Отец Александър Шмеман често е
писал статии, бележки и рецензии за руски емигрантски издания. Настоящата
статия е публикувана за първи път в
«Слове Церкви» (приложение към вестник «Русская мысль») през 1949 г.
Когато в църквата избухват
и се разгарят спорове, а това, уви, се е случвало и продължава да се случва
често, в църковните среди неизменно се разнасят призиви за прекратяване на тези
пререкания в името на мира и любовта. И това би трябвало само да ни радва, ако
в такива призиви не звучеше твърде явно и още нещо. „Това, за което спорите –
се чува в тези призиви – е маловажно, това не интересува никого и на никого,
освен на „специалисти” и „ерудити”, не е понятно и затова целият ваш спор носи
само съблазън и вреда...”
И тук се налага да
напомним на тези изобличители нещо много важно, което те като че ли забравят. А
това, което забравят, е, че в църквата мирът и съгласието са неотделими от
истината. „Външният” невярващ и нецърковен човек само ще се усмихне и ще
повдигне рамене „А какво е истината?”
Именно така и Пилат
разпитвал стоящия пред него Спасител. И Спасителят не му отговорил, защото
„външният” преди всичко не вярва, че истината е възможна, за него истината
винаги е относителна, винаги се измерва с ползата, успеха, „актуалността”.
Но за нас, вярващите и знаещите,
че църквата се основава на въплътената Истина, че целият й живот е в Този,
Който каза: „Аз съм пътят и истината и животът” (Йоан. 14:6) – за нас в
църквата няма нищо маловажно, защото всичко се измерва с тази Истина и всичко
служи на Нея.
Да, в църквата е имало
много спорове и цялата й земна история е изпълнена с такива, случвали са се не
само в смутни епохи, подобни на нашата, но и във времена на разцвет на
църковния живот, в златните векове на вселенските събори и светите отци.
Само че тогава никой не би
дръзнал да сметне каквото и да било в църквата за маловажно. Затова са и
спорили, затова са отивали на гонения и заточения за една дума, за една „йота”
(и така е било в действителност във времената на ариянския смут при св.
Атанасий Велики), защото като най-ценно нещо на земята са поставяли истината и
верността към нея. И в тези спорове е имало повече истинска любов към църквата
и към хората, които Сам Господ чрез Своето въплъщение е сметнал за достойни за
познанието на истината, повече горене, повече вяра, отколкото в тази
топлохладна „широта” и „търпимост” на нашето време, когато толкова много неща в
църквата станаха предмет само на духовенството и „специалистите”.
И трябва да се
съблазняваме не от споровете за това как в съгласие с истината да строим нашия
църковен живот, защото в тях гори живата болка за църквата и нейната съдба, а
от това море от равнодушие, с което са обгърнати тези спорове в самия църковен
народ, от този скептицизъм, с който дори църковните хора започнаха да се
отнасят към тези „маловажни” въпроси...
Разбира се, че в нашите
спорове има толкова много човешки страсти, греховност, ограниченост... Тях може
и трябва да просвещаваме с молитва, любов и търпение. На никого не е дадено да
вмести в себе си цялата пълнота на истината. Но от всеки се изисква стремеж към
нея, духовно напрягане на разума, сърцето и волята, за да влезе в „познанието
на истината” (1Тим. 2:4)
„Всичко изпитвайте, о
доброто се дръжте” – казва Апостолът (1Сол. 5:21). И ако започнем да се стремим
винаги към смирено послушание към истината, ако винаги се стараем да
преодоляваме всичко греховно и ограничено в името на истината, то и нашите
спорове, произтичащи от човешката слабост, могат да послужат за слава на
църквата, „защото силата Христова се в немощ проявява” (2Кор. 12:9).
Слово
Церкви. Париж, декември 1949. Публикувано в «Собрании статей» (съст. От Е.Ю.
Дорман, изд. «Русский путь», Москва, 2011).
Превод от Руски: Биляна Гълъбова
Източник: http://www.pravmir.ru
