 |
| http://www.plovdivskamitropolia.bg |
Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ
Какво представлява глобализираният град?
Първо, това не е град на бъдещето, а по-скоро - на настоящето. Глобализирани градове има не само в мощните индустриални страни, но и в слаборазвитите, нещо като държави в държавата, отличаващи се със собствена етническа, културна и религиозна среда, икономическо развитие, социален статус. Ефективен транспорт, Интернет и сателитни комуникации в действие, приток на човешки маси, стоки от всички краища на планетата, доставяни за часове. И поради това - пренасяне на микросветове, поява на микрокултури. Нищо не е ново и небивало, само мястото вече е едно за всички. Така, както и светът се предвижда да стане едно „глобално село”. Една и съща макрорамка за множество микросъдържания. И напрежението от това да живееш заедно с другите, без да се претопиш сред тях...
Глобализираният град е нещо като Вавилонска кула, в която езиците толкова са се смесили, че вече са свикнали да се разбират в ежедневието чрез общи символи. И в същото време се прокарват нови и все по-дълбоки разделителни бразди, разграничаващи огромни етно-културни групи на максимално сбита територия.
Близнаците в Ню Йорк отдавна са взривени, но продължават да хвърлят медийна сянка върху световните столици. Думите „атентат” и „тероризъм” днес тежат особено. Промъкват се като слухове през тунелите на метрото, витаят из големите магазини, достигат до залите на летищата. Дори и нищо да не се случва - тягостното чувство остава.
Всичко това добива тревожен религиозен оттенък. Ислям е ключовата дума. Но едно френско седмично издание неотдавна не пропусна да обобщи: „Католици, протестанти, мюсюлмани, православни - всички са фашизоидни!” Лично мнение, обаче действа.
В глобализирана среда на „религиозните” вече се гледа по-иначе. Различното е, че те губят доверие като миротворци, ставайки източник на заплаха.
За обикновения гражданин, който масово е нерелигиозен, тази заплаха протича на ниво „условен рефлекс”. Значи наистина действа!
Как се заявява един религиозен пред обществото?
Публичната проповед вече почти не съществува. Религиозната пропаганда е забранена или нежелателна на обществени места.
След като словото е така обезсилено, остава външният вид и поведението като видимо свидетелство за религиозна принадлежност. Фереджето и дългата роба, чалмата, черният шлифер до глезените, косата на масури, черното бомбе... Там някъде е и цариградското расо, погледнато от лаическия ъгъл на средния гражданин.
Ние носим в себе си нашата православна идентичност, живее в нас Христос. Готови сме навсякъде да Го изповядваме и проповядваме.
Но пред кого и как изглеждаме отвън, е друг въпрос. Това заслужава внимание.
Каква проповед е, ако ни вземат за мюсюлмани или за равини, без възможност да се изкажем дори? Каква проповед е, ако похулят Кръста и Христа, преди още да са ни питали кои сме, какво мислим? Какво свидетелство за вярата е, когато отдалеч още ни заобикалят като терористи само защото са видели по телевизията, че талибаните са с одежди до земята? Да, ние носим Разпятието на гърдите си, обаче някои в този момент ни наблюдават в гръб.
От нас се иска да познаваме добре света. Да можем да разбираме другите, различните от нас. Да предвиждаме реакциите им, понякога да знаем да ги щадим, както апостолът на едни предлагал „твърда храна”, на други - „млечна”. Най-малкото, за да не допускаме поради незнание да съгрешават още по-тежко, като хулят Господа.
Да вземем за пример Париж, като глобализиран „микс” от култури и религии.
В старите буржоазни квартали расото на православния свещеник все още вдъхва респект. Първо, повечето хора там разпознават, че е православен. Може да се чуе и въздишка на носталгия по доброто старо време, когато и кюретата са носили своите църковни облекла. Време, което почти безвъзвратно е отминало след Втория Ватикански събор. Във всеки случай, почти сигурно е, че всеки ще ви разпознае като християнин.
