Света Евхаристия

Причащението (Евхаристията) е тайнство, в което вярващият приема Христа под вид на хляб и вино, след като те са били претворени от Св. Дух в истинско тяло и истинска кръв Христови, и по тоя начин се съединява с Христа, Който е изворът на вечния живот. Тайнството Евхаристия е установено от Господ Иисуса Христа. Още преди да установи това тайнство Иисус Христос казал: "Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света" (Иоан 6:51). [...] Апостолите и древните християни, съзнавайки спасителната сила на тайнството Причащение, пристъпвали към него всеки неделен ден. В наши дни Църквата увещава ония, които желаят да водят благочестив живот, да се причастяват колкото е възможно по-често. Да пристъпват към тайнството Причащение могат всички вярващи, които са получили Кръщение и Миропомазване, и не само възрастните, но и децата които трябва да се приобщават със светите Тайни, за да освещават душите и телата им и да получават Божията благодат. От възрастните се изисква да се подготвят за причащаване чрез пост и молитва, след което да очистят съвестта си в тайнството Изповед.

Из "Нашата вяра"

Иконата

Православната  Икона

В областта на изкуството православната църква притежава безценни съкровища - иконите.

Икона е дума от гръцки произход (eikon), която означава "образ", "портрет". Иконописта е изкуство, зародило се във Византия през ІV век и разпространено в целия православен свят. Отначало икона са наричали всяко изображение на Спасителя, Божията майка, светец, ангел или събития от историята на Църквата, независимо от това дали става дума за скулптура или живопис. Днес иконата е нещо повече от образ: тя не само украсява храма или илюстрира Свещеното писание, но тя е предмет, органически вписан в богослужението. Това обяснява значението, което Църквата придава на иконата - не на всяко изображение, а именно на онзи специфичен образ, който тя сама e изработила в борбата срещу езичеството и ересите, образ, за който в иконоборческия период е заплатила с кръвта на мъченици и изповедници, образ на православието като цяло. Затова е невъзможно нито да се обясни, нито да се разбере църковно изкуство извън Църквата.

Според църковното предание първата икона е била неръкотворният образ на Спасителя, в чието създаване не са участвали човешки ръце. Това се случило по време на земния живот на Исус Христос. Управителят на град Едеса княз Авгар бил тежко болен. Чул за безбройните чудеса и изцеления, които правел Христос, Авгар изпратил живописец, за да нарисува Спасителя. Но лицето на Господа така сияело, че живописецът не можал да го нарисува. Тогава Христос измил лицето си и го избърсал с платно, на което се отпечатал Неговият Божествен лик, и изпратил платното на княза. Щом получил Христовия образ, Авгар се изцелил от болестта си.

Първите икони на Божията майка били нарисувани още когато тя била жива от евангелист Лука. Според църковното предание, като видяла своя образ, пресветата Богородица казала: "Благодатта на родения от мен и моята милост ще бъдат с тези икони."

Почитането на иконите на Спасителя, Божията майка, ангелите, светците е догма на християнската вяра, формулирана от Седмия Вселенски събор: "Това, което словото съобщава чрез слуха (четене и почитане на Евангелието), живописта показва в мълчание, чрез изображението" - догма, която следва от основната изповед на Църквата - човешкото въплъщение на Божия Син. Неговата икона е свидетелство на Неговото реално, истинно, а не призрачно въплъщение. Затова с право наричат иконата "богословие в багри".

Не бива да се забравя, че както мисълта в религиозната област не винаги е била на висотата на богословието, така и художественото творчество не винаги е на висотата на истинската иконопис. Дори най-древният и красив образ, ако е създаден в период на упадък, може да изкриви учението на Църквата. Затова Църквата винаги се е борила не за художественото качество на образа, а за неговата истинност. В Православната църква съществува понятие "канон".

Византийският иконописен канон регламентирал:
• композициите и сюжетите от Светото писание
• изобразяването на пропорциите на фигурите
• общият вид и израз на лицата на светците
• външността на отделните светци и позата им
• цветовата палитра
• живописната техника

Иконописта е творчество съборно, канонът при него, както и при богослужението се е създавал в продължение на столетия и се е формирал в този вид, в който е дошъл до нас, някъде към ХІІ век. Иконата трябва да бъде нарисувана с натурални бои и върху здрав материал, но не върху хартия, стъкло, платно или друго крехко вещество - обикновено това е дърво. Като бои са използвани яйчни темперни бои (смес от пигмент и яйчна емулсия), което прави рисувания слой здрав и му придава наситен цвят. Традиционно за фон е използвано злато или сребро. Блясъкът на златото е символ на Божествената слава. Златото излъчва светлина, но в същото време тази светлина е непроницаема - "макар действията Му да стигат до нас, Неговата същност обаче остава непристъпна" - казва св. Василий Велики. Така златото, обединявайки ослепителен блясък с непроницаемост, изразява символично и адекватно Божествената светлина. Нито линейната перспектива, нито светлосенките се изключват от иконописта, но те престават да бъдат средство за изобразяване на илюзиите на видимия, материален свят. Съдържанието на иконата определя не само композицията, но и техниката на рисуване, материалите, които не могат да бъдат случайни. Фотографиите, репродукциите, които ние сега използваме в храмове, пред които се молим у дома - това е под принудата на финансовото ни състояние, поради цените на иконите. Но това не е нормално. Ако човек иска да проникне по-дълбоко в тайните на иконописта, по-добре е да се запознае и да разглежда най-добрите образци и оригинали. Православната икона е забележително явление както в художествен план, така и в духовен. И както казват съвременните автори на духовна литература: по време на иконоборческия период Църквата се е борила за иконата, а в нашето смутно време иконата се бори за Църквата.

