1 февруари е ден на почит на жертвите
на комунистическия режим, който не бива
никога да забравяме поради спомените за неговата жестокост и безсмисленост.
Ден, който да ни напомня винаги какво са преживели нашите родители и на какво
духовно робство са били подложени. И понеже до вчера всички дискутирахме
термина "робство"... какво пък, да си поговорим за робството.
За
някои то беше един „хубав“ режим, в който сме имали евтин хляб, пили сме евтина
боза, имали сме безплатно образование и здравеопазване. Всичко останало преди и
след него сякаш не съществува. Сякаш никога тези хора не са чували за избитата
ни интелигенция и елит от престъпния Народен съд, за мъчените хора в лагерите на смъртта, за
изтезаваните свещеници и монаси, за убитите като митрополит Борис Неврокопски –
с куршум от предател. За доносниците, за опожарените и съборени
храмове, за стотиците изселени семейства, на които роднините са обвинени в
предателство към комунистическия режим, за отнемането на земята - най-свидното
за един българин, за огромния натиск, на който е била подложена вярата и
църквата ни....
Въпреки целия този позор, много българи все още
харесват в спомените си евтиния социалистически хляб, който днес засяда на
гърлата ни. Много българи продължават да говорят с носталгия колко много неща
са можели да си купят с два лева, които днес харчат само за градския транспорт.
Жалеят и мразят днешния ден и с наведени и сбърчени от тежък живот чела казват:
„Какво ни беше „едно време“? Всичко си имахме! А сега?“
На което ще отговоря съвсем логично: „А
сега ли, драги сънародници? Знаете ли защо сега не живеем добре и защо не сме
доволни, защо сме болни, защо сме измъчени, защо децата ни бягат в чужбина,
защо нямаме безплатно образование и здравеопазване? Защо хлябът е скъп,
доходите - ниски, а животът – труден? Защо политиците ни ограбват, а църквите
ни са празни? Защото, драги сънародници, изкупуваме греховете на мълчанието на
нашите родители. Някои от тях и досега мълчат и се ослушват и лъжат децата си
колко хубаво им е било „едно време“. Когато си приспал съвестта си и си служил
на властта, разбира се, че ще ти е било хубаво. Избрал си своя път, получил си
своята награда, както казва Христос. Но има и такива, които не са мълчали и
съвестта им е говорела. Познавали са Бога и в Негова чест не са предали нито
вярата си, нито са пожалили живота си. Не са
продали живота си за паница леща и къшей хляб. Тези хора трябва да помним и техния
пример да имаме пред очите си, защото те са се жертвали. Заради тях Бог се
смили над нас и днес имаме възможност да изповядваме открито вярата си и никой
не ни пречи да влезем в храма. Но докато ни интересува само цената на хляба и
удобствата, които ни заобикалят, няма как да подобрим положението си. Защото
който търси само земния хляб, ще изгуби и него.
Ще припомним тук за някои избити и
мъчени свещеници, за да се поставим на тяхно място и сами да решим за себе си –
бихме ли се жертвали като тях. Аз не искам да помня колко е бил евтин хлябът, а
да помня тези, които не са се предали. Помни се и се почита човек, който е
оставил подвиг след себе си, а не човек, който се е скрил и излъгал. Репресиите
са били страшни и да не се заблуждаваме, че всеки е можел да издържи, ако не е
имал силен дух и твърда вяра. Но можем поне да помним и да не забравяме, за да
не се повтори.
Няма по-страшно робство от това, да
преследваш хората и да им забраниш вярата в Бога и мисълта за Него. Фарисеите убиха Христос, като Го
разпъната на кръст. Но тяхната победа беше кратка, защото Той възкръсна в
третия ден и ще съди всички според делата им. Комунистическият режим се опита
за забрани дори мисълта за Бога, като наложи лъжа и лицемерие в целия ни живот,
но уви – не успя. Нашият клир се опитва пък да забрави и да не говори по този
въпрос, но хората помнят. И много добре виждат кой кой е. И колкото по-бързо
признаем пред себе си, че връщане назад няма, толкова по-скоро ще ни олекне и
ще можем да гледаме децата на жертвите в очите.
Очакваме дискусия за започване на
канонизация в най-скоро време на избитите за вярата през комунистическия
богоборчески режим.
Колкото по-бързо стане това, толкова по-скоро ще си
отдъхнем от този грях на мълчанието и забравата. Защото не в силата е Бог, а в
правдата. А справедливостта изисква на тези хора да се отреди достойно
място сред нашите светци. Бог да прости убитите от богоборческия режим и да
даде разум и съвест на всички нас – да ги помним и да ги почитаме!
Към коментара прилагаме и статия, в която са
дадени сведения за някои български свещеници, мъчени и убити през
комунистическия режим (виж тук).
Автор: Ренета Трифонова
Снимка: www.webcafe.bg
