Тя бе поставена на стената пред входната врата на къщата, в която Иван и
семейството му се настаняваха. Иван бе младеж на около 15 години, но много зрял
за своята възраст, разсъдителен и умен млад човек, будна натура с много жар и
желание за живот. Семейството му беше съвсем обикновено, средностатистическо,
като другите семейства. Майката Виолета беше медицинска сестра, а бащата
Александър – електротехник. Обичаха се много, обичаха и единствения си син
Иван. Сега пред тях предстоеше един щастлив живот, живот в новото жилище, живот
на радост, на взаимопомощ и щастие, което щеше да продължи до дълбоките им
старини. Поне така си мислеха. Все пак беше добра поличба това, че на стената
срещу входната врата имаше икона, забравена от предишните собственици. Не я
махнаха, за да не развалят късмета си. Но и забързани в деня си, не поглеждаха
към нея, макар иконата да ги изпращаше и посрещаше с поглед, търсещ поглед.
Мина се година от влизането в новото жилище. Постепенно атмосферата в дома
се угнети и стана някак по-различна. Иначе всичко си беше на своето място, в
същия ред, но и някак различно стоеше. И иконата си беше там, тя гледаше всичко
от стената. Но нея все така не я поглеждаше никой, никой не й говореше…
И помежду си в семейството разговаряха все по-рядко, все по-малко.
Постоянен съквартирант на Иван, на майка му и баща му стана тъгата, лошата
жлъч, която бавно, но сигурно променяше живота им.
Напоследък Иван не искаше изобщо да се прибира, не искаше, защото неговите
родители постоянно се караха, проблеми, стрес, напрежение само това бе останало
от някогашните любов и мир, които присъстваха в семейството. Мислеше си Иван,
всичко е въпрос на време, ще мине. Беше ходил при училищния педагог, говорил
беше с него за проблемите вкъщи, но отговорите му не го удовлетвориха и той
спря да ходи. Поотдалечи се от приятелите си, не искаше да общува вече, много
тъга му се бе събрала в душата и нямаше
къде да я излее. Най-обичаше да се разхожда сам, без никой в близкия парк до
училището. Обичаше да слуша пеенето на птиците и да храни патиците в езерото,
но това някогашно негово любимо занимание, сега само му навяваше лоши спомени
по отминали събития и случки, преживени от него.
Междувременно баща му бе уволнен от работа, казват криза била, това още
повече утежни ситуацията и след дълги месеци на караници и злоба, по взаимно
съгласие се разделиха, разведоха се. Всичко се случи толкова бързо, че Иван не
разбра какво стана, само за една година време семейството му се разпадна. Пред
очите му, а той нищо не можа да направи.
Иконата на стената също видя всичко, проследи като безмълвен свидетел
всяка една дума и всеки един жест, чакаше може би покана за разговор... Но
такава покана така и не дойде.
Иван не знаеше какво да прави, а и трябваше сега да избира при кой от
двамата си родители да отиде. Такова бе решението на съда, той сам да избере
къде да отиде, при кого. В този момент Иван се почувства напълно сам, отдалечен
от близки, приятели, абе изобщо сам. Пред него бе изправен избор, който щеше да
предреши по нататъшният му живот, да реши неговото бъдеще.
Отговорите на въпроса, при кого да остане бяха два: при Майка си или при Баща си. Какво да
избере, кой да избере, кой да последва. Ако бе избрал майка си нямаше ли баща
му да се обиди и обратно. Питаше се: „как е възможно Боже, дете да питат нещо подобно!?
Кой от родителите му е по-важен, кого да избере!?”. Иван не издържа, разплака
се и напусна залата. Съдът присъди детето в полза на майката, както впрочем
прави почти винаги.
На тръгване от вкъщи, когато си изнасяха багажа, Иван отново видя иконата,
иконата бе снимка от вестник на Св. Богородица Йерусалимска, спомни си как
прекрачи прага на този нов дом с надежда за светло бъдеще и как бе се надявал
всичко да бъде наред. А тя (иконата) пак си стоеше на вратата и както посрещна
така и изпрати новите стари квартиранти.
Мъчно му стана на Иван, че толкова време пред него е стояла тя, а той, чак сега
я забелязва на края, когато никога повече няма да я види. На излизане, Иван се
замисли, дали ако се бяха вглеждали повече в тази стара икона, взета от
вестник, нещата нямаше да стоят по този начин, някак си щяха да са
по-различни... Но това само се замисли и отмина...
Тръгнаха си, помещението остана празно и къщата запустя, върна се в състоянието,
в което се настаниха. Иконата обаче остана и продължи да виси на стената. Дали
я забравиха или я оставиха съзнателно, не знам. Днес, обаче, къщата я няма, няма го и Иван, но иконата продължава
да стои там някъде, в някоя друга къща, на друга стена, в друго семейство, но
стои и чака някой да я забележи, пак тихо и безмълвно до входната врата...
*По повод този разказ написах и стихотворение, което се надявам да ви се понрави или поне бъдете милостиви. Ето го и него:
Иконата стара до врата стои,
никой обаче не забелязва тя как
звънти.
Призив към жителите на дома,
за покаянието и любовта.
Никой не забелязва старата,
никой не слуша стенанията.
Стенания на съквартирант
забравен,
стенания на благодетел
благонравен.
За това сега се разделят,
защото за любов не копнеят.
За вярата желание нямат
и с Бога не щат да
разговарят.
Св. Богородица стои на
стената умълчана.
Желае мир, любов и надежда,
в дома на веки да има.
Само желание трябва,
от съпрузите двама.
Да живеят живота с вяра,
да имат в живота си мир.
Автор: Ангел Карадаков
