(продължение)
Сега,
когато неговият образ, вместо да бъде забравен, непрестанно изплува в паметта
ми, реших да запиша случаи, свързани с него, негови спомени, думи, изказвания, за
да създам известно усещане за неговото присъствие сред нас. Може би и до моите
уши ще достигне гръмогласното мълчание на майката-земя на Владимир, за мен –
Альоша Карамазов.
Той
се е родил в индианския резерват Конауага (Caughnawaga), недалеч от Монреал,
където живял до самата си смърт. Сега неговото село наброява 5000 жители.
Създадено с правителствени средства и построено близо до реката, то дава
пристанище на повечето индианци от този район. Индианците, като единствените, заедно
с ескимосите, коренни жители на Америка, се ползват с изключителни привилегии,
тъй като са отстъпили значителни територии от „майката-земя”, както те я
наричат, на своите бели братя.
Но понякога
на тези привилегии, например възможността да нямат паспорт и същевременно да
получават помощ от държавата, се гледа като на съзнателен опит на белите да
оставят индианците необразовани безделници, както често се случва.
Броят
на алкохолиците сред тях е много голям. Тяхната ежедневна грижа е оцеляването
като група и запазването на традициите, с които те много се гордеят. Те имат
особена система на управление, която обаче може да научи на много неща нашите
съвременни „културни”, политически и социални структури.
Висшият
орган на управление е конфедерацията на всички индиански племена. С особена
почит във всяко племе от поколение на поколение се ползват вождовете и
старейшините. Любовта и уважението едни към други са в основата на
конфедерацията.
В
селото Конауага живеят основно три индиански племена. Най-многобройното от тях
е племето Мохок. Селото съществува приблизително от 1600-та година и
представлява своего рода център на това племе. Традиционно индианците са се
занимавали с риболов, лов, обработка на дърво и кожа. Последните поколения
отдават предпочитание на изработването на железни изделия и строителството.
„Нашето
село – разказваше Владимир – заедно с другите индиански селища през ХVІІІ в. в
голямата си част е преминало под римокатолически протекторат.
На
дело се оказало, че католическите мисионери били готови на всякакви жертви, за
да разформироват общината насилствено. Не с любов, а с примка на шията. Те
унищожавали вековните местни традиции, насаждайки своите за постигане на лични
користни цели.
До
32-рата си година вървях по утъпкания път. Както казваше моята майка, вожд и
старейшина на племето: „Денем за света – римокатолик, а нощем – индианец, за
душата”.
Но
когато станах на 32 години, аз накрая не издържах тази примка на шията и
тесните клещи, в които бях притиснат. Въстанах, но по своему. С години търсех
своите корени, научих всички наши езици, постъпих в университет за бели, което
по онова време беше нещо немислимо за индианец. Много години четях лекции по
сравнително езикознание. Често ставах шут в техните нечестни академични игри,
защото за тях бях рядка, чужда птица, надарена с други крила...
Занимавах
се със сравняване на нашите думи с техните френски и английски думи, на нашите
обичаи с техните обичаи.
Понякога
чувствах, че те гледат на мен като археолози на вкаменелост. А за мен тази
среща, това съприкосновение на култури, независимо от отговора, беше
едновременно и радост, и печал.
Моят
протест вдигна шум, макар и тих като скок на заек. Майка ми – стълбът на нашето
село – за мен беше източник на мъдрост и в същото време на голяма скръб. Тя
стана моят индиански Зосима...”
(следва)
Автор: Йоанис
Хаджиниколау
Превод:
Татяна Филева
Източник: www.pemptousia.fm
Част първа - тук.