В прословутия квартал „Барбес” нещата стоят по съвсем друг начин. Разстоянието до тях е незначително, но там е друг свят. Там е „Ориент”, но вече един маргинализиран „Ориент”, в който всеки си е у дома само сред своите близки сънародници, докато за другите е чужд. И те за него. Понякога - враждебен. Изтокът е „тънка работа” на Изток, но на Запад Изтокът е болезнена работа. (Тук да не забравяме, че глобализацията върви по западен, а не по източен модел. И да си спомним проблема с „визията” на мюсюлманите в редица западноевропейски страни, където се раздухаха оживени обществени и политически дебати за правото да се носят фереджета на работа и в училищата.)
С една дума, на места като „Барбес” расото невинаги е проповед и невинаги в желаната от нас посока. Подобно е и в еврейския квартал „Маре”. За предградията да не говорим. Но и те не всички са еднакви, като се има предвид, че всяко едно от тях е отделен свят. В някои още се долавя дребнобуржоазният дух на католическа провинциална Франция, а други ни карат да се чувстваме в Африка или Шанхай.
Говорим за расото, но имаме предвид в различна степен всички външни белези на вярата. Външността изобщо, остава като лесна форма за заявяване на религиозна принадлежност в света. Но не единствена за православните. Защото словото, макар потиснато от правила и обществени рамки, все пак остава мощно средство. Не словото в градинки и площади, даже не и словото на конференции и семинари.
Словото на личния пример. Може би най-силната проповед.
Стига да внимаваме това слово да не е „отдалеч” и да не е „в гръб”, както хората понякога се ориентират по дрехите ни.
Това е словото на благия поглед, словото на добрата дума, словото на всеки жест, който свидетелства за Христос и за нашата православна вероизповед.
У нас в традиционно православна България „расото е проповед”. Като знаем това, да бдим то, както и всички християнски атрибути на външността ни да не се превръщат в антипроповед - нито у нас, нито по света - чрез нашето невнимание. Още повече, че понятията „у нас” и „по света” все повече се доближават чрез процеса на глобализация.
Днес за пример вземаме Париж, Лондон или Ню Йорк. Един ден и София ще бъде глобализиран град. Може би скоро. А може би вече е?
Първо, това не е град на бъдещето, а по-скоро - на настоящето. Глобализирани градове има не само в мощните индустриални страни, но и в слаборазвитите, нещо като държави в държавата, отличаващи се със собствена етническа, културна и религиозна среда, икономическо развитие, социален статус. Ефективен транспорт, Интернет и сателитни комуникации в действие, приток на човешки маси, стоки от всички краища на планетата, доставяни за часове. И поради това - пренасяне на микросветове, поява на микрокултури. Нищо не е ново и небивало, само мястото вече е едно за всички. Така, както и светът се предвижда да стане едно „глобално село”. Една и съща макрорамка за множество микросъдържания. И напрежението от това да живееш заедно с другите, без да се претопиш сред тях...Глобализираният град е нещо като Вавилонска кула, в която езиците толкова са се смесили, че вече са свикнали да се разбират в ежедневието чрез общи символи. И в същото време се прокарват нови и все по-дълбоки разделителни бразди, разграничаващи огромни етно-културни групи на максимално сбита територия.Близнаците в Ню Йорк отдавна са взривени, но продължават да хвърлят медийна сянка върху световните столици. Думите „атентат” и „тероризъм” днес тежат особено. Промъкват се като слухове през тунелите на метрото, витаят из големите магазини, достигат до залите на летищата. Дори и нищо да не се случва - тягостното чувство остава.Всичко това добива тревожен религиозен оттенък. Ислям е ключовата дума. Но едно френско седмично издание неотдавна не пропусна да обобщи: „Католици, протестанти, мюсюлмани, православни - всички са фашизоидни!” Лично мнение, обаче действа.В глобализирана среда на „религиозните” вече се гледа по-иначе. Различното е, че те губят доверие като миротворци, ставайки източник на заплаха.За обикновения гражданин, който масово е нерелигиозен, тази заплаха протича на ниво „условен рефлекс”. Значи наистина действа!Как се заявява един религиозен пред обществото?