Чели ли сте
Достоевски? Има един разказ „Сънят на смешния човек“. Хубав разказ, направо
фантастичен. Ако не сте го чели, ще ви го разкажа, поне в началото. Един човек
бил смешен. Той страдал от това, че не само изглежда смешен, но и наистина е
такъв. Учил в училище, в университета и колкото повече учел и живеел, толкова
повече разбирал все по-ясно, че е смешен. Но има
тук една не толкова смешна подробност. Този смешен човек разбирал, че всъщност
е горделив и точно тази гордост му пречела да признае, че е смешен. Толкова му
пречела, че чак го било срам от себе си, от своята смешност...
По-нататък няма да ви
разказвам, само ще спомена, че в един момент на човека му станало все едно и то
толкова много, че не знаел защо живее. Но започнал да си мисли, че щом живее,
мисли и чувства, значи не е кръгла нула и може да го е срам от своите постъпки...
Така си
четях аз из фейсбук в днешната мързелива неделя разни работи... Всеки пише в
профила си каквото иска, но никой – че е смешен. Кой ще си признае, че е
смешен? Та нали има гордост! Но според Достоевски излиза, че срамът, смешността
и гордостта вървят ръка за ръка. Виждам аз, че някои пишат, че ги е срам. Но не
от себе си, че са смешни, като онзи герой от разказа, а от другите. От народа
си, да речем. Срам ги е. От българския народ... Смях и срам...
Стана ми
смешно. Не че ме интересува, но не ми е все едно, както му било все едно на
смешния човек. Той все пак сънувал и не знаел кое е сън и кое – действителност.
А аз не сънувах. Прекрасно знаех, че има хора, дори духовници, които се
срамуват не от себе си, а от народа си и го заявяват без никакъв срам.
Аз не
обичам думата „народ“. Народа - това, народа – онова... „Както е казал народа“
е една безсмислена фраза, защото „народа“ не е казвал нищо, всеки човек е
личност и казва това, което е негово. Народът не е личност, той е сбор от много
хора, много личности, които все са казвали нещо, но не са търсили своето и не
са се ... срамували, защото не са били смешни, а може би и горделиви...
И ето, че
този човек, който пишеше, че го е срам, наистина ми се видя смешен. Да те е
срам от народа? Кой народ? Чий народ? Как може да те е срам от нещо, което не
познаваш? Може да те е срам от личност, от лице, от някого, но да те е срам от
хиляди, милиони личности, не може да е вярно, това е просто смешно...
Щеше да е
още по-смешно, ако не беше тъжно, направо жалко. Защото знаете ли как завършва
този разказ на Достоевски? Сънувал, сънувал този смешен човек и накрая видял,
че там, където попаднал в съня си, имало и праведници. Те със сълзи на очи
отивали при хората и им говорели за тяхната гордост, за това, че са изгубили
мярКата и хармонията, чувството за срам, но те ги пребивали с камъни...
Това е и
краят на този смешен разказ. За съня, пардон – срама на смешния човек...
Автор: презвитера Ренета Трифонова
