 |
| Свещеник Михаил Станкович |
Братя и сестри,
Грехопадението на първите хора направило човешката душа достъпна за проникване в нея на мрачни враждебни сили. Ако Господ би ни надарил с вътрешно зрение, всеки би се ужасил, виждайки, какво кълбо отвратителни змии се гнезди в нашето сърце. Ако човек не иска или не умее да се бори със своята душевна нечистота, той рано или късно става играчка за духовете на злото, жалък роб на страстите и пороците. Понякога господстващият над такъв човек демон по видим начин се надсмива над него, заставяйки го да изпада в диво и безобразно буйство. Подобно състояние се нарича обсебеност или бесноватост, избавлението от него е съпроводено с големи трудности.
В една молитва която се чете на светото тайнство брак се казва родителската молитва закрепява основите на домовете.Така ние и в десното евангелие виждане пример как родителската молитва донася изцерение на юношата. След Преображението този нещастен мъж се доближава до Христос и казва: „Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят” (ст. 15). Болестта на момчето явно се дължи на бесовска намеса. Бащата сигурно е изчерпал всички възможности да помогне на детето си. Той моли апостолите, които се оказват безсилни, а накрая възлага упованието си на Иисус.
Най-интересната подробност в случая е, че момчето не се изцелява поради собствената си вяра. Напротив, то до такава степен е обладано от демона, че не иска да бъде излекувано и да се освободи от него, а иска да умре, да загине. Изцелението не е предизвикано и от вярата на апостолите, които не са в състояние да извършат чудо. Тук действа вярата на родителя. В какво се изразява тя? Евангелието подчертава, че бащата пада на колене пред Спасителя и Го нарича Господ. Той моли Иисус от все сърце и не може да допусне, че ще му откаже. Когато Христос изгонва беса и излекува момчето, апостолите остават смаяни и питат защо те са могли да направят същото. А Той им казва откровено: „Поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (ст. 20).
Тя може да е наглед незначителна и миниатюрна – като синаповото зърно, което едва се вижда. Сравнението на Христос с това зърно не е случайно. След като бъде смачкано и смляно, то отделя огън, който се чувства при вкусване. Такова е и сърцето на този баща – смачкано, сломено, раздирано от болка за сина си. При това гранично състояние молитвата му съдържа „огън” и излъчва пламенност, която предава неговата вяра. Бащата има смирението да осъзнае и признае, че вярата му в Бога не е съвършена. Той се провиква пред събралата се тълпа: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми” (9:24). Този баща не само осъзнава всичките си несъвършенства, душевните си слабости, сърдечните си колебания, но ги взема и стоварва пред нозете на Иисус. Желанието на родителя става желание и на Спасителя, който изцелява момчето. Бог винаги чува безкористните молитви на майките и бащите, които не се отказват да се борят за най-скъпото си достояние - децата.
Причината, поради която апостолите не могат да изцелят момчето е, че те възприемат благодатта като нещо дадено веднъж завинаги, а не като нещо, което трябва да се поддържа постоянно с пост и молитва. Тази поука е за всички свещенослужители и вярващи. Без молитва, която е проява на вярата, богослужението ни е сбор от празни ритуали, които граничат с магия. То така се и възприема от хората, които не притежават никаква вяра. Но в религията, както и в живота, няма нищо магическо или автоматично. От една страна ние зависим изцяло от Бога, а от друга страна Бог, условно казано, зависи от нашето доверие, нашата надежда, нашите усилия. Каквито и планове да правим, каквото и да вършим, първо трябва да се съобразяваме с Божия закон и да молим за Божието благословение, за да се радваме на успех.
Братя и сестри,
Ние се страхуваме да повярваме; ние не се решаваме да се доверим изцяло на Бога, не се решаваме да изкажем от дълбочина душераздиращото състрадание, което ни съединява.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Използвана литература:
http://www.pravmladeji.org/node/927
http://globalorthodoxy.com/2008-12-17-23-19-26/69-home/3348--10-.html
Митрополит Антоний Сурожски
