„Вам е дадено да знаете тайните на царството Божие“
(Лука
8:10)
С прочетената днес притча за
сеяча Господ Иисус Христос започва Своето благовестие за Царството Божие.
Тази притча е една от основополагащите в
Евангелието и затова Спасителят я тълкува за слушателите и последователите Си.
Тя е своеобразно пророчество за възприемането на евангелското благовестие от
човечеството. В нея Христос по особен начин разкрива тайната на зараждането на
Царството Божие, на небесния живот в човешката душа.
Трябва да разберем едно много важно нещо: тази
притча не определя хората въобще, разделяйки ги на категории. Тази притча ни
говори за тези състояния, които се случват в нас. Всеки от нас се променя ден
след ден. Понякога човек е чувствителен и може да възприеме всяка дума в
дълбочината на душата си, а там това слово, като семе в полето, се поставя в
самата дълбочина и започва да оживява, да расте и в свое време да дава богат
плод.
В други моменти ние сме безчувствени, неспособни
да се отзовем даже на мъката на най-ближния ни, на сродния ни човек, когато сме
вкаменени от своите нещастия или от някаква своя вътрешна грижа. Тогава дори
ако семето падне в нас, дори ако слушаме, че ближният ни говори нещо много
важно за своите страдания, то ние не слушаме, защото
всичко пада на камъка, в който се е превърнало нашето сърце.
В друго време се случва ние да сме отзивчиви, но тази отзивчивост е повърхностна, у нас я
няма тази дълбочина, която е способна да възприеме енергично това, което отвън
идва до нас. Това може да се отнася към терзанията на другия или към неговата
радост. Човек идва при нас с мъка и за кратко време – час, час и половина – ние
можем да постоим с него, ласкаво да го слушаме, да го утешим, да му стиснем
ръката. А когато той си отиде, сме готови да отблъснем всичкото му нещастие от
себе си и да се потопим в обичайния си живот, в най-простите неща. Ето какво
показва тази притча, когато говори за хората, които са повърхностни, в които
няма корен, дълбочина. Това слово е паднало и
порастнало – но само временно.
Когато става дума за Божието слово се случва същото. Пада семето на подобна почва и временно
се вкоренява, защото го приемаме с радост, с интерес, с оживление, но
дълбочината у нас я няма. Може би мъката
не е разкопала нашата душа; може би земните, човешките радости никога не са
идвали до нас, ние само сме докосвали с устни, но никога не сме пили от купата
на мъката или радостта и затова ги изживяваме недостатъчно дълбоко…
А се случва
(това също е казано в тази притча) да възприемем словото, но с толкова много
грижи, с толкова много нужди в живота ни, така че не
остава време кога да се замислим над чутото.
Над вечността. А тя е още далеч, “има
време”, а сега трябва да забогатеем, трябва да останем с приятелите, малко ли
има да се прави? И тогава се оказва, че грижите на сегашния век, както казва
притчата, заглушават словото.
Доста често, чувайки нещо дълбоко, над което бихме
могли да се замислим, ние го отстраняваме, защото има нещо друго – малко,
нищожно, но то “трябва” да бъде свършено сега. То може да си отиде от нас,
багажът ми може да остане на кораба или да го загубя по пътя – но ще имам време
да погледам небето... Така се случва и с Бога.
Ще “имам време” да дойда и при Бога.
Притчата за сеяча е обърната към нас сурово, но
заедно с това и с толкова надежда, защото ние
не сме винаги едни и същи. Днес един
от нас е
камък, утре целият е покрит с тръни.
Днес
в някой от нас няма никаква дълбочина,
но само ако дадем възможност на Бог всеки
ден да пристъпва или ние откриваме Неговото
присъствие в нас, било то чрез четене на Евангелието, или чрез ближния, който се обръща към
нас – ако правим това, незабелязано всеки ден, то тогава ще станем тази добра почва, която
принася плод тридесеткратно, шестдесеткратно, стократно, която Бог
възнаграждава заради Своята любов, заради Своя кръст. Амин.
Изготвил:
Янек Мунин
