Ще ви разкажа още една
история. Станах монах на Св. Гора, Атон в скита „Св. Илия”. Недалече от него
имаше едно място, в което живееха пустинници, нарича се Капсала. Там имаше
около четиредесет килии, разположени в гората, като във всяка една от тях живееха,
да речем, по четири-пет монаха. Веднъж аз служих бдение по повод празника на
Въздвижение на Св. Кръст Господен. Когато влязох при каденето в храма, видях
благообразен и много просто, но спретнато облечен монах.
Всички, които бяха в
храма отиваха и взимаха благословение от него. Помислих си, че е свещеник. По
време на четенето на канона той влезе в олтара и поиска да се изповяда. Аз се
съгласих. И когато той започна да се изповядва, разкри, че е епископ. Като чух
това, му предложих да съслужим заедно в богослужението, но той отказа, като
каза, че вече не служи, след като приел велика монашеска схима на св. Гора и
вече бил просто монах, въпреки, че е епископ.
На следващия ден след св.
Литургия и обедната трапеза той поиска разрешение да остане в манастира още
няколко дни. Започнахме да си говорим и аз го помолих да ми разкаже за себе си.
Епископът каза:
- Животът ми е същият като
на другите. Аз съм грешник, продължавам да греша, но се опитвам да спра.
Тогава аз го попитах:
- Как се случи това, че
вие, епископ, се установихте на Св. Гора?
Той ми разказа следното:
"Учих в богословския
факултет в Атина и бях най-добрия студент в курса. По време на церемонията по
дипломирането на абсолвентите, Александрийският патриарх, който в този ден се
обърна с приветствено слово, последвано от даването на дипломите за завършено
образование, каза на гръцкия архиепископ: „Искам този млад свещеник да бъде
преподавател в моята семинария. Църквата в Александрия погива, нужни са ни
образовани хора, които да й помогнат.” Те проведоха разговор и аз заминах за
три години в Александрия. Въпреки това, вместо три, аз останах там цели десет
години и бях ръкоположен за епископ. Минаха години и в една зимна, дъждовна и
мъглива нощ, след като прочетох поредната си лекция в Университета „Аристотел”,
на връщате към вкъщи, колата се повреди и аз катастрофирах. „Спешна помощ” ме
заведе в реанимацията. Когато дойдох на себе си, лекарите ми казаха: „Вие
преживяхте много тежка катастрофира и
трябва да проверим дали не е повреден главният ви мозък”. Тогава помолих да
доведат при мен свещеник. Оказа се, че в същата тази болница се лекува монах от
Св. Гора, който дойде да ме навести. Той беше нисък на ръст и на вид доста
неугледен. Започнах да се изповядвам пред него, и той изведнъж започна да ми
говори, че аз трябва да престана да бъда надут и да отида на Св. Гора, за да се
превърна в истински монах. „Длъжен си”, ми каза той „да престанеш да обикаляш
света като и да си даваш вид, че си важна фигура”. Много се разгневих на тези
думи и го изгоних от стаята. Но този случай за дълго време се вряза в паметта
ми. От една страна бях толкова ядосан, че чак сърцето ми заболя. От друга пък
разбирах, че всичко, което ми каза монахът, беше истина, която аз не исках да
чуя.
След известно време ме
изписаха, а от мен се заинтересува Вселенският патриарх. Той ме покани на едно
събитие, на което трябваше да се обърна към присъстващите с приветсвено слово.
Но веднага след като започнах да говоря, получих инфаркт.
Аз паднах, прекатурих
масата и така ме закараха отново в реанимацията. В болницата често губех
съзнание, а лекарите трябваше старателно да ме наблюдават. И в онези дни,
когато бях между живота и смъртта, се молех така: „Майко Божия, ако Ти сега ме
спасиш, аз Ти обещавам, че ще отида на Св. Гора - Атон и до края на живота си ще живея в
покаяние”. Майката Божия ме спаси, но аз не отидох веднага на Св. гора. Отидох
при патриарха и му казах:
- Владико светий, обещах на
Божията Майка да отида в Св. Гора. Пуснете ме.
Патриархът каза:
- Това са просто глупости –
не знаеш какво си обещал в такова състояние. Сега си жив, така че бъди спокоен.
Аз отново започнах да моля
патриарха, но той ми отговори:
- Ти си длъжен да бъдеш
послушен на Църквата. Църквата те е направила епископ, слушай и работи.
Всяка година аз носех на
патриарха своята молба, но той все така не ме пускаше. И ето че един ден,
когато наистина му омръзнах, той каза:
- Ще ти дам още три години,
в които да работиш. След това можеш да отидеш на Св. Гора.
Три години по-късно отидох.
Не знаех нищо за монашеството. Аз бях пълен епископ, с меки и нежни ръце. Носех
красиви италиански обувки с тънки подметки и копринено расо. И така в един
прекрасен ден, аз стъпих на Атонска земя. В Дафни ме срещнаха монаси, които ме
попитаха:
- Владико, при кого идвате?
