За съжаление има едно
широко разпространено объркване, да не кажа заблуда, при неопитните хора, които
смятат че Иисусовата молитва е
еквивалент на йогата в Будизма, или че е „трансцедентална медитация“ или други
подобни източни екзотики. Всяко сходство обаче е по-скоро външно и всяка
вътрешна конвергенция не отива по-далеч
от естествената „анатомия“ на човешката душа. Най-голямата, фундаменталната,
разлика между Християнството и всички
други вярвания и практики се дължи на факта, че Иисусовата молитва е
изградена върху откровението на Единия Истински, Жив и Личен Бог като Светата
Троица. Никоя друга верова практика не признава за възможно съществуването на
жива връзка между Бог и човека, който се моли.
Източният аскетизъм
цели да освободи ума от всичко, което е относително и преходно, за да може
човек да се идентифицира с безличния Абсолют. Този Абсолют вярват, че е
оригиналната човешка „природа“, която претърпяла деградация и упадък чрез
влизането (прераждането) в различни форми и чрез вечното свързване със земния
живот. Аскетична практика като тази, преди всичко е фокусирана върху собствения
аз и е изцяло зависима от човешката воля.
Нейният интелектуален, умствен, умозрителен характер изменя на човешката природа, като не
взема предвид сърцето на човека. Основната борба на човека е да се завърне при
анонимния Над-личностен Абсолют и да се
разтвори в него. Затова и човек трябва да се стреми да заличи душата (Атман) ,
за да бъде едно с този анонимен океан на Надличностния Абсолют и в това се крие
основната му негативна цел.
В своята борба да се
освободи от всички страдания и теготи свързани с преходния живот, източният
аскет се потапя в абстрактната и умствена среда на т.нар. чиста Екзистенция,
това е негативна и безлична среда, където съзерцанието на Бога не е възможно, а
е възможно само човек да съзерцава самия себе си. В тази практика няма място за
сърцето. Напредъкът в тази форма на аскетизъм зависи изцяло от волята на човека
да успее. Никъде в Упанишадите не се
казва, че е гордостта е препятствие за духовния прогрес, нито пък че смирението
е добродетел. Очевидно и изцяло липсва ПОЛОЖИТЕЛНОТО измерение на християнския
аскетизъм, където самоотричането „облича човека в одеждите на небесния човек“ ,
води го до знанието за свръхестествена форма на живот, чиито Източник е Единия
Истински, Откриващ Се Бог. Дори в своите по-извисени проявления, самоотричането
в Будизма е само незначителната половина от цялото. В желанието си да се завърне в своето просто
„естествено“ състояние, умът вижда своята голота в един „облак от
освободеност“. Но в този момент съществува сериозната опасност от манията за
себе си, от възхищението на ума на своята блестяща, но създадена красота, и от
по-голямо преклонение пред творението отколкото пред Твореца (Рим.1:25). Умът
сега е започнал да обожествява или идолизира себе си и тогава, според думите на
Господа: „и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото.“ (Мат.
12:45).
Такива са
ограниченията на различните видове съзерцание на Изток, които не твърдят че
съзерцават Бога, а всъщност в тях човекът съзерцава самия себе си. Такива
практики не само не отиват отвъд човешкото битие на сътворено същество, но и не
приближават до Истината на изначалното Същество, на несътворения, жив Бог,
Който Се откри на човека. Такъв тип практики могат да предложат някаква отмора
или да изострят психологическите или мисловни функции на човека, но въпреки това „роденото от плътта е плът“
(Йоан 3:6) и още „А ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу.“ (Рим.
8:8).
За да бъде истинско,
всяко освобождаване на ума, като се почне от страстите та до преходните неща в
живота, трябва да е свързно с истината за човек. Когато човек обаче погледне на
себе си, като че е пред погледа на Бог, тогава единствената му реакция е покаянието. Такова покаяние само по себе си е дар от Бога
и то създава известно количество болка в сърцето, която не само, че освобождава
ума от лошите неща, но и обединява ума с
невидимите и вечни Божии дела. С други думи това освобождаване на ума
като самоцел е само половината на нещата и се състои от усилието на човека да
функционира като едно сътворено същество. Християнството, от друга страна,
повелява на аскета да се подвизава с надеждата и очакването, че неговата душа
ще бъде облечена с Божията милост, която го води в пълнотата на вечния живот,
за който той е създаден.
Мнозина се възхищават
от Буда и го сравняват с Христос. Буда е особено атрактивен заради
състрадателното си разбиране относно човешкото състояние и заради сладкодумното
си учение за освобождението от страданието. Но християнинът знае, че Христос
Единородния Син Божи, чрез Своите Страдания, Кръст, Смърт и Възкресение,
доброволно и без грях се потопи в пълнотата на човешката болка, превръщайки я в
израз на Своята съвършена любов. Така Той излекува Своите създания от смъртната
рана, нанесена от първородния грях, и ги направи „нови същества“ за вечен
живот. Затова болката на сърцето има
голяма стойност в молитвата, защото нейното присъствие е признак, че аскетът не
е далеч истинската и свята пътека на любов по Бога. Ако Бог показа Своята
съвършена любов към нас чрез страдание, подобно и човек има възможността чрез
страдание да си върне любовта към Бог.
Следователно
молитвата е въпрос на любов. Човек изразява любов чрез молитва, и ако се молим,
това е знак, че обичаме Бога. Ако не се молим, това показва, че не обичаме
Бога, защото количеството на нашата молитва е мярка за нашата любов към Бога.
Св. Силуан отъждествява любовта към Бога с молитвата, а св. Отци казват, че
забравата на Бога е най-голямата от всички страсти, защото това е единствената
страст, която не може да бъде преборена чрез молитва в Името Господне. Ако се
смирим и призовем Божията помощ, вярвайки в неговата любов, то на нас ни е
дадена силата да победим всяка страст, но когато не мислим за Бога, врагът има
пълната свобода да ни зароби.
Автор: архим. Захария Захару от Есекс, Англия.
Превод от Английски: Божин Дончев
Източник: http://www.pravoslavie.ru/
*Молим при използване на текста да посочите първоизточника: Блог Добротолюбие - http://dobrotoliubie.blogspot.com/
