ПРОШКАТА КАТО ПОДГОТОВКА ЗА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Винаги има моменти, които сами по себе си са специални за всеки един от нас. Понякога тези моменти са еднакво специални за всички ни, друг път са строго индивидуални. Настъпването на Великия пост привнася онази специфична нагласа, която ни кара да се замислим за основите на нашата вяра, които се коренят в сърцето- в  добре познатата ни лична скришна стая. Онези основи, които са теоретично известни на всеки един православен християнин, но практическото приложение се явява като личен изпит пред собствената ни съвест. Да знаеш- не означава, че прилагаш знанието. Именно поради тази причина, мнозина се провалят на този своеобразен морален тест. От този тест не можем да избягаме, нито да се скрием. Не е и необходимо да се опитваме. Кой се е скрил от себе си? Никой! Кой се е скрил от Бога? Още по-малко от никой! 

 Поради тази причина, най-доброто което можем да направим е единствено да се изправим пред самите себе си и да си кажем истината на нас самите. Този тест се нарича прошка. Да простиш не на този, на който не се сърдиш и дори не познаваш, а на този, който считаш че имаш причина да му простиш. Разбира се тази причина не винаги е повод дори и да се сърдим, но ние хората  в известна степен имаме настройката да се сърдим понякога и за това, за което трябва да благодарим. Дребните и по-големите грешки, ако има искрено разкаяние, са простими от Бога, но не винаги от човеците. Да кажем, че това си е наша човешка слабост. Слабостта не е оправдание, но е удобна за такова. Понякога не можем и на нас самите да простим, но няма човек, който поне веднъж в живота си да не е помолил за прошка. Жалко е ако има такива, които поне веднъж не са дали такава. Да простиш не означава да забравиш. Нека не се заблуждаваме, че прошката е същевременно и вид „гъба”, която изтрива спомена. Би било лъжа и самоизмама ако си въозбразяваме, че с прошката идва и забравата. За всички ни е ясно, че прошката не бива да бъде автоматичен акт на милосърдие с наближаването на „Деня на прошката”. Да кажеш „Простено.Прости!” не означава, че автоматично се сдобиваме и с чувството на прошката. Да простиш означава и да усетиш със сърцето си, че спомагаш този на когото прощаваш, да бъде освободен от тежестта, която има в сърцето си. Да се таи неприязън със сигурност е тежест както за този, който я таи, така и за този към когото е насочена неприязънта. Човек прощава истински, когато е готов да съпроводи думите „Простено.Прости!” и със своето сърце. То е своеобразен кораб, който пренася прошката през бурното море на бездушието. Без него, прошката няма да достигне до крайната си цел, независимо че е изпратена. Тя сама по себе си би потънала.

Никой не е казал, че е лесно да се прости. Ако беше лесно, то нямаше да е и такава велика добродетел. Да простиш и да се помириш с този, който е обект на прошката- това е крайната цел. Хубаво е да се дава прошката тогава, когато тя е потърсена. Прощавайки на някой, ние се яваяваме като освободители от бреме, което тежи на душата, макар и да не се усеща дълги години от носителя на тази тежест.

          Нека да си кажем от сърце тези освободителни и в не малка степен спасителни думи „Простено.Прости!” и не по- маловажното- да не си създаваме поводи често да си ги казваме. Проявената милост към другия е добродетел, която не е незабелязана от Бога, защото ще се надяваме един ден и ние на Неговата прошка.

         Автор: Свещеник Стефан Паликаров