11 Неделя след Петдесетница
„Кой сади лозе, и не яде от плода му?”
(1 Кор.9:7)
Много се е говорило за прошката като деяние.
Много и ще се говори. Но само онзи, който е простил, знае
какво представлява тя всъщност. „Прощавайте,
ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам
прегрешенията ви.” (Марк.11:25)
ни поучава Св. Ап. Марк. Но нима това не е най-трудното деяние, което сме
способни да извършим? По-лесно ни е да идем в храма Господен и запалим свещ,
наместо да простим някому. Но защо е така? Ами защото на свещичката – бидейки
тя нашата жертва, която поставяме върху жертвеника – няма какво толкова да й
прощаваме. И това е така, понеже тя не се откъсва, не се изтръгва от нас, и
по-точно – от нашето его. От нашето честолюбие. Нея просто си я купуваме. Тя не
е част от нас... докато не я купим. Докато не я придобием. Тогава вече се
превръща в едно тежко притежание... като прошката!
Да простим на някого прегрешенията му срещу нас означава
ние да се изправим лице с лице срещу нашето егоистично чувство, което като
паразит ни владее всеки ден. Завладява ежедневно нови територии от
най-съкровеното, което имаме – а именно – човещината. Това, което ни прави
хора. Онова, което не се вижда в огледалото, но в което се отразява душата.
Лесно е да кажем някому: „Прощавам ти еди-какво-си.”. Но
това в същността си са само думи. Слова, застинали в безтегловност в празното
пространство вътре в нас. И за да простим, неосъзнато за себе си дори, искаме
нещо в замяна. А „Кой сади лозе, и не яде
от плода му?” (1 Кор.9:7) задава
тежкия въпрос Св. Ап. Павел. Нима ние, бидейки едни такива, други – онакива, не
грешим? Нима другите не ни прощават, когато им се примолим? Царят, извиквайки
слугата си, който му дължал десет хиляди таланта, му простил дълга, само защото
онзи му се примолил. Преспокойно владетелят е можел да отмине с лека ръка
молбата му и да „Заповяда да продадат
него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати.” (Мат.18:25). Но не. Той проявил милост,
проявил онова чувство, което е от другата страна на егоизма. Проявил човещина.
„А господарят на този слуга, като се
смили, пусна го и му прости дълга.” (Мат.18:27).
Не поискал нещо, не пожелал да вземе каквото и да е от слугата си с което да
подсигури собственото си спокойствие за това, че дълга му ще бъде изплатен и да
не би онзи някак да го излъже, и след като господарят му го пусне, да избяга
далече.
А прошката се гради само върху едно единствено нещо.
Трябва да прощаваме на всеки, който ни помоли за прошка,
заради някаква причина, заради някаква постъпка човешка. Заради някакъв повод.
Заради някаква изгода! Прошката, както много други добродетели, лежи върху
страха Господен. „Ако ли вие не
прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви.” (Марк.11:26), с кротост ни наставлява
Св. Ап Марк.
А нашата награда за това, че сме простили е само една – това,
че имаме самата възможност да простим. Това не е ли най-доброто, което да
получим за действията си? Не е ли то това, което Господ иска от нас?
„За нас е писано
това; защото, който оре, трябва да оре с надежда, и който вършее, трябва да
вършее с надежда да получи, каквото очаква.” (1 Кор.9:10). А прошката, за която се говори и в Господната
молитва, е и нашата нива, върху която орем; тя е и нашия плод, който жънем.
Нека да я посяваме всеки ден в себе си, за да можем да се
радваме на нейните плодове – и в същото това време – на собствените си
действия, на личните си удовлетворения от тях, че когато някой ни помоли да го
дарим с така желаната от него прошка, нам няма да е трудно да му я дадем даром.
И това ще е живото изпълнение на Господната молитва: „Прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на длъжниците си.”
Амин.
Автор: Христо Димитров
