2
Неделя подир Въздвижение
„Обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без
да очаквате нещо.”
(Лук.6:35)
Светият
Апостол Лука продължава така: „И ще ви
бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към
неблагодарните, и към злите.” (Лук.6:35).
Едно
изречение, в което е събрано толкова много. А това са – от друга страна –
толкова малко думи. Тези няколко думи са като огледало за нас, в което да се
огледаме, в което огледало да видим собствения си образ – на това какви сме, и
дали сме тези, които си мислим, че сме. Или само така ни се иска.
Защото
всеки един наш брат или сестра е наш най-висш земен критерий, по който ние да
определим себе си – дали сме добри, или постъпваме лукаво. „И ако давате заем на ония, от които се
надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават
заем на грешници, за да получат същото.” (Лук.6:34). Този ближен може да ни промени всеки миг, стига да чуем
гласа на сърцето. Гледайки неговите постъпки, ние всъщност се наблюдаваме
отстрани... и сме съпричастни към това. И няма как иначе. Но бидейки такива
наблюдатели,... странични... това до колко ни помага в живота? Доколко ни
променя изобщо?! Защото лесно е да наблюдаваме така, отстрани, и да правим забележки
на братята и сестрите си. Като не си даваме смета дори, че тези остри думи,
отправени към тях са всъщността си думи, насочени към самите нас. Че по този
начин сами на себе си посочваме собствените си грешки. Но, разбира се, това
остава скрито от кръгозора ни. Ние да успеем да нахулим брата или сестра си,
пък после ще му мислим. И случката отминава, без да остави с нас никаква следа.
А
следа има, искаме или не. И следата са думите Господни: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат
Мой народ.” (2 Кор.6:16).
Всички
ние сме Негов народ. Имаме Един Небесен Отец.
И,
въпреки това, гледаме братята и сестрите си, и – право казано – ги съдим. Без
значение колко малки са забележките ни към тях. Без да разбираме, че ние сме като тях и те са като нас. Та нали Господ
Бог е казал: „Не съдете, за да не бъдете
съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато
мярка мерите, с такава ще ви се отмери.” (Мат.7:1). Защото „Както
искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях.” (Лук.6:31).
Тук отново стигаме до онази част от себе си,
която да ни накара да се осъзнаем. Дали ние сме народ Божий, или сами се
отдалечаваме от Спасителя. Псалмопевецът още в стари времена ни е
завещал следните думи на Господа и Бога нашего Иисуса Христа: „Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице
къде да побягна? Възляза ли на небето — Ти си там; сляза ли в преизподнята — и
там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, — и там Твоята
ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи.” (Пс.138:7-10).
Ние
прекрасно осъзнаваме всичко това. Знаем какво е да
обичаме ближния си и да полагаме грижи. Често пъти обаче гневността, завистта,
собствената ни слабост ни карат да забравяме това. Да не го знаем. Никога да не
сме го научавали. След което, разбира се, се разкайваме горчиво за постъпката
си. И това е най-хубавото – че с разкаянието ние даваме сами на себе си шанс да
се поправим. Шанс, който да ни научи на плодовете на Духа. Шанс, който Бог ни е
дал с Неговото обещание: „Ще ви бъда
Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери“, казва Господ Вседържител.” (2 Кор.6:18). Тогава ще обичаме
ближните си, които нас обичат, ще правим добро... но не защото очакваме на нас
да ни сторят добрина, а защото имаме съвършен пример – „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.” (Лук.6:36). Нека по този съвършен
пример вървим всеки ден – тогава ще имаме награда на Небесата.
Амин.
Автор:
Христо Димитров
