Беседите върху Никео-Цариградския символ на вярата са на отец Александър Шмеман
ВЯРВАМ...
Ще се спрем на думата, с която започва Символът на вярата. Тази дума е вярвам. Тя определя цялата тоналност на Символа на вярата, неговата духовна изключителност и единственост. Ето защо, макар тази дума да изглежда позната и разбираема, върху нея трябва да се замислим, всеки трябва отново и постоянно да я открива за себе си.
И така, какво казвам аз или по-добре е да се каже - за какво говоря аз, когато произнасям думата "вярвам"? Струва ми се, че е достатъчно да бъде зададен този въпрос, за да се усети преди всичко най-дълбокото отличие на самата дума "вярвам" от всички останали думи, с които изразявам съдържанието на своето вътрешно "аз".
Когато казвам "аз мисля" и за мен, и за останалите е разбираемо за какво става дима - става дума за насочеността на моето съзнание към един или друг обект. Да се каже "аз мисля, че има Бог", това означава да се изкаже някакво предположение, построено върху едни или други предпоставки... Когато казвам "знам, убеден съм, чувствам", аз оставям в пределите на напълно обясними, разумни, несъдържащи нищо загадъчно в себе си състояния на моето съзнание. Думата "вярвам" обаче не е приложима къч нито едно от тези състояния, тъй като на тях тя не им е необходима. Да се каже "вярвам, че вали дъжд", е просто глупаво, тъй като в случая имам работа с обикновен факт.
По този начин става очевидно, че думата вярвам се отнася само към това, което е в мен и което вън от мен е лишено от очевидност. Към това, казано с други думи, което е лишено и от чувствена, и от рационална, и накрая, от фактическа очевидност.
Едновременно с това обаче - и тук достигаме до най-важното - думата вярвам не просто съществува и следователно съответства - поне в мен самия - на нещо реално и изпълнено с вътрешен смисъл, тъй като не се нуждае от външна опора, но и аз казвам, че "вярвам" само по отношение на онова, което не виждам с очите си, не чувам с ушите си, не докосвам с ръцете си - на нещо, към което нямат отношение никакви "две и две е четири", но в което аз вярвам и което знам с помощта на тази вяра.
"Бога никой никога не е видял..." За вярващите вярата се оприличава от всичко друго, тъй като нейната същност е насочена към нещо, което не е възможно "просто" да се знае и "просто" да се докаже. В този смисъл вярата може да бъде наречена още и чудо, и тайна. Като чудо я усеща, като чудо я преживява преди всичко самият вярващ. И наистина откъде е в душата, от къде е в съзнанието тази едновременно и радостна, и страшна несъвместимост на присъствието, на срещата, този дух на увеличаваща ни любов? Буквално все едно не аз, а някаква сила в мен в отговор на тази среща казва: вярвам.
Аз не мога да я обясня с думи, тъй като думите се отнасят все до земното, до фактите, до видимото и осезаемото. А е толкова очевидно, че опитът от вярата е опит свише - и как да го изразиш, как да го предадеш? Все едно не аз съм дошъл някъде, а някой е дошъл при мен, докоснал се е до моето сърце: "Ето, стоя пред вратата и хлопам!"..., и точно това хлопане, точно това пришествие е усетила душата, и се радва, и знае...
Чудо и следователно - тайна. Вярата - това е докосване до тайната, забелязване на друго измерение, присъщо на всичко в света. Във вярата оживява тайният смисъл на живота. Зад гладката, обяснима, еднозначна повърхност на нещата започва да свети тяхното истинско съдържание. Самата природа започва да говори и да свидетелства за онова, което е над нея и вътре в нея, но е различно от нея. Казано с най-прости думи, вярата вижда, знае, усеща присъствието на Бога в света. Тя, по твърдението на апостол Павел, е "разкриване на невидимите неща" и наистина - за вярващия всичко в живота е самият живот започва да се усеща като явление. "Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта". Това не е поезия, това е глас, това е свидетелство на вярата. Чудо, тайна, знание, радост, любов - всичко това звучи в думата "вярвам!", която е едновременно и отговор, и потвърждение. Отговор на Онзи, Който ме е възлюбил, и потвърждаване, че съм приел случилото се, че съм приел реалността на тази среща. Аз "вярвам" - и оттук нататък целият Символ на вярата става разказ и свидетелство за онова, което е разбрала в тази среща душата.
из "Неделни беседи и статии" - Протойерей Александър Шмеман. Издава Фондация "Комунитас", 2012 год.
снимка: http://www.symvol.org/rm/nowini/
