ИЗТОЧНИТЕ ПОТРИАРШИИ

До превръщането на християнството в официална религия на Римската държава - процес, започнал при император Константин (324-337) и завършил при император Теодосий I Велики (379-395), Църквата няма своя всеобща административна структура. Първият вселенски събор в Никея през 325 г. само потвърждава властта на провинциалните епископски събори, предстоятелствани от съответните митрополити и снабдени с пълномощно да ръкополагат нови епископи (правила 4 и 5). Все пак се признава, че някои епископски катедри се радват на традиционен презтиж, надвишаващ провинциалните им граници. Трите епархии, които са споменати изрично, са тези на Александрия, на Антиохия и на Рим (правило 6). На Изток Александрия и Антиохия играят важна роля едновременно и църковните дела и богословските спорове на IV век. По това време те са безспорните интелектуални и културни центрове на източното християнство, а към V век техните предстоятели обикновено използват титлата патриарх. 

Архиепископът на Александрия, известен още и като папа, огласява поместна църква, която не само има корените си в ранното християнство (бивайки свързана с престижа на училището на Ориген през III век), но и още контролира един обширен и гъсто населен регион: Египет, Либия и Пентапол, където християнската вяра твърде рано спечелва народните маси. През IV век мисионери от Александрия обръщат към християнската вяра и Етиопия, а св. Атанасий Велики е героят на антиарианските борби. Неговият наследник, св. Кирил Александрийски (412-444), успява да осъди Константинополския патриарх Несторий (428-431) на Третия Вселенски събор (Ефес, 431 г.) Въпреки това наследникът на св. Кирил, Диоскор, отхвърля Четвъртия Вселенски събор (Халкидон, 451 г.). Тези развои на богословската мисъл изразяват типичната за александрийците загриженост за божествената природа на Христос, дори и с цената на омаловажаване действителността на Неговата човешка природа. Антихалкидонското отделяне на монофизитите, които винаги ще бъдат мнозинство в Египет, е инструмент не само за постоянно разстройване на религиозното единство на Византийската империя, но и за улесняване завладяването на Египет от мюсюлманите.
В Антиохия екзегетическата традиция е различна от александрийската - по-малко философска и повече ориентирана към библейската история. Там се наблюдава дълъг период на съпротива срещу Никейското (и Александрийското) отъждествяване на Иисус Христос като единосъщен на Отца, а след триумфа на Никейското православие някои антиохийци защитават христология, която по-скоро набляга върху истинската човешка природа на Спасителя. В църковно отношение Антиохийската патриаршия, в която се включва и гражданският диоцез на Изтока, е по-малко монополитна в сравнение с Египет. Тя включва смесено гръцки и сирийско население и изпраща успешни мисии в Персия, Армения и Грузия. След 431 г. някои от антиохийските богослови, последоветели на осъденото учение на Несторий, намират убежище в Персия. Разделена през V и VI век между халкидонци и монофизити, Антиохия загубва много от своя престиж и влияние преди да бъде завладяна от арабите.

СЛЕДВА...

из "Византийската църква - между небето и земята" - Прот. Йоан Майендорф. 2007 г.