Дали имаме сили да се справим с това,
що е пред нас? Петър е пожелал да иде до Иисуса, Който ходи по морето сред
същата тая вода да иде. Но морето е било бурно и това е сковало като в невидими
вериги вярата на апостола. След което той започнал да потъва.
Ако ние се поставим на мястото на
светия апостол, но в нашето си ежедневие ще видим, че в много от делата ни
нашата вяра… прозира и е някак жалка, примесена с лицемерие и опит за
оправдание.
В който опит прошката отсъства – във всичкия смисъл на тази дума. Господ
Иисус Христос е простил на Петър маловерието, като му е подал ръката Си. Важно
е за нас самите да знаем, да помним и да не забравяме, че където и да идем, с
каквото и да се захванем... Господ Бог не ще ни изостави. По думите на
старозаветния псалмописец: „Възляза ли на
небето — Ти си там; сляза ли в преизподнята — и там си Ти. Взема ли крилете на
зората и се преселя на край-море, — и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята
десница ще ме удържи.” (Пс.138:8-10).
Колко са в деня ни ситуациите, когато забравяме за това, че Господ няма да ни
изостави! Но ние, изплашени и немощни се намираме в делата си, които сме
извършили, които правим сега и които чакат своя час някъде там, в неизвестното
за нас бъдеще. Дори само това /ни/ стига, за да се откажем и от начинанията си, и – още по-страшно – и
от вярата /си/. Тогава не само приличаме на неповярвалия Тома, наричан Близнак.
Тогава ние сами се отказваме! Отказваме се от думи, от действия, от вяра...
Архидякон Стефан е пример за това, че
каквото и да върши той не си е позволявал нито за миг да забравя за вярата си в
Спасителя, за доверието /си/ в Него и поради което е вършил много чудеса и
личби сред народа (Деян.6:8). И защото в него е нямало колебание никой – ни
книжниците, ни стареите, ни целия народ – не е могъл да му противостои.
Обратното някак сме ние – когато действаме, предварително се замисляме за това,
какво ще получим, когато приключим с делото си. Крепим вярата /си/ върху
пиедестала на очакването за награда... Не за това Господ говори и казва: „Обаче не се радвайте на това, че духовете ви
се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.” (Лук.10:20). Отново думи, които имат
значение и смисъл не за „сега”, а в които слова е пропито това, което ще се
случи „утре”. Ако ще това „утре” да е след десет години. И всичко е като че
неизказано свързано с днешния откъс от „Деяния на Светите апостоли”. Деянията
говорят за живота в бъдещия век – тъй щото Господ не дава на Авраама да наследи
тая земя, дето се е заселил, а я обещава за владение нему и на потомството му
след него. (Деян.7:5). И когато синедрионът обвинява Св. Арх. Стефан в хулни
думи той нито се оправдава, но посочва на народа, стареите и книжниците, че още
в отминалите времена бъдещето на тая земя вече е обещано. Отново думи, свързани
с утрешния ден.
Което някак като от само себе си
навежда на мисълта за Символа на вярата – че чакаме възкресението на мъртвите и
още по-важното – живот в бъдещия век. Това е показателно за всяко едно наше
действие – да не чакаме наградата си сега, каквато и да е тая награда, а да
имаме вяра във все още не настъпилото „после”. Когато Ап. Тома е докоснал
/физически/ Господа Иисуса Христа изглежда сякаш е получил награда – награда
материална за това, в което се е надявал. Досущ като нас – ако не се уверим в
материалността на придобивката, не можем да повярваме, че ще я получим. И за да
не издигаме идоли от всичко, което очакваме... да не се надяваме само и
единствено, че имаме това, което можем да зърнем с очите си... за да не служим
едновременно на Бога и мамона (Мат.6:24) Господ Иисус Христос говори на всеки
един от нас като на Св. Ап. Тома и казва: „Не
бъди невярващ, а вярващ.” (Иоан.20:27).
Дори и в малкото неверие, което имаме
в себе си като съмнение... не можем да чуем думите Господни: „Мир вам.” Ще бъдем /отново/ като Ап.
Тома, на когото: „Иисус му казва: Тома,
ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.” (Иоан.20:29). Това е, което иска Господ
от нас – а именно – да повярваме, без да сме видели, за да можем и да се
утешим, и да бъдем Синове Божии...
Нека не се съмняваме във вярата /си/,
която имаме към Спасителя. Нека без страх ходим по водата на собствените си
дела. Тогава без да молим: „Господи,
избави ме!” (Мат.14:30) ще бъдем
в благоденствие. Защото когато в центъра
на всичките ни дела е Господ Бог, когато вършим едно или друго за слава Божия,
ще бъдем подкрепени от десницата Му.
Да не бъдем сковани в страх от
неизвестното пред нас, а всеки ден, изпълнени с вяра – към Спасителят наш Иисус
Христос – и сила – за да противостоим на изкушенията – да вършим делата си. Като
Ап. Петър, който с вяра тръгва към ходещият сред силните вълни и противен вятър
Иисус Христос. Като Св. Арх. Стефан, който с вяра, сила и дух е благовествувал
словото Божие. Като Св. Ап. Тома, който е повярвал. Тогава умът и сърцата ни ще
се отворят и ще разберат думите на Св. Ап. Иоан: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и
като вярвате, да имате живот в Неговото име.” (Иоан.20:31).
Автор: Христо Димитров
