Християнството идва в Мексико през ХV в. с испанските колонизатори, които донасят в новия свят и своята вяра и Църква - римокатолическата.
В края на ХIХ в. в Мексико започват да пристигат първите заселници от сирийско-ливански произход, търсещи в Америка по-добър живот. Когато един сириец или ливанец напуска своята родина, то той избира своето ново място за живот според икономическите си възможности. Ако е имал достатъчно пари, заминавал за Съединените щати; ако имал по-малко за Мексико или Аржентина, а най-бедните отивали в Куба, на някой от Карибските острови или в Централна Америка. По същия начин действали и гърците, арменците или други преселници от Източна Европа и Близкия изток.
В Съединените щати Православната църква има своето място повече от 200 години. Началото поставят руските мисионери в земите на Аляска, а от там православието се разпространява и на юг. В края на ХIХ в. е поставен и първият епископ за Америка. Постепенно нараства броят на ливанско-сирийските преселници в новия свят и в Америка са изпратени свещеници ливанци, които духовно да обгрижват сънародниците си.
Един от първите епископи на Северна Америка е Сан Рафаел Хававеени, който през 1902 г. посещава Мексико, за да се срещне с християните от сирийско-ливански произход. Тогава той посещава и град Мерида (столица на мексиканския щат Юкатан) и обещава да изпрати православни свещеници там. Но проблемите в Европа и Средния изток не му позволяват да изпълни обещанието си. По-възрастните хора в Юкатан разказват, че между 1910 и 1936 г. пристига един православен свещеник, който искал да помогне на православните християни, но за съжаление скоро след пристигането си починал.
В периода 1910 - 1936 г. в Мексико пристига и православният свещеник Закарий, известен сред местните християни като падре Закариас. Той бил от сирийско-ливански произход и около него се оформя паство от православни християни със същия произход. Те построяват православната катедрала “Свети Георги” в столицата Мексико. Литургията се отслужва на арабски, поради което кръгът от вярващи не се разширява, а остава в рамките на сирийско-ливанската общност. Това е било и желанието на свещеника, който не искал да включва мексиканци в паството си и да привлича в енорията си хора от други деноминации.
През 1970 г. Антиохийският патриарх поставя Антонио Шедраою за епископ на Мексико, Централна Америка и Карибския регион. От 1995 г. този район е митрополия на Антиохийската патриаршия, а предстоятелят й е издигнат в чин архиепископ на Мексико, Централна Америка, Карибския регион и Венецуела.
През 70-те години Цариградската патриаршия поставя Пабло Балестер за свой епископ на Мексико. С пастирските си качества, богата култура и добро сърце той бързо спечелва любовта на православните мексиканци, но в началото на 80-те години е убит на прага на катедралата в Мексико.
Поради така развилите се събития като единствен православен епископ в Мексико остава поставеният от Антиохийската патриаршия архиепископ Антонио Шедраою. Под негово ръководство православната вяра се разпространява сред все повече мексиканци. Ръкоположени са и свещеници. Организиран е и православен женски манастир в Гватемала, към който е построено и най-голямото в страната сиропиталище. В момента се довършва строежът на мъжки манастир близо до столицата Мексико. През 1993 г. в Мексико е построен и осветен единственият извън столицата православен храм в град Мерида, щата Юкатан. Храмът е посветен на Успението на Пресвета Богородица. Енорийски свещеник там е отец Косме Андраде. Паството му включва както потомци на сирийци и ливанци, така и мексиканци. Но за тях произходът им няма значение, те са щастливи, че могат да се наричат православни братя.
Хората от нашата енория живеят като едно голямо задружно семейство. Към храма ни се организират различни дейности и мероприятия, в центъра на които е нашият свещеник отец Косме Андраде.
Всеки понеделник, сряда и петък привечер група доброволци се занимава с бедните деца от енорията. Обикновено те са от многодетни семейства, състоящи се от 10-11 членове. На децата се осигуряват както игри и занимания, така и вечеря. За тях е истински празник да седнат на сервираната специално за тях, макар и скромна, трапеза.
Най-важното за децата, а и за нас е съвместното общуване, общата молитва, разговорите, споделените проблеми, възможността да ги научим на някои норми на поведение и обноски, което не могат да им дадат техните родители поради липса на време или знания за това. Между шегите, смеховете и играта има възможност за контакт между нас, възрастните, и децата. Особено внимание се обръща на възпитанието им в християнските добродетели скромност, трудолюбие, честност. В срещите винаги участва и енорийският свещеник. Малчуганите постепенно свикват с енориашите и все по-активно участват в различните дейности към храма.
