10 януари 2016 г.

Да поиграем на "Ура"

Сигурно няма дете, което да не е играло оная игра, която мнозина наричаха „ура“, „шмайзер“, „кър“ или „бомба”. Целта на играта е да проникнеш в противниковия лагер, достигайки едно малко кътче, което се пази най-безмилостно от врага. Който първи порази тази цел, печели играта, извиквайки „Ура“.  После целият отбор ликува! А в този съборен отбор си има членове – всеки играч знае своето място, един пази сърцето, двама пазят коридорите, двама атакуват вражеските защитници и всички заедно покровителстват нападателя, който трябва да срази сърцето на противниковия лагер.

          Децата понякога играят тази игра като „на живот и смърт“. Победата за тях е всичко, те не знаят отстъпление, не могат да си позволят да загубят, те са неумолими. Веднъж попаднах в една такава игра. Като малък бях много слаб и нисък, а тук трябваше да се опитвам да елиминирам противниковата отбрана чрез издърпване в нашата половина. Така започваше почти всяка игра -  елиминират се главните противникови сили, после се разчита на численото превъзходство. И така, срещу мен стърчеше едно момче с два пъти по сериозно телосложение. Нямаше начин да го избутам, а камо ли да го издърпам. Ръцете му бяха много по–силни от моите и знаех, че само ако успее да ме хване, съм „аут“. Единственото нещо, на което можех да разчитам, е ловкостта. Затова ми трябваше необходимата дистанция от линията и някак си да използвам неговата сила срещу него самия. Затова го изчаках да се доближи достатъчно до линията, да се пресегне в нашето поле, за да ме хване. Той беше сигурен, че ще успее да ме издърпа, и аз бях сигурен, но бях сигурен и че ако заема правилната стойка, няма да може да ме помръдне. В идеалния момент, когато ръцете ни се вкопчиха в юмручен захват, единственото нещо, което успях да направя, е да се вклиня в земята под себе си доколкото мога и да не помръдна от мястото си. Момчето приложи таква сила, че когато се опита да ме издърпа, направо скочи въху мен, понеже не беше запазил равновесната си точка и единствената посока, в която успя да се осъществи издърпването, беше обратна на неговата. Издърпах го с такава лекота, като да беше перце. Как стана – не знам. Никога няма да забравя физиономията му, когато се стовари в нашето поле, беше като гръмнат. Бяхме повалили царицата на противниците. Останалите се предадоха психически. Спечелихме без много труд.
          Споменът за тази незначителна победа в една детска игра сега ме учи на голям урок в живота: „че трябва да се вклиня в полето на Оня, Който ме укрепява, понеже: царството небесно бива насилвано и насилници го грабят“ (Мат. 11-12). Кое е това поле? Отговорът е пред лицата на всички ни: „В една свята, съборна и апостолска църква“.
          Помня, че когато играехме тази игра, често се прибирахме у дома с разкървавени колена, лакти, бедра, носове, дори с пукнати глави, но никога обезнадеждени! На другия ден отново подновявахме сраженията си в търсене на най–много победи. Нищо не ни спираше, учителите ни ни се караха, наказваха ни и ни забраняваха да играем, а ние след часовете отивахме, рисувахме ново бойно поле и започвахме. Желанието ни за победа не знаеше граници.
Ако трябваше да играем на „УРА“ сега в тази си възраст, едва ли бихме изиграли и един рунд. Не ни се използват зъби и нокти, не ни се воюва срещу противника, не ни се ще да сразим врага и да спечелим войната. Най–малката драскотина, най–нищожната грапавина на полето би ни отказала от желанието за победа. Каква ти война в наши дни? „Прочее, братя мои, усилвайте се в Господа и в мощта на силата Му; облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:10-12). Светият старец Паисий Светогорски казва, че борбата е безмислостна, но наградата е вечна.
Но къде ти сега борба и война? В съвремието не е така. Защо? Защото свикваме на комфорт, а този комфорт малко по малко обезценява и сладостта от победата. Точно това усещане деморивира войника! Атрофират мускулите на духовните му желания. Амортизират главния двигател на сърдечните му движения. Той става неспособен да ги познае, да ги разчете. Това го превръща в жив персонаж от западен филм с гръмки ефекти. Супергерой със супер комфортно тяло, пазител на комфортния живот! Суперконсуматор на фреш от постигнати мечти! Спасителят в ръжта от злато, придобита в молитви пред златния телец на самолюбието! Удобството прави войната ненужно понятие, понеже ние не сме създадени, видите ли, за война, а за рая.
