"Словото за Кръста е безумство за ония,
които гинат, а за нас,
които се спасяваме, е сила Божия" (1Кор.1:18).
Така св. ап. Павел пламенно обяснява смисъла на Кръста Господен. Всички Христови дела и чудеса са велики, но най-велик от всичките е животворящият Кръст.
В средата на Великия Пост (на Неделя Кръстопоклонна) Нашата Църква поставя Христовия Кръст за поклонение и укрепване на нашия подвиг. Кръстът е безумство, съблазън, предизвикателство и покана. Неговото целуване и поклонение означава приемане на посланието му, което не е друго, освен доброволното жертване на нашето „его”. В крайна сметка, Кръстът е безумство. В нашата епоха съществуват още юродиви заради Христос, които пребивават под сянката на Неговия Кръст безропотно, които всекидневно се жертват безкористно. Нека светът ги смята за безумни, а Бог да ги пази!
В средата на Великия пост от една страна физическият и духовният подвиг – ако е сериозен и последователен – започва да се проявява и се чувства определена умора. Нужни са ни почощ и ободрение. Така четем и в Синаксара за тази Неделя: „...Както изминалите дълъг и труден път уморени пътници, намирайки някъде сенчесто дърво, си отдъхват, присядайки под него, и със свежи сили продължават напред, така и сега, във времето на поста, по пътя на скърбите и подвига, по средата му, светите отци са поставили източващото живот дърво на Кръста, което ни дава облекчение и прохлада, и нас – уморените прави силни и способни за по-нататъшен труд...“.
От друга страна, изтърпявайки тази умора, изкачили се до половината на планинския връх, виждаме края на нашето странстване и сиянието на пасхалната светлина става все по-ярко.
Ние знаем, че Великият пост е подготовка за Страстната седмица, когато Църквата възпоменава страданията, разпятието и кръстната смърт на Иисус Христос. По такъв начин изнасянето на кръста ни напомня за целта на нашия собствен усилен, вглъбен духовен живот в тези великопостни дни.
Кръстът Христов, това решаващо събитие, с което завършва земния живот и служение на Иисуса Христа е разказ за странната и страшна ненавист на хората към Този, Който съсредоточил цялото Свое учение върху заповедта за любовта, цялата Своя проповед – върху призива към самоотричане и жертва в името на тази любов. Ние не можем да приемем своя кръст и да следваме Христа, ако не приемем Неговия кръст, претърпян от Него, заради нашето спасение. Спасява ни Христовият кръст, а не нашият. Само Неговият кръст придава освен смисъл още и сила на нашите кръстове.
След Христовия кръст е нашият, моят кръст, за който Христос е казал: „Който не вземе кръста си всеки ден...“ Това означава - изборът, пред който в онази нощ били изправени всички около Христа, така както сега ние сме събрани около Кръста.
Да вземе всеки своя кръст – това не е просто да търпим тежестта, бремето на живота. Това е преди всичко живот в съгласие със съвестта, това е живот в светлината на съда, който извършва съвестта.
По пътя към спасението първо се срещаме с Бога, а след това – със себе си. Изборът – това, че сме откликнали на Божия призив и сме тръгнали след Христос – е направил възможна срещата ни със себе си. На човека е дадено да разкрие Божия образ в себе си, едва тогава може истински да проумее своята личност, своята уникалност. Обгърнати от чужд за душата свят, живеещи в поквара, фалш, суета, ние ще „потъваме” в работата и ежедневните ангажименти, които нагло изсмукват цялото ни време...
Докато Бог не ни повика на някой кръстопът, сломени и залутани, и не яви Своето знамение, своя спасителен знак – Кръста. Затова и нашата победа и нашата свобода ще минават през Кръста, заради Спасителя, пострадал на него, за нас.
Ето за какво ни говори Кръста, ето защо ние можем днес да се покланяме на този Кръст по средата на пътя към Пасха не с изранена душа, не с ужас, а с толкова светла надежда. Но, заедно с това, ето защо трябва последните седмици на Поста да прекараме в размисъл, да преразгледаме живота си още веднъж, да произнесем нов съд над всички наши ценности, над всички наши оценки, и да встъпим в евангелския път.
Да си спомним за кръста като за избор. За избора, от който зависи всичко в света и без който всичко в света е тържество на тъмнината и злото. „За съд дойдох в този свят“, е казал Христос. На този съд - съдът на разпнатата любов, правда и доброта - стои всеки един от нас.
Та когато застанем в Страстните дни пред ужаса на кръстните страсти, да можем заедно с Христа да преминем този път, а не да бъдем само зрители, обхванати от ужас, и да можем да бъдем с Него в ликуването на победата и в ужаса на поклонението пред толкова непостижимата Божествена любов. Амин!
Автор: Боян Фердов