Публичната проповед вече почти не съществува. Религиозната пропаганда е забранена или нежелателна на обществени места.След като словото е така обезсилено, остава външният вид и поведението като видимо свидетелство за религиозна принадлежност. Фереджето и дългата роба, чалмата, черният шлифер до глезените, косата на масури, черното бомбе... Там някъде е и цариградското расо, погледнато от лаическия ъгъл на средния гражданин.Ние носим в себе си нашата православна идентичност, живее в нас Христос. Готови сме навсякъде да Го изповядваме и проповядваме.Но пред кого и как изглеждаме отвън, е друг въпрос. Това заслужава внимание.Каква проповед е, ако ни вземат за мюсюлмани или за равини, без възможност да се изкажем дори? Каква проповед е, ако похулят Кръста и Христа, преди още да са ни питали кои сме, какво мислим? Какво свидетелство за вярата е, когато отдалеч още ни заобикалят като терористи само защото са видели по телевизията, че талибаните са с одежди до земята? Да, ние носим Разпятието на гърдите си, обаче някои в този момент ни наблюдават в гръб.От нас се иска да познаваме добре света. Да можем да разбираме другите, различните от нас. Да предвиждаме реакциите им, понякога да знаем да ги щадим, както апостолът на едни предлагал „твърда храна”, на други - „млечна”. Най-малкото, за да не допускаме поради незнание да съгрешават още по-тежко, като хулят Господа.Да вземем за пример Париж, като глобализиран „микс” от култури и религии.В старите буржоазни квартали расото на православния свещеник все още вдъхва респект. Първо, повечето хора там разпознават, че е православен. Може да се чуе и въздишка на носталгия по доброто старо време, когато и кюретата са носили своите църковни облекла. Време, което почти безвъзвратно е отминало след Втория Ватикански събор. Във всеки случай, почти сигурно е, че всеки ще ви разпознае като християнин.В прословутия квартал „Барбес” нещата стоят по съвсем друг начин. Разстоянието до тях е незначително, но там е друг свят. Там е „Ориент”, но вече един маргинализиран „Ориент”, в който всеки си е у дома само сред своите близки сънародници, докато за другите е чужд. И те за него. Понякога - враждебен. Изтокът е „тънка работа” на Изток, но на Запад Изтокът е болезнена работа. (Тук да не забравяме, че глобализацията върви по западен, а не по източен модел. И да си спомним проблема с „визията” на мюсюлманите в редица западноевропейски страни, където се раздухаха оживени обществени и политически дебати за правото да се носят фереджета на работа и в училищата.)С една дума, на места като „Барбес” расото невинаги е проповед и невинаги в желаната от нас посока. Подобно е и в еврейския квартал „Маре”. За предградията да не говорим. Но и те не всички са еднакви, като се има предвид, че всяко едно от тях е отделен свят. В някои още се долавя дребнобуржоазният дух на католическа провинциална Франция, а други ни карат да се чувстваме в Африка или Шанхай.Говорим за расото, но имаме предвид в различна степен всички външни белези на вярата. Външността изобщо, остава като лесна форма за заявяване на религиозна принадлежност в света. Но не единствена за православните. Защото словото, макар потиснато от правила и обществени рамки, все пак остава мощно средство. Не словото в градинки и площади, даже не и словото на конференции и семинари.Словото на личния пример. Може би най-силната проповед.Стига да внимаваме това слово да не е „отдалеч” и да не е „в гръб”, както хората понякога се ориентират по дрехите ни.Това е словото на благия поглед, словото на добрата дума, словото на всеки жест, който свидетелства за Христос и за нашата православна вероизповед.У нас в традиционно православна България „расото е проповед”. Като знаем това, да бдим то, както и всички християнски атрибути на външността ни да не се превръщат в антипроповед - нито у нас, нито по света - чрез нашето невнимание. Още повече, че понятията „у нас” и „по света” все повече се доближават чрез процеса на глобализация.Днес за пример вземаме Париж, Лондон или Ню Йорк. Един ден и София ще бъде глобализиран град. Може би скоро. А може би вече е?
*Прочетете повече в: http://synpress-classic.dveri.bg/03-2003/rasoto.htm
