Когато
ние, православните, говорим за вярата с протестант, от негова страна можем да
чуем най-различни въпроси. И за иконите, и за кръщаването на младенци, и за
почитането на светиите и т. н. Но има един въпрос, който самите те никога не
засягат, въпреки че именно той е най-важният и в него се крие коренното
различие между нас. Този въпрос е учението за Църквата.
Какво
е Христовата Църква? Всеки протестант веднага ще каже, че деноминацията, към
която принадлежи в последно време, е и Христовата Църква. Тогава следва
въпросът: кога се е появила вашата деноминация? Диапазонът на отговорите ще
бъде от миналата година до началото на Реформацията. Чудесно, но къде е била
Христовата Църква до това време?
Много
протестанти изповядват следния възглед за църковната история: имало е
апостолски времена и тогава Църквата е била апостолска. А след това, може би от
ІІ век нататък, се появили изкривявания в учението на Църквата. Мнозина направо
казват, че Църквата е изгубила апостолското вероучение, тъй като е привнесла
всякакви лъжливи практики и идеи в неговата чистота. Дори могат да кажат, че
„истинската Църква била унищожена от езичеството”[1]. И
ето, като се започне от ХVІ век, тоест от времето на Реформацията, именно те,
протестантите, уж са върнали това чисто апостолско учение. Но тези от ХVІ век
са „старите” протестанти: лутерани, калвинисти. А „новите”, като баптисти,
адвентисти, петдесетници, са възникнали в още по-късно време.
Тъй
като протестантите, както е известно, обичат да казват, че именно те и само
тяхната деноминация по своята вяра точно следва Библията, то ние ще разглеждаме
техните възгледи за Църквата именно през призмата на Свещеното Писание. Ще
изследваме съответства ли на Библията тази протестантска идея за изчезналата
Църква.
Господ
Иисус Христос е казал: Ще
съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:18). Тоест Господ обещава, че
силите на злото няма да победят Църквата, включително и чрез изопачени,
неправилни учения за вярата. Тя винаги ще остане същата славна Църква, която няма петно, или порок,
или нещо подобно, но е света и
непорочна (Еф. 5:27), Божи дом... стълб и крепило на истината (1
Тим. 3:15), каквато я изобразяват апостолите в Писанието.
И
разбира се, ако повярваме на протестантите, че създадената от Христос Църква се
е осквернила от езически практики, изгубила е истината и се е отклонила в
заблуди, в такъв случай трябва да кажем, че портите на ада са надделели над
Църквата. И така да обявим Господ Иисус Христос за лъжец, показвайки, че Той е
обещал, но не е изпълнил Своето обещание.
Има
и друго обещание, което Господ е дал. Той е казал: И ето, Аз съм с вас през всички дни до
свършека на света (Мат. 28:20). Господ не само обещава, че Църквата
сама по себе си ще бъде устойчива: Той също така обещава, че Сам ще бъде със
Своята Църква през всички дни до свършека на света. Тук, както виждаме, няма
нито дума за това, че Господ смята да направи пауза от ІІ до ХVІ век. Или, още
по-малко, след ХІХ век.
Уверенията
на протестантите, че Църквата уж е изчезнала за цели петстотин години, пряко
противоречат на казаното в Библията.
И
апостол Павел от своя страна пише, че на Бога ще се отдава слава в църквата чрез Христа Иисуса във
всички родове от века до века (Еф. 3:21). Тоест, създадената от Христос
и разпространена чрез апостолите Църква ще съществува през всички следващи
поколения и ще прославя Бога. Уверенията на протестантите в това, че тази
Църква уж е изчезнала за цели петстотин години, пряко противоречат на тези
библейски думи.
Също
така си заслужава да напомним, че Христос е обещал на апостолите да даде Дух
Свети и е казал: А
кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина (Йоан.
