Плачът на радостта

Покаянието започва от момента, когато в нас се зароди скръбта, “скръбта по Бога” (2 Кор. 7:10).

Различните сълзи

Няма човек без сълзи. И богат да е, и цар да е, и като мъдрец да е известен, сълзите ще са спътник в живота му. За тях говори псалмопевецът Давид в своя известен стих: “Които са се­ли със сълзи, ще жънат с радост” (Пс. 125:5-6). Съществуват много видове сълзи.

Има сълзи от болка, които извират от очите при скръб и нараняване.

Има сълзи от прекалена чувствителност, които извират от очите, когато ни правят несп­раведливи забележки или злословят по наш ад­рес.

Има сълзи от егоизъм, които рукват, кога­то ни обиждат и засягат “егото” ни.

Има сълзи от радост, които изпълват очите при някоя приятна изненада.

Има сълзи от вълнение заради чуването или виждането на нещо разтърсващо.

Има сълзи от скръб заради починал лю­бим човек.

Има обаче и едни други сълзи, които са все по-редки в наши дни. Както оредяват цве­тята в близост до високите върхове, така оредяват и тези сълзи. Това са сълзи на скръб и на радост. Те извират от светата скръб и се вливат в радостта, в ангелската радост. Ангелите са ви­наги радостни. Но радостта им нараства и ве­селието им се увеличава, когато видят долу на земята някой с тези сълзи.

Това са сълзите на покаянието. Една сълза от очите на грешника, който се кае - а кой не е грешник?, - струва повече от целия свят. Всичките богатства на света няма да ми стигнат, за да придобия спокойствието на моята душа. Съл­зите на покаянието обаче са достатъчни. Всичките богатства на света няма да ми стиг­нат, за да придобия рая. Една сълза обаче е достатъчна.

Сълзите на покаянието

Нашият Бог на любовта не иска много от нас. Иска само мъничко сълзи за греховете ни. Ни­ма това е много? Всичко, което иска от нас, е да съжаляваме за греховете си, да се каем за тях. Да скърбим толкова малко, за да се радваме тол­кова много. В тази връзка св. Йоан Златоуст каз­ва: “Съгрешил ли си? Съжалявай, кай се искрено и ще бъдеш освободен от греха. Не е трудно да го направиш. Сякаш Сам Бог ти казва: Искам да съ­жаляваш за греховете си. Не искам от теб да кръстосваш моретата, да спираш в далечни прис­танища, да се скиташ по чужди места, да харчиш пари, да те заливат страшни вълни. Какво тол­кова искам от теб? Да жалиш за греховете си.” (ЕПЕ 30,120).

Сълзи на покаянието се стичали от очите на Давид, когато казвал: “Всяка нощ обливам лег­лото си, със сълзи измокрям постелята си” (Пс. 6:7). Всяка нощ Давид мокрел възглавницата със сълзите си. Плачел заради двата големи гря­ха, които извършил, заради прелюбодеянието и убийството. Той бил цар, но не бил щастлив. Защото отвътре изгарял.

Грехът е пожар. За да угаси някой пожара,  трябва да отвори водопроводните кранове. Съ­щото е необходимо и при греха. За да угасим пожара на греха, трябва да отворим крановете на очите си, от които да рукне пожарогасител­ната течност - сълзите на покаянието. За това го­вори св. Йоан Златоуст: “Нека угасим пламъка па прегрешенията. Нямаме нужда от много вода, само няколко сълзи стигат. Пожарът на греха е голям, но от няколко сълзи гасне. Защото сълза­та потушава пламъка на прегрешенията и очис­тва отвратителната миризма на греха” (ЕПЕ 30, 166).

Давид бил цар, но не бил щастлив. Защото бил ранен.

Но кой човек не е наранен от травмите на греха? Представи си, че съществува лекарски кабинет, който е винаги отворен, за да приема ранените по всяко време, да предоставя даром грижа и лечение, и най-важното - да подарява лекарството, което очиства раните, облекчава болката и премахва всяка травма. Кой от ране­ните няма да отиде в този кабинет?

Съществува ли такава лечебница? Разбира се! Това е Църквата. А лекарство? Това е кръвта на Иисус Христос. Църквата е центърът за спешна помощ за всеки грешник. Тя е кръвна банка.

Кръв и сълзи

Всички лекарства имат някакъв срок на год­ност. След това стават негодни за употреба. Ста­ват опасни. Лекарството обаче, наричано Хрис­това кръв, няма срок на годност. Изобщо не се разваля. Запазва се през вековете живо. То е вечно.

Кръвта, която е необходима за кръвопрели­ване в болния, трябва да бъде от съответната кръвна група. Кръвта на Иисус Христос, която Божията любов влива във всеки грешник, не е просто от най-подходящата група. Тази кръв е от божествената група. Тя е чиста кръв - кръв, от която са отстранени микробите на греха.

Понякога в болниците се случва да не дос­тига необходимата за преливане кръв. В Църк­вата кръвта на спасението никога не пресъхва, защото извира от раните на Разпнатия.

Лекарството, наричано Христова кръв, се предлага “за прошка на грехове”. Всеки наранен от греха се изцелява, стига да смеси Христовата кръв със своите сълзи.

В часа, в който грешникът се изповядва със сълзи, всички, наистина всички негови грехо­ве и дори най-отвратителните, се изчистват. За­това и войната на сатаната, вековният враг на спасението ни, има две фази:

Първо - да ни хвърли в греха.

И второ - да пречи на спасението ни.

Нека си и припомним тропара от полунощницата: “Дай ми сълзи, Господи, за да измия своите грехове, та­ка че ръкописанието и споменът за живота ми да ти принесат покаяние за благодарност. Но врагът ми ме мами и напада душата ми. Господи, преди да бъда погубен в ада, спаси ме!” (от Полунощницата, гл. 4).

Светите отци подпомагат опитите на греш­ника за покаяние. Описват силата, която имат покайните сълзи и колко унищожително е обезсърчаването, заради което падаме. Като говорим за навременното лечение, св. Йоан Златоуст, казва: "Не ми казвай: обърках се и не знам какво да правя. Не ми казвай: съгреших и не знам какво да правя. Имаш на разположение Лекар, Който е по-силен от болестта. Имаш Лекар, Който може да те излекува с един знак само. Имаш Лекар, Кой­то иска и може да те излекува” (ЕПЕ 33,444).

Отците на Църквата разглеждат като изкупително средство не само сълзите заради собствените ни прегрешения, но и сълзите заради греховете на всички хора. Плачейки за нещас­тията на другите, има надежда да се спасиш и от собственото си нещастие. За това говори св. Василий Велики: “Когато видиш брат си да плаче, каейки се за греховете си, плачи и ти, и страдай заедно с него. Така, плачейки за болките на другите, ти ще можеш да се избавиш и от сво­ята болка. Защото този, който плаче заради гре­ховете на близките си, изцерява и себе си, макар да плаче повече за своя брат.” (ЕПЕ 7,234).

Архимандрит Даниил Аеракис 
из "Кога и как да се изповядаш"