Не трябва
да осъждаме себе си, да хленчим, да се оплакваме и да си „посипваме главите с
пепел”, въпреки че, като преход към покаянието, и това има смисъл.
Покаянието
за църковния човек е състояние на непрестанно очистване, промяна на мисленето[1],
възрастване в Божествената Любов, която ни подбужда непрестанно да стопяваме
греховните окови на душата.
Покаяние
е да установим, че сме се отдалечили от пътя към Бога. Потребност и носталгия
да се върнем при Бога. Носталгия по красотата на общуването с Христос, желание
да променим съдържанието на своето битие. Грехът е отстъпление от самите себе
си.
Угризението
на съвестта не е покаяние, а виждане, че сме постъпили погрешно. Необходимо е
да продължим, за да достигнем до покаяние. Угризението често води до отчаяние,
което говори за недостиг на вяра (доверие) към Бога.
Покаянието
е възкресяване на нашето желание и копнеж по неразривно единство с Бога.
Възкресяване на Божия лик в нас. Човекът е същество, създадено за отношения на
Любов с Бога и с другия човек.
Автор: Митр. Порфирий (Перич), Загребачко-Люблянски
Превод: Татяна Филева
[1] Сръбската дума преумлење е
буквален превод на гръцкото μετἀνοια
– покаяние, т. е. „промяна на ума”.