16:13), ще ви научи
на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил (Йоан. 14:26). Кога
е дошъл при апостолите Дух Свети, ние знаем – в деня на Петдесетница – който се
смята и за рождения ден на Църквата. Тоест, Господ дава Дух Свети, и Дух Свети
запазва Църквата. Запазва я от изопачавания и отклоняване от истината. Затова
апостол Павел и нарича Църквата стълб и
крепило на истината (1 Тим. 3:15). Защото Духът на истината я наставлява, и Сам Христос, Който е Истина (Йоан. 14:6), невидимо пребивава
в нея. Отделният човек или дори група хора, разбира се, могат да се отклонят в
заблуда, и винаги е било така. Още апостолите са предупреждавали за това (вж.:
2 Петр. 2:1; Гал. 1:6-9). Но цялата Църква да се отклони в заблуда – това е
невъзможно, тъй като то ще означава, че тя е престанала да съществува.
Ако
Истинната Църква през ІV век вече не е съществувала, това лишава от авторитет и
Библията, която е била съставена и съхранена от тази историческа Църква.
Тук
възниква още един интересен въпрос към протестантите. Ето, вие казвате, че за
вас е свята само Библията и че основавайки се уж именно на Библията, вие сте
стигнали до убеждението, че от ІІ век истинната Църква е изчезнала, заразявайки
се с езичество. А кой и кога е утвърдил канона на Новия Завет? Кой е установил,
че от множеството паметници на древното християнство именно тези книги
представляват Свещеното Писание, част от Библията? Отговор: това е станало през
364 г. на Лаодикийския Събор на същата тази Църква, която вие смятате за
отклонила се в езичество, и чието историческо продължение е Православната
Църква. Никой не може да посочи по-ранна дата на утвърждаването на канона на
Новия Завет в този вид, в който го познаваме днес. Но ако по това време Истинната
Църква вече не е съществувала, това лишава от авторитет и самата Библия, която
била записана, съставена и съхранена от тази историческа Църква, от която
по-късно, посредством католиците, са я получили протестантите.
Споменатите
протестантски идеи не само противоречат на Библията, както вече показахме, но
те и исторически не се потвърждават.
Например
аз сам, когато пристъпвах към вярата, лично проверявах това. Отначало прочетох
Новия Завет. След това започнах да чета други християнски документи, запазили се
от края на І век. Например посланието на свети Климент Римски, ученик на
апостолите.
След
това преминах към онези документи, които са били написани през ІІ-рото
столетие. И ги прочетох, включително и написаните непосредствено от учениците
на апостолите, каквито са свети Поликарп Смирненски, свети Игнатий Богоносец.
Тоест – ще подчертая – тези текстове са били написани от хора, които лично са
познавали апостолите и от тях са възприели християнското учение.
После
преминах към ІІІ век и прочетох всички християнски текстове от онова време. Продължих
с ІV век и т. н. И се убедих, че през всички тези столетия Църквата е оставала
една и съща в своето учение. Могли са да се изменят формулировките на
вероучението, но самото вероучение и днес пребивава в Православната Църква
такова, каквото е било във времената на апостолите и техните ученици.
Разбира
се, аз никого не моля да вярва на думите ми. Ако ми се случи да беседвам с
протестанти, им предлагам да проверят. Вземете текстовете и проверете. Има
свободен достъп до всичко. Като правило, почти всички протестанти много слабо
се ориентират в историята на Църквата и на практика изобщо не я познават. Това,
което е било след описаното в Деяния на светите апостоли и преди възникването
на тяхната деноминация, за тях е terra incognita. Макар че това е един огромен
пласт в църковната история – и християнска, и общочовешка.
И
ако протестантите намират в себе си смелост без предубеждения да разгледат този
въпрос, то разбира се, ще видят истината. Не е трудно да се забележи, че
Църквата, описана в документите от І-ІІ век, съвсем не прилича на това, което днес
виждаме на протестантските събрания и при общото ни запознаване със съвременния
протестантизъм.
Тази
Църква от времето на апостолите обективно прилича на Православната Църква. И
това не е само мое впечатление. Ще посоча за пример един случай, станал през
60-те г. на миналия век в американските градове Бен-Ломон и Санта-Барбара.
