Първо, ние християните скандализирахме света. Защото "ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство" (1 Кор. 1:23). Кръстът и днес е скандал за света.
Скандал обикновено наричаме разпрата, взаимното стълкновение между две страни. А скандализиран е онзи, който е предизвикан към скандал, но няма възможност за равностоен отговор. Обидата за такъв е най-тежка.
Светът се скандализира от християнството, защото мисли себе си за мъдър, но мъдростта му замлъква и няма какво да отговори пред Разпятието. Той се лишава от възможността за отговор, тъй като няма какво да каже. Философите мълчат, юдеите са обзети от злобата на безсилието. Едните съзнават, че напразно са заложили на свои сили и разум, тъй като кръстът е страшна и грозна гледка, но именно той донесе възкресението, а не съжденията на тленните им умове. Другите виждат безсмислието на плътските си подвизи по Закона, защото пред Христа разпнатия и възкръсналия те вече не са спасителни.
Как да отговори светът на този скандал, след като не му остават нито своя мъдрост, нито свое благочестие? Някога подлагали християните на гонения, но днес светът изгуби дори насилието като средство, защото сам си измисли доктрината за толерантността.
Скандал обикновено наричаме разпрата, взаимното стълкновение между две страни. А скандализиран е онзи, който е предизвикан към скандал, но няма възможност за равностоен отговор. Обидата за такъв е най-тежка.
Светът се скандализира от християнството, защото мисли себе си за мъдър, но мъдростта му замлъква и няма какво да отговори пред Разпятието. Той се лишава от възможността за отговор, тъй като няма какво да каже. Философите мълчат, юдеите са обзети от злобата на безсилието. Едните съзнават, че напразно са заложили на свои сили и разум, тъй като кръстът е страшна и грозна гледка, но именно той донесе възкресението, а не съжденията на тленните им умове. Другите виждат безсмислието на плътските си подвизи по Закона, защото пред Христа разпнатия и възкръсналия те вече не са спасителни.
Как да отговори светът на този скандал, след като не му остават нито своя мъдрост, нито свое благочестие? Някога подлагали християните на гонения, но днес светът изгуби дори насилието като средство, защото сам си измисли доктрината за толерантността.
Остават му само подигравката, насмешките и наглостта. В тях той намира своя начин на свой ред да скандализира християнството.
Западът има по-големи и по-стари традиции в това отношение, тъй като той по-отрано се радва на различни свободи, включително и тази на богохулството. Освен това е имал повече поводи. Неслучайно първите карикатури от Средновековието черпят толкова сюжети и прототипи от Римокатолическата църква.
Изтокът много по-дълго остава сериозен. Чуждото робство и бедността не са шега, а Православието му е била единствената опора.
Към 18 - 19 век западното влияние вече се чувства и у нас. В едва прохождащата ни съвременна литература започва да се изгражда един нов карикатурен имидж на Църквата и свещенството. Класиците ни по-късно бележат постижения в това поприще. Елин-Пелиновата книжка "Под манастирската лоза" си е истински малък шедьовър, а Чудомировите румени селски попове са направо затрогващи със своята неподправена "човещинка".
Трябва да признаем, че нашите интелектуалци в насмешките си към Църквата все пак не стигат много по-далеч от битовизма, за разлика от съседна Гърция, където Казандзакис е отлъчен заради много по-сериозни неща (вж. ЦВ, бр.3, стр.1, 3).
Няма да се спираме на онова, което се случваше през времената на комунизма, защото тогава имаше насилие.
Интересно е какво става днес. А днес никой никого не насилва да осмива, да "клейми" или просто да злослови Църквата, християнството, свещенството... Това се прави доброволно и с удоволствие. Правят го медии, хора на изкуството, забавни предавания.
Напоследък и телевизионното предаване с най-висок рейтинг "Шоуто на Слави" се увлече в тази посока. Появиха се няколко цинични скеча за "попове", които по дух напомнаха за Елин-Пелиновите или Чудомировите образи в осъвременен контекст.
В Св. Синод не закъсняха обаждания и писма от скандализирани граждани християни. Може би щеше да е по-уместно те да пишат до офиса на предаването, но в края на краищата всеки постъпва, както намери за добре.
"Шоуто на Слави" не беше единственият повод за такива реакции. Хората реагираха по подобен начин и на т. нар. "голи новини", когато се появиха на екран, на различни филми и т. н. Изобщо мнозина са скандализираните днес. Значи, медиите и част от обществеността постигат успешно своята цел.
Много е показателно обаче, от какво точно се скандализираме ние като християни.
Сякаш повечето се чувстват лично засегнати, наранени от някаква обида чрез намека за лични слабости. Например, "показаха пиян поп - каква гавра, какъв скандал!".
Ами ако наистина това се е случвало тук или там? Ако всеки от нас се е натъквал волю-неволю на подобна гледка? И, ако такова нещо се е случвало с "поп", то какво можем да кажем за себе си като миряни? Защото ние винаги много по-лесно се скандализираме от чуждите дела...
В монашеските общности често пъти истинското духовно състояние се изпитва чрез способността да търпиш обиди и несправедливи обвинения.
Ние сме много несъвършени в това отношение. Обиждаме се от малко и понякога дълго заемаме позата на обидени, докато накрая наистина станем смешни пред хората. Затова не обичаме да ни мислят за обидени, но предпочитаме да сме "скандализирани". Това ни придава и известна мъченическа осанка, което особено допада на тщеславието ни.
