Дълго време се
опитвам да напиша някакъв коментар
относно вчерашното убийство във Враца. Пиша, трия и все до никъде не стигам… Не
съм сигурен, че има какво да се коментира. Двама тридесет и няколко годишни
бабаити си вървят по шосето с разперени ръце. Един ученик минава с кола и им
свирва с клаксона, за да направят път, а те го изкарват от колата и го пребиват
до смърт, публично, с метален бокс. Единият го държи, а другият го бие. Двама
стокилограмови мъже бият едно дребничко момче. Това се очаква да бъде смелост,
мъжественост, гордост?! Не мисля, че
може нормален човек да намери това за нормално…
Аз съм роден
малко преди т. нар. „перестройка”. Откакто се помня, музиката, филмите,
телевизионните шоута, които се произвеждат в България, показват една определена
страна на българския манталитет. Желанието на българина да се изтъкне като
бияч, пияч или като „голямата работа”, баровец от селски тип. И това толкова ми
се е "набило" в главата, на всички толкова ни се е "набило"
в главите, че ни се вижда съвсем в реда на нещата. Дали чалгата е произвела
дюнерджийския ни „елит” или той е произвел чалгата, това е друг въпрос. Но у
нас успехът се разбира като имане на пари, гонки с коли и боботене по Ай-фони.
Сядане на бара и удряне на банкноти върху масата. Човек трябва да гледа лошо,
да се пули и да се перчи, за да бъде готин. "Дюнерджийското" съзнание
определя нашето отношение към всичко – към ближния, далечния, към вярата, към Бога…
всичко. Вярно е, че според притчата митарят се покаял и получил опрощение от
Бога, но не всички митари се покайват. А и в древното общество митарите са
били мразени заради това, което вършат. При нас обаче, парадоксално, има много
хора, които се радват и се кланят на съвременните митари. Дотолкова им се
кланят, че мечтаят и те да бъдат като тях, да бъдат „ларж” в един типично
ориенталски стил... Представяте ли си един бей, който седи на меко легло с куп
възглавнички, а пред него - претрупана трапеза. Щраква с пръсти и му носят вино; пляска с ръце и харемът започва да танцува, пляска втори път - харемът си
тръгва. Ако някой не е съгласен с него – бой! С това съзнание отиваме в Европа,
оставяме хаос след себе си и се сърдим, че не ни харесват. И се обиждаме по
същия начин, по който „пешеходците” се обидиха на момчето, което им свирна, за
да се дръпнат от платното, а те го пребиха до смърт. "Боят не да
разгражда, той изгражда" беше казал Камен Донев в един скеч в
"Улицата" - същото онова щоу, на което толкова се смеехме за това, че
показва отрепките на българското общество в комичен вариант. Днес тези отрепки
се смеят от екрана на нас, защото понасяме без никакъв ропот тяхната наглост и
аргесия. И вече на никой от нас не му е смешно, защото въпросът с българската
"бейовщина" отдавна е въпрос на живот и смърт.
Също толкова
отдавна слушаме и за „инциденти” тук и там просто така, като статистика, и
цъкаме с език. „ Да дойде някой читав,
че да ни оправи!” Е, кой е читав? Какво означава „читав”? Убитият
дванадесетокласник във Враца е бил доброволец в неправителствена организация за
защита на животните – нещо, което звучи читаво. Гледам негови снимки - изглежда
свястно момче, усмихнато… Дали не беше един потенциален читав политик? А дали
няма още десетки и стотици хора като него, които биват бити по улиците,
училищата и дискотеките от някой баровец,
защото са „гледали накриво”? А може би просто бягат панически зад
граница, защото не могат да търпят повече тормоз и унижения? Останалите са тук,
натикани вдън земя и цъкайки с език, се
опитват да оцелеят. Защото нали знаете, че в България учителската заплата е
малко по-висока от тази на чистачките, а в пъти по-ниска от тази на
трактористите. Да, в същата тази България, в която университетски сгради рухват
поради липса на поддръжка, а дюнер-кепабите са на всеки ъгъл. Затова и обществото ни е „дюнерджийско"...
В случая дори не става дума за духовност, дори не и за нравственост, а за
обикновена... човечност. А дали може да има вяра, когато няма човечност… Бог
знае.
Бог да прости
убитото момче!
Снимка: http://dumskaya.net
Автор: Петър Иванов