Група
млади протестанти стигнали до извода, че всички протестантски Църкви, които са
им известни, не могат да бъдат истинската Църква... И тогава тези млади хора
решили да проследят историята на Църквата от времената на апостолите до наши
дни, за да изяснят къде е отишла Църквата, която била описана в книгата Деяния.
И тръгнали по същия път, по който по-късно вървях аз. Тоест те последователно
изучавали всички исторически документи. При това в историята имало много
разделения. И в Древната Църква имало различни ереси, които се отделяли от Православието.
И на всяко такова разклонение протестантите непреднамерено гледали и сравнявали: кое от тези учения – учението на
Православната Църква или учението на отделилите се – най-добре съответства на
онова учение, в което са вярвали преди тях? Кой именно е запазил апостолската
вяра и кой е внасял нововъведения?
И в
резултат на изследването, което било дълго и внимателно и в което нямало никакво
участие на православни, общината се убедила, че именно Православната Църква е
създала Библията. Именно тя е съхранила Библията за света. И първите стъпки на
тази Църква са описани в книгата Деяния. Така през 1974 г. цялата тази
протестантска община – повече от 2000 души – помолила да се присъедини към
Православната Църква и била приета. Има разказани от тях описания на техните
пътища към Православието; който желае, може да се запознае с тях. Например
забележителната книга на Питър Гилкуист „Завръщане у дома”[2].
Ще си позволя да цитирам откъс от нея:
„В
своето пътешествие през историята ние внимателно проследихме хилядолетна
неразривна приемственост в Църквата. Излишно е да говорим, че потвърдихме представата
за Църквата, изложена на страниците на Новия Завет. Открихме същата тази църква
през втори и трети век, подложена на жестоки гонения, служеща литургия в домовете,
катакомбите и дори на гробищата, и ръководена от епископи, които често
завършвали жизнения си път като мъченици. Открихме я през четвърти век,
защитаваща вярата в Никея, и през пети век – в Халкидон.
Ние
я проследихме включително до осмото столетие, изучихме нейните велики Събори,
обикнахме нейните апологети, светии, учители и това как са проповядвали
Евангелието, как са се борели с еретиците и са утвърждавали почитането на
светите икони. Бяхме поразени от това с каква смелост са посрещали в Църквата
етичните и догматическите изопачения на вероучението и с какво постоянство са
успявали да избегнат възможното разрушаване. Бог е бил с Църквата през девети и
десети век...
Но
след това настъпила 1054 г. и ние се оказахме изправени пред избор. Станал
разкол. И досега помня физическото усещане, което имах, когато казах на своите
единомишленици: „Изтокът е прав в съпротивата си срещу папизма и в отричане на
допълнението filioque”. След това въздъхнах дълбоко. „Мисля, че това ни
прави... православни”[3].
Известни
са ми и други примери, макар и не толкова мащабни по численост, когато хората
именно чрез изучаване на историята на християнството са се убеждавали в
истинността на Православието.
Разбира
се, далеч не всички хора са готови да пристъпят към такова сериозно историческо
изследване, не всички имат тази възможност. Но в такъв случай за тях ще бъде
достатъчно това, което казват за Църквата Господ Иисус Христос и Неговите
апостоли, за да разберат, че истинната Църква не може да изчезне. И съответно, всички
протестантски църкви, които пряко позиционират своя разрив с предшестващата
християнска традиция и отчитат своята история от основаването на тяхната
деноминация от смъртни хора, безусловно не могат да бъдат онази Църква, която
без прекъсване съществува от апостолските времена и ще продължи да съществува чак
до Второто Христово Пришествие.
Някои
протестанти разбират този проблем. И за да се защитят, те казват друго: да,
разбира се, през всички векове е имало Църква. Но тя, тази истинска Църква, е
била невидима. Състояла се е от отделни праведници, които формално са могли да
се отнасят към различни християнски деноминации, могли са да се намират сред
православните, несторианите, монофизитите, католиците и т. н., но в душата си
са вярвали правилно (тоест, както съвременните протестанти), и ето, от всички
тях се е състояла тази невидима Христова Църква. А след съответната година тя
станала видима в лицето на нашата деноминация. Много протестанти могат да
кажат, че Църквата и сега пребивава невидима, и всички „правилни” от гледна
точка на даденото направление хора от други конфесии уж влизат в нея. И че
именно за тази невидима Църква Христос е казал, че портите адови няма да й
надделеят и че Той ще бъде с нея.