Вторник вечер са срещите за възрастни хора, които се водят от свещеника. На тях се извършва обща молитва, четат се подбрани от свещеника християнски текстове, които са подходящи за дискусии, изясняват се религиозни понятия или черти от човешкия характер, което дава добра възможност за размисъл и контакти между присъстващите и свещеника.
Малка закуска с кафе и бисквити помага за създаването на уют след работния ден и братско общество, предразполагащо към споделяне на лични проблеми, търсене на утеха или съвет.
В четвъртък са срещите на свещеника с младежите от енорията. За тях се организират беседи за сексуалното развитие, за християнското семейство, за обществото, в което живеем. Срещата завършва с обща молитва и скромна трапеза, организирана от самите младежи.
В съботните дни в храма идват както деца, така и младежи. Тогава се провеждат беседи върху библейски текстове, репетира детският хор към храма, организират се занимания по ръчен труд. Отскоро с доброволната помощ на един от енориашите се провежда и курс по карате за децата. Вечерта понякога е пълна с изненади и мероприятия, организирани съвсем спонтанно, което позволява всички да се чувстват като част от едно голямо семейство.
Разбира се, най-чаканият ден е неделя, когато в 10 ч. започва св. Литургия. Преди началото й хората се събират в църквата и се поздравяват с усмивки и ръкостискане. След богослужението всички се събираме в двора или в столовата на храма на кафе, сладки и бисквити, донесени от енориашите. Така нашето голямо църковно семейство прекарва заедно 2-3 часа. Последната неделя е посветена на тези, които са имали рожден ден през месеца. Тогава се прави голяма торта със свещи и всички заедно празнуваме.
Обикновено някое семейство от енорията кани свещеника на обяд. Следобед децата от хора се водят на разходка и на сладкарница като награда за хубавото им пеене по време на Литургията. Понякога те гостуват на някое семейство, в което се организира почерпка за тях.
Така седмиците се редуват, празниците също и енорията на нашия православен храм живее като едно голямо семейство.
Автор: Лаура Перез де Риверо
Превод: Люсиен Велева
Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/
В края на ХIХ в. в Мексико започват да пристигат първите заселници от сирийско-ливански произход, търсещи в Америка по-добър живот. Когато един сириец или ливанец напуска своята родина, то той избира своето ново място за живот според икономическите си възможности. Ако е имал достатъчно пари, заминавал за Съединените щати; ако имал по-малко за Мексико или Аржентина, а най-бедните отивали в Куба, на някой от Карибските острови или в Централна Америка. По същия начин действали и гърците, арменците или други преселници от Източна Европа и Близкия изток.
В Съединените щати Православната църква има своето място повече от 200 години. Началото поставят руските мисионери в земите на Аляска, а от там православието се разпространява и на юг. В края на ХIХ в. е поставен и първият епископ за Америка. Постепенно нараства броят на ливанско-сирийските преселници в новия свят и в Америка са изпратени свещеници ливанци, които духовно да обгрижват сънародниците си.
Един от първите епископи на Северна Америка е Сан Рафаел Хававеени, който през 1902 г. посещава Мексико, за да се срещне с християните от сирийско-ливански произход. Тогава той посещава и град Мерида (столица на мексиканския щат Юкатан) и обещава да изпрати православни свещеници там. Но проблемите в Европа и Средния изток не му позволяват да изпълни обещанието си. По-възрастните хора в Юкатан разказват, че между 1910 и 1936 г. пристига един православен свещеник, който искал да помогне на православните християни, но за съжаление скоро след пристигането си починал.
В периода 1910 - 1936 г. в Мексико пристига и православният свещеник Закарий, известен сред местните християни като падре Закариас. Той бил от сирийско-ливански произход и около него се оформя паство от православни християни със същия произход. Те построяват православната катедрала “Свети Георги” в столицата Мексико. Литургията се отслужва на арабски, поради което кръгът от вярващи не се разширява, а остава в рамките на сирийско-ливанската общност. Това е било и желанието на свещеника, който не искал да включва мексиканци в паството си и да привлича в енорията си хора от други деноминации.
