7 март 2013 г.

Задушница


Задушницата е ден, когато се проявява особена почит към починалите наши близки. Хората на тоя ден масово се стичат към града на покойниците, за да изразят своята почит към тях, чувствата на незабрава, и най-важното – да се помолят за техните души, чрез извършената над гроба панихида или кратка молитва от свещеника, за да ги упокои Бог селенията на праведниците…

С какъв трепет ние отиваме към гроба на починалите близки! По пътя в душата ни нахлуват безброй спомени по тях и сърцето ни се свива от болка; сълзи непринудено пълнят очите ни до самия мълчалив гроб…
И неволно си спомняме думите на пророка: „Дните на човека са като трева; като полски цвят цъфти той. Понесе се над него вятърът и няма го вече. И мястото му не може да се познае”. И продължава: „ Но милостта Господня е от века към ония, които Му се боят, и правдата Му е върху синовете на синовете, които пазят заповедите Му, за да ги изпълняват”.
Великият апостол Павел дава голяма утеха и надежда на скърбящите чрез прочетеното апостолско четиво на панахидата, като казва: „Братя, не искам вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда. Защо ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него. Прочее, това ви казваме, чрез словото Господне, че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите, защото Сам Господ  с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати от облаци, за да срещнем Господ във въздуха. И така винаги с Господа ще бъдем!”
Христовото възкресение, в което напълно се увериха всички Христови апостоли, е най-голямото доказателство за съществуването и на друг, вечен живот. Апостол Павел, най-ученият от всички апостоли, който със сърце и разум повярва във възкръсналият Христос и стана най-ревностен и горещ разпространител на Христовото учение за правда и мир на земята и за съществуването и на друг, вечен живот, бе удостоен поради своя ангелски живот  да се изкачи до третото небе и да види чудни неща, за което той така смирено говори във Второто послание до коринтятите: „Зная един човек в Христа, който преди четиринадесет години (с тяло ли – не зная, без тяло ли – не зная, Бог знае), беше грабнат и отнесен до трето небе, в рая е чу неизказани думи, които човек не може да изговори”.
Когато четем и за живата вяра на първите християни-мъченици – как за името на Христа доброволно са приемали и най-страшните временни земни мъчения, в очакване да получат вечен блажен живот, скръбта по загубените близки и техните страдания преди смъртта, като че ли намалява. Надеждата и вярата, че на небето всички ще се видим и познаем, също ни дава голяма утеха, разбира се, ако всички ще имаме добрата участ да бъдем при Бога и вечно и с радост да съзерцаваме Неговата слава.
Ако нашият починал близък е имал през земния си живот жива вяра в Господа Иисуса и ако делата му са били праведни, т. е., ако е живял в съгласие с хубавата си вяра Христова, то нека нашата скръб се намали до минимум и небесна радост да изпълва скръбните ни сърца, защото нашият починал близък е в мястото на праведните и ще бъде удостоен при Страшния Божи съд да чуе радостната присъда но от Господа Иисуса: „Елате и наследете царството Ми, създадено за вас от сътворението на света, защото – странник бях и Ме прибрахте; гладен бях и Ме нахранихте; гол бях и Ме облякохте; в тъмнина бях и Ме споходихте; болен бях, и Ме посетихте. И всичко, каквото сте направили на Моите най-малки братя, Мене сте го направили”.
Безспорно е, че ние може да не тъгуваме за починалите наши близки. Тяхното завинаги отсъствие от нашата среда, подтиква сърцето ни болезнено да се свива и очите ни при всеки спомен за тях да се пълнят с горещи сълзи, но нашата мъка и страдание не трябва да бъдат безутешни, надявайки се на Бога…
Ясно е за всички християни, че ние сме гости на тази земя. За нас утехата е голяма, защото знаем, че гробът не е краят на човешкия живот, а е само врата, през която се преминава отвъд, в другия,вечния живот. Светото Писание говори, че за праведните ще има вечен блажен живот, щом има блаженство, каквото око не е виждало, ухо не е чувало и на човек и на ум не е идвало…
Да упокои Бог душите на починалите наши близки в селенията на праведните, защото вярваха в Него и любеха благолепието на Неговия дом (св. Църква) през целия си живот, до последно издихание.
Монахиня Павла
Църковен вестник, 1970, бр. № 28, с. 5-6.
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.