 |
| Снимка:http://viaranews.com/ |
Тази история ми се случи преди две години. По стечение на обстоятелствата тогава
бях четец в Руската Църква „Св. Николай” в София. Беше събота привечер. В Църквата
беше започнала вечернята, когато покрай храма мина един шумен парад - крясъци
и силно озвучаване, които връхлитат и убиват всеки друг звук и арестуват
мисълта, заковават всяко внимание върху себе си. Сетивата ни бяха атакувани от
парада на „нетолерираните”, на „дискриминираните”, на „отлъчените” от
обществото, облечени дъгоцветно и предизвикателно с нарочно разгорещено
поведение.
Бях започнал да чета катизмата, която се полага за четене в събота вечер. Тогава
прочетох думи, които и днес стоят така близко до мен, както тогава. Думи, които
никога няма да забравя: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя
на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, а в закона на
Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!”
В този момент почувствах контраста, усетих пропастта между призивните слова
за извисяване, за блаженството на духа, към което ни е завещано да се стремим,
и действителността - грозна, пошла, отдадена на нисшето и страстите. Атмосферата
на сакралното пространство на храма, извисяваща духа, се пресече от външната
реалност на греха, на покварения духовен живот, на човека, който по бесовски
начин пропагандира страстите си и самоцелно се отдалечава от своето Спасение. Грехът
изкрещя многодецибелно и заобиколи Храма. А можеше да потърси неговата помощ…
Парадът отмина, точно когато в богослужението проехтяха думите на духовника:
„С мир на Господа да се помолим!”… С мир да се помолим. Пак и пак с мир именно
на Бога да се молим. Защото молитвата е началото на примирението между Бога и
хората и между хората и хората и е силното оръжие за победа над греха и
страстите.
Ние се молихме и се молим за отдалите се на греха наши братя и сестри. Те
ще минат днес отново в цветно и шумно шествие покрай храма. Ще крещят колко
дискриминирани са те, колко страдат от нетолерантните останали, колко отритнати
и заклеймени са от обществото, колко никой не ги иска… А ние ще ги чакаме в
храма. Защото Христос иска всеки един от тях, от нас. Христос иска грешниците
при себе си, за да ги освободи от греха и да ги спаси. Но спасението е възможно
само и единствено, ако грешникът потърси Бога, ако като стигне до храма, не го
заобиколи в шумна парадираща греха си тълпа, а влезе вътре и се смири и
осъзнае. Храмът и хората в него, Църквата дава подкрепа и път за спасение.
Възможно е свикналите да чувстват отхвърляне да виждат и у християните само
осъждане и заклеймяване. Но истината е, че Църквата ще ги приласкае в своите
обятия и ще е тяхната опора в нелекия път на преодоляването на пагубната страст
и спасението. Църквата е с протегната към тях спасителна ръка. Храмът очаква
всеки от пропагандиращите своите страсти, за да му даде живот. Дали пак храмът
ще бъде заобиколен? Вероятно – да. Но ще е с винаги очакващо отворени врати,
защото в него е освобождаването и греха и спасението, в него е Христос, който
обича, приема и спасява грешника според неговата свободна воля.
Храмът ще бъде заобиколян? Докога?
Автор: Ангел Карадаков