Само че тоя рай се произвежда в съзнанието ни като нещо утопично. Самоизографисва се без ясното понятие, че ние просто не можем да си го представим. Нам вредно е и да дръзнем да мислим за това понятие отвъд даденото ни. Но докато работим над нискобюджетния късометражен филм, който монтираме в главите си на тема „Какво представлява раят“, западните емисии вкарват луди средства, за да ни убедят чрез своите лъжепророчества и еретически мелодраматизации на Светото Писание, че раят това е едно вечно удобство, в което ни чакат вечните кресла на удобства Божии, които ние сме заслужили като удобно сме спазили Божия закон. И ние щем не щем, поради нищетата на представите си и липсата на послушание към църквата, започваме да вярваме, че „напредналите държави“, великите в протестите си и постигналите кацане на луната са наясно за какво става дума в рая. Понеже те говорят убедително и имат пари! И понеже развиват невероятна мисионерска дейност. Заради това и Господ им е дал възможността удобно да развиват църквата си! Я пак?
Никъде не съм срещал думата удобство или думата забавление в светото писание. Може би защото Небесното царство не е лунапарк или кинотеатър. Чувал съм, впрочем не се считам достоен да твърдя, че раят е вечно славословие на Пресветата, Единосъщна и Неразделна Троица. Тази мисъл ме кара да смятам, че това е преголяма, направо недостижима награда за препрепадналата ми същина, която иначе биде създадена по образ и подобие Божие. Чел съм, че в лоното на Авраам един несретник, бездомник и краен окаяник Лазар и до сега, а и за в бъдеще, се утешава заради нищетата, в която е прекарал живота си. За неговия меценат не отварям и дума.
Да се върнем на удобството. Чувал съм, че православието е кораб на спасението, а не яхта на удоволствията. Задавам си въпроси, например: В удобство ли се роди Христос? Христос в удобство ли носи кръста си? В удобство ли живя? В удобство ли се моли в Гетсиманската градина? В удобство ли проповядва по синагогите? В удобство ли претърпя смърт и то смърт кръстна? Как живяха и проповядваха апостолите? Светиите, чиито жития са дивни и предивни? Не е много удобно да те пекат на шиш, да те разпъват на кръст, да те одират жив, нито да те хвърлят във вряща смола, да ти избождат очите. Ама това са отминали времена, съвремието е друго... Имате ли интернет?
Удобството е фашизмът на всички ереси, облекли се в красивата одежда на самооправдателната мисъл, че помагат на някого, а всъщност за такива Господ каза: „Оставете ги: те са слепи водачи на слепци; ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата“(Мат 15:14).
Търсим удобство, да, но пълен корем не знае молитва. „А тоя род не може да излезе без пост и молитва“ (Марк 9:29). Затънали сме яката. Търсим удобство, но тоя път не довежда до истината, той довежда до смъртта, а после – съд (Евреи 9:27). Това не е лъжа. Удобството е утопията на илюзорните ни възприятия, която поднебесните сили яростно се опитват да ни набутат в базата и то с всички средства. Сетете се какво се случва с всички нас точно в оня момент, когато си кажем: „Ей, сега нещо добро направих! Ей, сега ми е добре! Ето, сега мога да си отпочина!“. Ако в такъв момент не забалежим, че падението ни е факт, то със сигурност след момент ще го осъзнаем необратимо!
Будни като мъдрите девици? Душевно съкрушени като митаря? В покаяние и себераздаване като митаря Закхей? Да му се не види, наричаме себе си християни, а езичниците проявяват повече състрадание и молитвожелание от нас! По–голяма съборност! По–силна воля.
Но и тук има какво да се каже. Още от старозаветни времена насам Божието войнство никога не се е отличавало с многобройност, с кой знае каква физическа, военна или политическа мощ, никога! Но се е отличавало с това, че с него е Бог! Само в нашата история има безброй доказателства за това! Въпросът е ние под чии знамена се бием, под Богородичните, под Кръстните или под удобните. Животът отдавна не е просто игра на „Ура“, а поднебесните сили и тогава, и сега дебнат само едно: сърцата и душите ни. „На това какво да кажем?“ (Рим. 8:31). Глава на нашата църква е Христос, разберете, народи!

Автор: Радослав Йорданов

          
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.