Да видим как апостолите мислели за себе си: "Мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света - на Ангели и човеци... Злословени - благославяме; гонени - търпим; хулени - молим се. Станахме като измет за света, измет за всички досега. Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда" (1Кор. 4:9-14).
Как постъпваме ние, когато ни "скандализират"? Злословени - злословим още повече; гонени - гоним; хулени - хулим. Считаме себе си за нещо особено важно и ценно в сравнение с другите и като ни настъпят малко, губим всякакво чувство за хумор, вземаме се насериозно и заставаме в нападателна поза.
Но има нещо много по-съществено от нашите лични слабости, което ние пропускаме. Това е, когато се споменава напразно Божието име, когато св. Кръст се използва като театрален реквизит, когато Св. Евангелие се цитира подигравателно или текстът му се преиначава в игри на думи - дори с циничен подтекст.
За християните "свещеният гняв" започва там, където свършва личната обида. Когато някой богохулства, имаме сериозен повод да се безпокоим. Но трябва ли пак да се скандализираме?
Безпокойството има и други нюанси. То не значи непременно скандал. Понякога забравяме, че има безпокойство за другия, за онзи, който може и да не ни е брат по св. Кръщение, но винаги остава наш ближен като образ Божи, като човек.
Вместо да го намразваме в заблудата му, вместо да го хулим за богохулството му, по-градивно е да му съчувстваме в неосъзнатото му нещастие. Защото няма по-голямо лично нещастие от това някой да се подиграе с Бога.
Любовта затова ни е дадена, за да носим взаимно немощите си и да се молим - не само за себе си, не и само за приятелите си, но дори и за нашите гонители.
Ние сякаш си живеем с дълбокото убеждение, че светът все още е по византийски "въцърковен", че Миланският едикт продължава да е закон за света, както и със спомена, че император Теодосий някога е затворил Атинската (езическа) философска школа... По тази инерция ние разглеждаме всички около себе си като действителни членове на Църквата. По този критерий съдим и за поведението им. И много бъркаме, защото не си даваме сметка, че има хора от рождението си и по възпитание далеч от Бога; хора некръстени или току-що приели Кръщение без никаква подготовка за това, хора още намиращи се във вавилонския плен на атеизма от миналите десетилетия.
Повечето от тях сега градят културата ни, участват в политическия живот, влияят в медиите, диктуват обществените отношения.
Грешката ни е, че бързаме да ги считаме за еретици и "отстъпници от вярата", а те още не са влезли в Църквата.
Тези хора още са езичници, но не проповядваха ли самите апостоли сред езичниците, не изповядваме ли и ние, че "спасението е от юдеите" (Йоан 4:22), но в Христа то е дарувано на всички човеци?
Като имаме предвид всичко това, уместно ли е да се скандализираме от света и да се държим като скандализирани? Не е ли по-полезно и благодатно да посрещнем подигравките със снизхождение, а вътре в себе си - с чувство на дълбока скръб за ближния?
Скандализираният питае в сърцето си злъч. Това не е духът на апостолското свидетелство. Мисията на християнството е молитвата за света.
Има и други средства - според случая - увещание, Павловото предупреждение, че "всичко е разрешено, но не всичко е полезно" (1 Кор. 10:23). Но без това да поражда скандали.
Съвсем различно е, когато вътре в църковното събрание се появят хора лукави и богохулни, които смесват благодатта с безчестие и грабят отвътре Църквата. И на такива се нагледахме - истински разколници и еретици, които бяха в благодатта и отпаднаха, приеха нетленни дарове и ги захвърлиха. Техните дела са по-страшни от делата на света, защото са църквоподобни и водещи до съблазън. "Защото, след като са избегнали световните скверности и чрез познаване Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед" (2 Петр. 2:20-21).
А ние днес се скандализираме повече от онези, които още не са "познали пътя на правдата", като ги бъркаме с тези, за които говори апостолът. Тях сякаш не ги забелязваме и ги оставяме да правят по-големи злини на Църквата.
Защо толкова много скандализирани християни се обаждаха на синодалните телефони да изказват възмущението си от "Шоуто на Слави", от някакви "голи новини", от разни филми, книги и спектакли, нямащи нищо общо с църковния живот, а никой не се обажда и сякаш никой не се скандализира от факта, че десетки енорийски храмове вече десетилетия продължават да бъдат окупирани от разколници; че там се извършват безблагодатни богослужения?
Как никой не се смути, че клоните на дърветата в двора на един тачен манастир са отрупани с мартеници подобно на езически идол?
Защо не се обаждат възмутени, че в един известен български православен храм се продава книгата "Ванга - светица и пророчица"?!
Къде са скандализираните граждани християни, когато и те самите купуват "църковни" свещи и фалшиви църковни календарчета на улицата от случайни продавачи, като пълнят джобовете на печалбари, вместо църковната хазна?
От нас, християните, Бог очаква първо и най-вече да се скандализираме от самите себе си. Най-големият скандал за нас е, щом за себе си установим, че "не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша" (Рим. 7:19). Всеки от нас, който се скандализира по този благодатен начин, обикновено поставя доброто и спасително начало на покаянието. Но то именно е единствената твърд, която може да разбие и укроти скандалите на света.
Автор: Ангел ВЕЛИЧКОВ