„Теорията
за невидимата Църква” била създадена за обясняване на кризата на протестантизма
и продължаващо му раздробяване на нови и нови деноминации.
Смело
мога да предположа, че „теорията за невидимата Църква“ е била създадена и за
това да обясни кризата на несъответствие между това, което днес се наблюдава в
протестантския свят с неговото непрекъснато раздробяване на нови и нови
деноминации, и това, което е било описано в книгата Деяния на светите Апостоли,
където за Църквата се говори като за единен, цялостен организъм, единна
реалност, единна структура, която може да си позволи да проведе апостолски
Събор в Йерусалим и да пристъпи към изпълнението на решенията на този Събор
(вж.: Деян. 15:6-31). В съвременния протестантски свят е просто немислимо да се
проведе нещо подобно за всички деноминации. И самите протестанти признават
това.
Съгласува
ли се с Библията концепцията за „невидимата Църква“? Да си спомним думите на
Господ Иисус Христос, с които Той посочва как да изобличим човека, ако е
съгрешил. Той казва, че е необходимо да приведем свидетели. И ако ли пък не послуша
тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като
езичник и митар (Мат. 18:17).
Ето съвет, който Господ дава на всички християни, на всеки, който иска да бъде
Негов ученик. И този съвет предполага, че Църквата винаги ще бъде видима.
Църквата не е нещо аморфно, умозрително, неопределимо, невидимо. Не. Тя
представлява нещо съвсем конкретно, видимо и ясно отличимо от всички други
общества. Тя е общество със свой ред, който дава възможност да се обръщаме към
нея за разрешаване на недоумения. И така е било винаги в Църквата. Както в
древни времена се е състоял първият апостолски Събор, така и впоследствие
всички спорни въпроси в Църквата са се решавали от Съборите. Съществувал е и
църковен съд, който е осъществявал властта на Църквата да излиза със съждения,
да „свързва и развързва“ (вж.: Мат. 18:18). Само към такава видима Църква можем
да се обръщаме за разрешаване на тъжби. А към „невидимата Църква“ как ще се
обърнеш? Това е все едно да изпратиш пострадалия от разбойници да се обърне към
„невидим съд“, за който никой не знае къде се намира и от кого се състои.
На други
места от Свещеното Писание виждаме същата реалност, например когато се казва,
че Господ всекидневно
прибавяше към църквата такива, които се спасяваха (Деян. 2:47). Това е
напълно конкретна, видима Църква. Хората са знаели, че ако искаш да станеш
християнин, трябва да пристъпиш към това общество и да се кръстиш, трябва да
бъдеш заедно с всички. И колко хубаво се описва пак там как всички християни постоянствуваха в
учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите
(Деян. 2:42). И всъщност именно поради това, че апостолската Църква била
видима, било възможно да бъде гонена – в ония дни се дигна голямо гонение срещу църквата (Деян. 8:1), и още необърналият се
Савел прекомерно гонел
Божията църква и я разорявал
(Гал. 1:13). А как може да се подлага на гонение невидимата Църква?
Трябва
да припомним и думите от Писанието за причастяването с Тялото и Кръвта
Христови: колчем
ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле
дойде Той (1 Кор. 11:26). Тоест Евхаристията в Църквата ще се извършва
от апостолските времена до Второто Пришествие на Христос включително, докле дойде Той. А преломяването на
хляба, както се нарича Евхаристията в Писанието – е нещо, което се извършва
видимо. И чашата, и виното, и хлябът, предложени за пресъществяване, и самото
причастяване с Тялото и Кръвта Христови става по видим и осезаем начин. В
„невидимата Църква“ това просто е невъзможно да се случи.
„Теорията
за клоните” противоречи на думите на Господа, Който е казал, че в Него ще бъде едно стадо
(Йоан. 10:16).