През 1970 г. Антиохийският патриарх поставя Антонио Шедраою за епископ на Мексико, Централна Америка и Карибския регион. От 1995 г. този район е митрополия на Антиохийската патриаршия, а предстоятелят й е издигнат в чин архиепископ на Мексико, Централна Америка, Карибския регион и Венецуела.
През 70-те години Цариградската патриаршия поставя Пабло Балестер за свой епископ на Мексико. С пастирските си качества, богата култура и добро сърце той бързо спечелва любовта на православните мексиканци, но в началото на 80-те години е убит на прага на катедралата в Мексико.
Поради така развилите се събития като единствен православен епископ в Мексико остава поставеният от Антиохийската патриаршия архиепископ Антонио Шедраою. Под негово ръководство православната вяра се разпространява сред все повече мексиканци. Ръкоположени са и свещеници. Организиран е и православен женски манастир в Гватемала, към който е построено и най-голямото в страната сиропиталище. В момента се довършва строежът на мъжки манастир близо до столицата Мексико. През 1993 г. в Мексико е построен и осветен единственият извън столицата православен храм в град Мерида, щата Юкатан. Храмът е посветен на Успението на Пресвета Богородица. Енорийски свещеник там е отец Косме Андраде. Паството му включва както потомци на сирийци и ливанци, така и мексиканци. Но за тях произходът им няма значение, те са щастливи, че могат да се наричат православни братя.
Хората от нашата енория живеят като едно голямо задружно семейство. Към храма ни се организират различни дейности и мероприятия, в центъра на които е нашият свещеник отец Косме Андраде.
Всеки понеделник, сряда и петък привечер група доброволци се занимава с бедните деца от енорията. Обикновено те са от многодетни семейства, състоящи се от 10-11 членове. На децата се осигуряват както игри и занимания, така и вечеря. За тях е истински празник да седнат на сервираната специално за тях, макар и скромна, трапеза.
Най-важното за децата, а и за нас е съвместното общуване, общата молитва, разговорите, споделените проблеми, възможността да ги научим на някои норми на поведение и обноски, което не могат да им дадат техните родители поради липса на време или знания за това. Между шегите, смеховете и играта има възможност за контакт между нас, възрастните, и децата. Особено внимание се обръща на възпитанието им в християнските добродетели скромност, трудолюбие, честност. В срещите винаги участва и енорийският свещеник. Малчуганите постепенно свикват с енориашите и все по-активно участват в различните дейности към храма.
Вторник вечер са срещите за възрастни хора, които се водят от свещеника. На тях се извършва обща молитва, четат се подбрани от свещеника християнски текстове, които са подходящи за дискусии, изясняват се религиозни понятия или черти от човешкия характер, което дава добра възможност за размисъл и контакти между присъстващите и свещеника.
Малка закуска с кафе и бисквити помага за създаването на уют след работния ден и братско общество, предразполагащо към споделяне на лични проблеми, търсене на утеха или съвет.
В четвъртък са срещите на свещеника с младежите от енорията. За тях се организират беседи за сексуалното развитие, за християнското семейство, за обществото, в което живеем. Срещата завършва с обща молитва и скромна трапеза, организирана от самите младежи.
В съботните дни в храма идват както деца, така и младежи. Тогава се провеждат беседи върху библейски текстове, репетира детският хор към храма, организират се занимания по ръчен труд. Отскоро с доброволната помощ на един от енориашите се провежда и курс по карате за децата. Вечерта понякога е пълна с изненади и мероприятия, организирани съвсем спонтанно, което позволява всички да се чувстват като част от едно голямо семейство.
Разбира се, най-чаканият ден е неделя, когато в 10 ч. започва св. Литургия. Преди началото й хората се събират в църквата и се поздравяват с усмивки и ръкостискане. След богослужението всички се събираме в двора или в столовата на храма на кафе, сладки и бисквити, донесени от енориашите. Така нашето голямо църковно семейство прекарва заедно 2-3 часа. Последната неделя е посветена на тези, които са имали рожден ден през месеца. Тогава се прави голяма торта със свещи и всички заедно празнуваме.
Обикновено някое семейство от енорията кани свещеника на обяд. Следобед децата от хора се водят на разходка и на сладкарница като награда за хубавото им пеене по време на Литургията. Понякога те гостуват на някое семейство, в което се организира почерпка за тях.
Така седмиците се редуват, празниците също и енорията на нашия православен храм живее като едно голямо семейство.
Автор: Лаура Перез де Риверо
Превод: Люсиен Велева
Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/
