%D0%B9%D1%8A%D1%84.jpg)
От край време си имам
един любим писател, който в един труден момент малко ми помогна. Името му е
Гилбърт/ Джилбърт Кийт Честертън.
В едно свое есе
„Обвинение в неуважителност“[i]
той пише следното: „Ако държите да бъдете важен, ако отвътре ви напира прекомерна
сериозност, моля ви, насочете я към тези
неща. Тук тя никому няма да навреди. Вижте прекрасните шотландци и се поучете от тях: за вярата те
винаги говорят шеговито, за голфа –
никога. Вие няма да заиграете по-лошо голф, ако заговорите за него твърде
сериозно, но може да се превърнете в лош християнин, ако започнете да се
отнасяте твърде тържествено към вярата.“ И се замислих.
Да се говори шеговито
спрямо вярата не значи да се сквернослови. Поне аз така разбирам нещата.
Надявам се да не съм само аз, тъй като ако бях само аз, а останалите онлайн
потребители не мислят така, това би ми
навлякло много негативни коментари в мрежата, от които нощем не спя, тюхкам се
и се въртя, и час по час отварям да видя няма ли някой положителен коментар, та
и аз да заспя най-сетне. Да се говори шеговито, не означава и да си правим
шегите на чужд гръб. Или по-ясно казано да се шегуваме с живота във вярата на
другия и неговия път към Спасение. Но има един отрасъл хора, за които честичко
си мисля. Моля се Богу да ме опази и да не стана такъв. Ще го нарека :
Прекалена църковност!
Прекалената
църковност не е като Еболата, не е заразно, освен при неумните хора или тези с
голямо църковно его. Тя се изразява да познаваш всички в Църквата, да говориш с
увереност за техните скрити и явни грешки, да умееш да морализаторстваш относно
теми нашето общество, какви сме ние безбожници, ще е така докато не се покаем и
т.н. Изразява се още в умението да говориш надълго и нашироко с клишета или със
заучени верови постулати ( отварям една скобка: няма лошо да цитираш правилата
на св. Църква или Свети Отци като пример, но тук говоря за изядените книги и
тяхното неосмисляне). Но най-лошият симптом е това, че човек се е взел
насериозно. Той вече ще прави това и това, на негова воля само, за да постигне
това и това. Той вече опитно говори за състоянието на Църквата, коментира я и
се изразява неделикатно относно някои нейни членове. Взелият се насериозно член
на Св. Църква макар с рядък или честичък църковен живот, предпочита да
коментира темите с такава вещина, че и аз не знам какво сравнение да дам.
Не харесвам взелите
се насериозно хора. Простете. Може би защото съм лентяй. Може би защото
предпочитам да гледам в една точка и да размишлявам, отколкото да се взимам
насериозно. И абсурдът е, че цялата тази църковна сериозност е, че те
отдалечава от Църквата. От същината ѝ. Говориш, обсъждаш насериозно разни външи
неща свързани с нея, но дълбочината на вярата остава далеч. Затормозяваш се с
неща, буквално се затормозяваш и в този момент казваш: „Писна ми от тая църква,
от тая църковност.“ Знам това, понеже и аз съм бил от тази страна. Но всъщност
това не е църквата, това си ти, това е този човек и в крайна сметка не трябва
ли по-скоро да извикаш: „Писна ми от тази прекалена сериозност!“?
Автор: Божин Дончев