Трябва
да кажем, че в протестантския свят има още една теория, която се опитва да реши
проблема, за който говорим. А именно „теорията за клоните”. За разлика от
„теорията за невидимата църква”, която се опитва да измисли някакво мистично
единство на отделните индивиди въпреки разделенията между църквите, кйм които
те принадлежат, „теорията за клоните” обявява и самите разделения и различия
между християнските конфесии за незначителни и маловажни и твърди, че всички,
които наричат себе си християни: и протестантите от различни течения, и
католиците, и православните, и монофизитите – всички заедно съставят тази една
Църква на Христос като клони на едно дърво.
Но и
с тази концепция няма да можем да се съгласим, тъй като Сам Господ казва, че в
Него ще бъде едно стадо (Йоан.
10:16). Колкото и да ни се иска, не е възможно да наречем всички изброени
по-горе общества едно стадо. Тъй като в действителност – и това не е тайна за
никого – те нямат никакво единство помежду си. Нямат нито единство на вярата,
нито единство на тайнствата, нито единство по църковно-административните,
канонични въпроси, нито единство в нравствените възгледи. Дори в средите на
самите протестанти се твърдят напълно противоположни неща.
Например
има протестанти, които твърдят, че хомосексуализмът е грях, но има и такива, които
казват: нищо подобно, тук няма никакъв грях. Те дори имат пастири, които са открити
хомосексуалисти и извършват така наречените хомосексуални „бракове”. Това е
само един от примерите, има и други сериозни разлики, включително и от
догматично-вероучителен характер. Къде е тук единството? Но привържениците на
обсъжданата идея упорито казват: „Всичко това не е толкова съществено; разбира
се, има разлики, но толкова важни ли са те? Главното е, че има нещо, което ни
обединява”.
Но,
както казва свети Йоан Златоуст, с всеки човек, дори и невярващ, ние можем да
намерим нещо, което ни обединява – само с дявола нямаме нищо общо. Но това не
значи, че с всеки човек принадлежим към една Църква. И ето, такава идея, че уж
не е важно кой в какво вярва, стига да се нарича християнин, никога не срещаме
у апостолите. Нещо повече, у тях намираме точно противоположните мисли.
Например
апостол Павел казва: След
заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят
стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще
говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си (Деян. 20:29-30). На
друго място апостолът казва: Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и
съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях. Защото такива служат не
на Господа нашего Иисуса Христа, а на корема си, и със сладки и ласкателни думи
измамват сърцата на простодушните (Рим. 16:17-18). И
още пише: Както по-горе казахме, и сега пак казвам:
който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде (Гал. 1:9).
Както виждаме,
вероучителните различия се оказват толкова сериозни, че апостолът направо
предписва такива хора да се предават на анатема, отделя ги от тялото на
Църквата. Той описва, че самото внасяне на разделения е следствие от греха. И
на друго място апостолът казва, че предаващият се на ереси няма да наследи
Царството Божие (вж.: Гал. 5:20-22).
Затова не можем да говорим,
че е все едно в какво вярваме и че, ако се наричаме християни, то всички сме
една Църква. Това не е така. Тогава ние не сме единни нито във вярата, нито в
нравственото учение, нито в Евхаристията. Писанието казва, че християните
трябва да имат един Господ, една вяра,
едно кръщение (Еф. 4:5). А в съществуващите конфесии и деноминации вярата
съвсем не е една, тя е различна и поради това са възникнали разделения; тук за
това учат така, а там иначе, а пък в трета „църква” съвсем по своему.
С това, че у всички така
наречени „клони” няма една вяра, и протестантите няма да спорят, тъй като това
е очевиден факт. А ето, за единството на Евхаристията трябва да поговорим
по-подробно. За съжаление, нашите събеседници протестанти съвсем не разбират
този важен момент, защото не вярват, че обредът, който те извършват, наричайки
го причастие, действително им дава истинските Тяло и Кръв на Христа. Те казват,
че това са просто символи. И са прави в това, че при тях това не са Тяло и Кръв
на Христос, а наистина само хляб и вино. В това те са прави, но не са прави,
когато мислят, че в причастието изобщо не е възможно да се съединим с
истинските Тяло и Кръв Христови.
