецът често
казвал, че трябва да се работи, за да се избягва загубата на време, да се
избягва виното, да обичаме близките си, да помагаме на всеки. Простите му
насърчения и съвети достигали дори и до най-каменните сърца. Молитвите и
акатистите, които стареца четял с тихия си глас, спомените на духовните му чеда
за него, снимките му, които днес са все още запазени, ни напомнят този
свещеник, който носил тежкия си кръст до края. Бил болен, но рязко отказал да
се премести от мястото, в което служел от толкова години, за да се настани в
манастир. Искал да помогне чрез Божията благодат и помощ на хората, които го
посещавали. Един от последните му съвети, преди да предаде душата си на
Бога бил : „Вярващият трябва да приема
всичко, което го заобикаля с много любов. Изключително много любов!“
Превод : Георги Германов
Източник : http://www.egliserusse.eu/
