Сам между голи четири стени,
Прелиствам мълчаливо повестта
На днешните и миналите дни,
Чета романа тъжен на света.
Редят се мудро образи безчет
Пред погледа, унесено вглъбен,
Вървят приведени под своя гнет
Годините от първия ни ден.
Детинството, разпънато на кръст,
Младенчеството с пронизани гърди,
А днешното, превито като тръст
От вихри на неволи и беди.
Душата се облива в леден пот,
Жестока, остра мисъл ме боде:
Тежи нависнали небосвод
И питаме се: Утре накъде?
Но поглед вдигам, немощно смутен,
И сепвам се като от сън: в лъчи,
Облян на бялата стена пред мен
Христос от кръста гледа и мълчи.
Той – носещ мъката на целий свят
И пил отровата до дъно чак...
О, колко доброта и благодат
И кротост грее в погледа Му пак!
Сърцето се изпълва с топлина
И чувствам, във света не съм аз сам;
От плещите ми пада планина
И коленича като в Божи храм.
Избликват нови сили в мен,
Като струя от глъбини земни,
И бодро се изправям, озарен
От нова вяра в бъдещите дни.
Автор: Хр. Борина