Нашият Спасител говорел за
това не просто като за нещо възможно, но и като за необходимо: Ако не ядете плътта на
Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и
пие Моята кръв, има живот вечен... [той] пребъдва в
Мене, и Аз в него (Йоан.
6:53-54, 56). Господ е казал, че без причастяването с Неговите Тяло и Кръв не е
възможно да имаме вечен живот в себе си, тоест не е възможно да се спасим. И
по-късно Той е показал как да изпълним тези Негови думи. Показал е това на
последната Тайна вечеря, когато, както повествува Евангелието, Иисус взе хляба и, като
благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е
Моето тяло. И
като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята
кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове (Мат.
26:26-28). Христос не е казал: „вземете, яжте: това е символът на Моето Тяло” и
„символът на Моята Кръв”. Той ясно е казал: това
е Моето Тяло и това е Моята Кръв.
Въпреки че апостолите продължили да виждат същите хляб и вино, но при това с
Божията сила те станали това, което ги нарекъл Всемогъщият Господ, за Когото
Писанието казва: Той
рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви (Пс. 32:9).
И Господ извършил това чудо
не само веднъж заради апостолите. Той, както знаем, е заповядал: това правете за Мой
спомен (Лук. 22:19). И в изпълнение на тези думи, християните започнали
да извършват Евхаристия още от първите дни на Църквата. В същата глава, където
се описва, че апостолите в деня на Петдесетница започнали да проповядват и се
обърнали три хиляди души, по-нататък пише, че те постоянствали... в хлеболомението (Деян. 2:42), тоест извършвали
Евхаристия.
Протестантите казват: да,
ние преломяваме хляб и пием вино, но за нас това е просто спомен за страданията
на Христос. Тогава за какво изобщо е този ритуал?
Те казват още: да, и ние
правим всичко това. Разбира се, преломяваме хляб и пием вино, но за нас това е
просто спомен за Христовите страдания, нищо повече. Но в такъв случай за какво
изобщо ни е този ритуал? Нали можем да си спомним за Христос и без хляб и вино.
Да разгледаме била ли е Евхаристията за самите апостоли просто спомен за Христос?
Ето, апостол Павел казва: Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта
Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? (1 Кор. 10:16). Както виждаме,
апостолът не казва: това не е ли символ на Христовата Кръв? Или: това не е ли
спомен за Христос? За апостола това представлява причастяване с истинските Тяло
и Кръв Христови.
И в този случай причастяването придобива
особен, дълбок смисъл, за който говори апостолът: Един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже
всички се причастяваме от един хляб (1 Кор. 10:17). И самата Църква
също е тяло Христово (вж.: Еф. 1:22-23). За апостола всичко това е било
реалност – и това, че Църквата е тяло Христово, и това, че причастието е Тяло
Христово. И ние ставаме част от това тяло чрез причастието, чрез Евхаристията.
Така ставаме част от едната Христова Църква.
И в Православието тази
непрекъсната връзка две хиляди години се съхранява чрез Евхаристията. Например
преди половин година, като бях на тържествата в Хонг Конг, по време на
богослуженията се причастявах от една чаша с отец Михаил Ли – китайски православен
свещеник, който сега е на 90 години. Самият отец Михаил като млад се е причастявал
от една чаша със свети Йоан Шанхайски. А свети Йоан Шанхайски, на свой ред, като
дете, се е причастявал от една чаша със свети Йоан Кронщадтски. И така от
поколение на поколение тази жива връзка през вековете достига до времената на
апостолите, които са се причастявали от ръцете на Самия Господ Иисус Христос. Посредством
Евхаристията Църквата представлява един богочовешки организъм, който живее, без
да се прекратява в продължение на две хиляди години, като се започне от самите
апостолски времена.
Границата на Църквата е
границата на Евхаристията. Който няма причастието в Църквата, той е извън
Христовата Църква.