- Идвам при един монах –
отговорих аз и им описах онзи дребен, неугледен монах, който ме посети в
болницата.
- Как се казва? Къде живее?
Но аз не знаех нищо за
него, само знаех как изглежда.
- Всички изглеждат по този
начин на Св. Гора - отговориха ми те.
Разстроих се, трябваше да
намеря монаха, който ме изпрати тук.
Тогава един от братята ми
каза:
- Ако има тук такъв монах,
той сигурно живее в най-отдалеченото място на Св. Гора - Карулия. Изкачи се на
планината, и може там да намериш своя старец.
Тръгнах. Докато се изкачвах,
камъните пробиха италианските ми обувки и така се изморих, че мислех, че ще
умра на пътя. А монасите, които срещах, все ми казваха:
- Иди нататък, старецът е
там, продължавай нататък.
И най-накрая някой ми каза, че съм го намерил.
Пред себе си видях малка килия с един закрит прозорец. Обграждаше я каменна стена, а гледката, която се
разкриваше от планината беше такава, че ти се приискваше да можеш да летиш.
В килията чакаха ред
няколко монаси. Опитах се да се провра напред, но веднага ми показаха мястото и
застанах зад всички.
Като епископ не бях свикнал
да стоя и да чакам. Излезе съкилийникът на монаха и ме попита:
- Вие какво искате?
- Дойдох да видя стареца.
- Старецът е уморен, цял
ден приема братята и сега отиде да спи. Не може днес да се срещне с теб.
- Но аз изминах толкова
дълъг път! И планината изкачих! Какво да правя сега?
- Ела утре - отвърна
монахът.
- Нямам къде да отида -
отвърнах аз.
- Всички спят на земята,
лягай и спи.
Нощувах на улицата и не
мигнах цяла нощ. Дойде утрото, излезе монахът и каза:
- Старецът днес ще се моли
и няма да приема никого.
Не можех да повярвам, че
чувах това. Още един ден ще мине напразно, но аз така трудно се добрах до това
място, че реших да чакам. Прекарах цял ден под дърветата, опитах да се помоля,
но всичко, за което можех да мисля беше, че бях озлобен на стареца.
На следващия ден той дойде
при мен и ми каза:
- Какво искаш?
- Искам да стана монах -
отвърнах аз.
- И защо дойде тук, щом
искаш да станеш монах?
Разказах му историята си и
как в болницата дойде един светогорец. Старецът попита:
- Кога се случи това?
- Преди трийсет и две
години.
- Ти добре ли си? Той
отдавна почина! Ти сам го описа - дребничък, състарен, пък и вече са минали
трийсет и две години! А и ти няма да можеш да живееш тук.
- Но защо? - попитах аз.
- Защото няма да можеш да
изпълняваш това, което ти се казва. С какво се занимаваше, преди да дойдеш тук?
- попита ме старецът.
- Бях епископ - отвърнах
аз.
- Боже мой! Само жените
могат да бъдат по-голямо изкушение от това! Отивай си!
- Помогни ми да стана монах
- примолих се аз.
- Добре, ще ти позволя да
останеш в килията, но само при едно условие.
- Ще се опитам - отговорих
аз.
- Не, трябва да отговаряш:
"Ще го направя, отче", ако кажеш "ще опитам, отче", ти
вече си се предал.
- Ще го направя, отче.
- Добре тогава. Ето какво:
няма да разговаряш с никого - нито с мен, нито с тези, които идват при мен. С
никого! Едва когато те попитам нещо, тогава можеш да говориш.
Така ми каза старецът и ми
даде послушание да се занимавам с домакинската работа.
При стареца винаги идваха
гости. Аз правех чай, миех съдовете и слушах. И винаги ми се искаше нещо да
кажа, докато старецът разговаряше с гостите. Например идва някакъв монах и
говори за нещо: "Както е казал св. Григорий Палама...", но аз знаех,
че точно това не е казал св. Григорий Палама! Искаше ми се да му кажа:
"Идиот! Това не го е казал св. Григорий, а друг светец!" Целият кипях
от негодувание и това продължи с години. След известно време се успокоих, вече
нищо не слушах, просто миех съдовете и подавах чай на гостите. Една сутрин,
както винаги, отидох при стареца за благословение, преди да започна своя
обичаен ден и своето послушание, а старецът се обърна към мен:
- Сега вече можеш да
говориш.
Аз помислих и отвърнах:
- Нямам какво да кажа.
А старецът ми отговори:
- Мили мой, още когато
дойде тук, ти нямаше какво да кажеш, но не знаеше това. Когато напусна света,
ти си мислеше, че целият свят не може без теб. А сега, как мислиш? Колкото
светът ти беше необходим преди, толкова ти е необходим и сега. Единственото нещо, от което човек се
нуждае, е Бог.
Превод от руски: Ренета Трифонова, Ангел Карадаков
Източник: www.smisl-zhizni.ru
