„Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже
всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ
против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове;
а всичко това е начало на болки.”(Мат. 24:6-8)
Неотдавна “Франс прес” съобщи, че във войната в Сирия са загинали над 240 000 души, от които 12 000 деца.
Според германския
вестник “Франкфуртер алгемайне
цайтунг” по данни на немското
разузнаване жертвите на конфликта в Украйна са около 50 000.
Терористичната атака в Кения взе над 150 жертви, за които почти не се
спомена в медиите, в самолетната
катастрофа на руския самолет загинаха всичките 224 души на борда, над 140 са
жертвите от атентата в Париж...
Душата ми е съкрушена - по света текат реки
от кръв, по този свят, който Бог сътвори като „твърде добър” (Битие 1:31) и за който „Бог не е създал смъртта и не
се радва, кога гинат живите, защото
Той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително: няма пагубна
отрова, няма и адово царство на земята” (Пр. Сол.
1:13-14). Но ние с нашия егоцентричен, а не Богоцентричен или по-точно
Христоцентричен, избор на живот още от праотца ни Адам сме го превърнали в една
космическа гробница, която във всеки един миг захранваме с безброй убийства.
Цялата история на света и човечеството е история на смъртта. От богообразни
личности, призвани да творим живота в съработничество с Бога, сме се превърнали
в щастливи нарциси и патологични убийци. Изпитваме удоволствие, когато
причиняваме болка и сме безразлични към смъртта. Паметта ни е твърде къса за
чуждото страдание, затова си слагаме черна лента за ден-два, най-много три дни,
и пак душата ни е изпълнена с чувството за лично щастие и животът ни е изпълнен
с радост, както от преди тези три дни. И това не е от вчера, а от Адама, както
казах. И се чудя, докога ще се храним с кръвта на другия, на другия, който
винаги е до мен и за когото винаги съм сляп?
Нима няма
да проумеем, че Бог, Който от любов ни създаде, прие човешка плът, стана човек,
страда, умря на Кръста и възкръсна, за да спрем да се храним един с друг? Той дойде
и ни остави Своето Тяло за храна и Своята Кръв, та да не се храним вече чрез
смъртта на другия. Нима няма да проумеем това, и да спрат реките от кръв, и да
стане светът по-добър, и да живеем всички във взаимна любов? Аз съм почти
оптимист. Да! И винаги се надявам – макар и не на сто процента, че един ден
като се събудя, ще разбера от медиите, че световните лидери са „заровили
томахавките”, прегърнали са се братски и са сключили траен мир за период до
края на света. Да, но Евангелието не е така оптимистично. То е болезнено категорично
„всичко това трябва да стане” (Марк 13:7).
Как така
няма надежда? Нима всичките ни усилия да спрем реките от кръв и да направим
света по-добър са напразни? И защо въобще пиша това? – защото мисля, че съм
започнал да преживявам началото на „болката”
(Мат. 24:8) и съм убеден, че точно това начало дава обяснение, смисъл и
надежда и „който устои до край, ще бъде
спасен” (Мат. 24:13).
Автор: Георги Тодоров