И затова не е чудно, че
нашите светии казват: границите на Църквата – това са границите на
Евхаристията. Който няма причастието в Православната Църква, който не е в
общение с Православната Църква и не се причастява в нея, той се намира извън
Христовата Църква[4].
Връщайки се към „теорията за
клоните”, ние виждаме нейната несъстоятелност и в това отношение – защото не е
възможно напълно разделилите се едно от друго общества, наричащи себе си
църкви, всички в еднаква степен да имат истинското тайнство на Тялото и Кръвта
Христови. Както пише апостолът: Нима Христос се е разделил? (1 Кор. 1:13). Христос е един и
Неговото Тяло е едно. Затова и Евхаристията е една, извършваща се непрестанно в
продължение на две хилядолетия в единствената истинна Христова Църква. Нашата
задача е да намерим тази Църква, която е основал Господ Иисус Христос, и която
от времената на апостолите запазва непрестанно и апостолската вяра, и
тайнствата, включително и Евхаристията.
Тази Църква е истинната
Църква. Останалите общности, наричащи себе си църкви, ако са отделени от нея –
не са истински. Ние не можем да кажем, че всички църкви са създадени от
Христос, защото Господ е казал: ще
съградя църквата Си (Мат. 16:18), а не „Ще съградя църквите Си”. И
апостолът е написал: Църквата е стълб на
истината (1 Тим. 3:15), а не „църквите са стълбове на истината”. Църквата е
една, запазваща своето единство през вековете в изпълнение на думите на
Спасителя: да бъдат
всички едно (Йоан. 17:21) и ще бъде едно стадо и един Пастир (Йоан.
10:16).
За уникалността, единството
и неунищожимостта на истинната Христова Църква многократно говори и Свещеното
Писание и, разбира се, Свещеното предание. И това не е нещо, което ние просто
декларираме. Това е исторически факт. Всеки протестант може да се обърне към
свидетелството на историята, за да види къде е истината.
И ето, именно това усещане
за Църква, за съжаление, липсва на нашите събеседници протестанти. Те не
разбират реалността на Църквата, не разбират какво е това изобщо. Те си я
представят просто като някакво човешко събрание: „Ето, отишъл съм в някой град,
намерил съм няколко единомишленици, започнали сме да се събираме заедно, да
четем Библията, да се молим – и това е църквата”. Но това не е Църквата, а
кръжок по интереси, който самият ти си създал. А къде е тази църква, която е
създал Христос? Ела и виж, че това е тази Църква, която сега е известна под
името Православна, тоест такава, която правилно слави Бога.
Автор: Дякон Георгий Максимов
[1] Баптисты, их задачи и цели. Ростов-на-Дону, 1909. С. 8. Същите идеи
изказват и съвременните протестантски автори.
[2] Гилкуист, П. „Да станеш православен”, ИК „Омофор”, 1999.
[4] Ще цитирам две изказвания. Преподобният Юстин Попович пише за това
като за „всеистина”: „Светата Евхаристия – това е всепълнотата на Църквата; тя
е живият, всесъвършен Богочовек Господ Христос, Който в Своята Богочовешка
всепълнота целият обитава в Църквата през всички векове... Той винаги е Такъв,
Какъвто е в светата Евхаристия; винаги е Такъв за всеки причастник и във всеки
причастник... И чрез всичко това Той е нашето освещение, нашето преображение,
нашето спасение... и всичко това се намира в Богочовешкото тяло на Църквата
чрез причастяването със светите Евхаристийни Тяло и Кръв на Спасителя. Както
Тялото Христово – Евхаристията е Църквата, така и Църквата е Евхаристията,
защото чрез нея и в нея ние се намираме в съборно всеединство с всички светии” (Иустин (Попович), преподобный. Собрание
творений. Т. 3. М., 2006. С. 519). Същото казва и свети Иларион (Троицки):
„Смисълът на тайнството Причастие е в неговата църковност. Извън църковното
тайнство няма и причастяване. Забележителното е, че в светоотеческата
литература църковното единство е поставено в най-тясна връзка с тайнството на
Тялото и Кръвта Христови (Иларион
(Троицкий), священномученик. Христианства нет без Церкви).