 

http://www.pravoslavie.bg/Икона/Православната-икона

Православният Храм

Православният храм

Храмът е сграда за обществено богослужение. Наричаме храма и църква, което ще рече събрание.

Бог, наистина, е навсякъде, но Той проявява по-особено Своите благодатни сили в места, които са Нему посветени (Второзак. 12:5,11; ЗЦар. 8:29; 2Пар. 5:13; 7:1). Tакива места са храмовете. Затова вярваме, че храмът е дом Божий (ЗЦар. 9:10; Ис. 56:7; Мат. 21:13) и Божие обиталище (ЗЦар. 8:30).

Храмовете се отличават от другите сгради както по своята архитектура, така и по своята вътрешна уредба и украса. Храмът е устроен така, че да напомня за Бога и да преизвиква у нас молитвено разположение.

Всеки храм се посвещава на някой Господски или Богородичен празник или на някой Божи угодник. Празникът, на който е посветен храмът, наричаме "храмов празник". За този ден храмът основно се почиства и украсява. В навечерието на храмовия празник се отслужва Велика вечерня с петoхлебие или бдение, а на другия ден - Света литургия с участието на повече свещенослужители. След отпуста на литургията се извършва водосвет и специална лития с поменаване имената на живи и покойни ктитори и приложници на храма.

Външно устройство и архитектура на храма

Храмовете се строят в най-различна форма: 

A. като кораб (базилика) - символ на ковчега, в който се спасил от потопа Ной и неговите близки, а днес в новия ковчег - храма, се спасяват вярващите в бурното житейско море;

B. с кръстовидна форма - символ на Христовия кръст;

C. с кръгла форма (ротонда) - символ на Божието съвършенство и безкрайност. Както кръгът няма нито начало, нито край, тъй и Бог е безначален и безконечен.

  

Върху самия храм или близо до него се издига висока кула с камбани и клепала. Камбанният звън възвестява началото на отделните богослужения и на по-важните им моменти, както и някои радостни или тъжни случаи от живота на църквата и на нейните членове - при тържествени молебени (бързо и радостно), на погребения (бавно и тъжно) и пр.

Архитектурно храмовете са строени различно. Можем да разграничим следните стилове:

• базиличен стил е най-стар и представлява четвъртитата продълговата църква с равен или засводен таван. Ако църквата е трикорабна, двата странични кораба са отделени от централния с колони или зидани стълпове.

• романски стил

• византийски стил - с правилни кръгли сводове,

• ранно и късно готически стил - със стреловидно заострени кули и сводове;

• ренесансов стил - с предпочитание на древногръцките класически форми;

• бароков стил - с отрупани орнаменти от гирлянди, плодове и човешки фигури;

• стил рококо (опростен барок) - с преобладаване на мидената черупка като декоративен орнамент;

• старобългарски стил - опростена базилична форма с тесни прозорци и барабановиден купол;

• руски стил - с високоцилиндрични куполи с луковиден покрив и осмоконечен кръст над него.

Вътрешно устройство на храма

Сегашните наши православни храмове се състоят от три главни части: притвор, средна част (кораб) и св. олтар. Постройката и разделението им е по образец на старозаветната скиния и на Иерусалимския храм, който имал открит двор, светилище и Святая Светих.

Православните храмове са обърнати към изток, откъдето идва светлината - Христос, нашият духовен изток (Лука 1:78), Слънце на правдата.

притвор кораб св. олтар

Притвор

Притвор наричаме входното помещение в християнския храм, разположено обикновено в западната му страна. В раннохристиянския и средновековния храм притворът е бил предназначен за т.н. оглашени – желаещите да приемат християнството, които се оттегляли в притвора след приключването на първата част на св. Литургия.

В енорийските храмове притворът се използва за продажба на свещи, за извършване на оглашението при св. Кръщение, и на обручението при тайнството брак. Там има аналои с икони; пангар за продажба на свещи, свещници, на които вярващите поставят запалените от тях свещи; кутии за волни пожертвования и пр.

В по-късно време в нартексите на манастирите се извършват последованията на полунощницата, часовете и повечерията.

Някои храмове имат два нартекса - вътрешен и външен (екзонартекс). Във външния нартекс се извършва през време на празничните вечерни литията, за което той наричаме още лития.

Някога императорът събличал горната си царска дреха и я полагал върху маса, която стояла в нартекса, за да присъства на богослужението като обикновен мирянин. Той минавал през средната порта, която свързвала нартекса със средната част на храма. Затова тази порта се наричала царска . Тя и двете странични порти, които се от две колони наричаме тривилон.

С притвора са свързани атриумът, баптистерият и други помощни помещения.

В западната част на древнохристиянските базилики се намирал атриумът. В него имало чешми, на които влизащите в храма си измивали ръцете и нозете по практични и символични съображения. Атриумът постепенно изчезнал, но чешмите пред храмовете на манастирите останали.

Някога в атриума се намирал и баптистерият. Той бил кръгло или многоъгълно помещение, разделено на две части: предверие, в което се извършвали предкръщелните обреди, и вътрешна стая, в която се намирал басейнът за кръщенията. (По времето на гоненията на християните кръщенията се извършвали в природни водоеми, реки и ручеи. От времето на св. Константин Велики кръщението започнало да се извършва в баптистериите. След време Църквата започнала да кръщава все повече новородени деца и това довело до постепенното изчезване на баптистериите и заменянето им с кръщелни купели).

Около двора на атриума се намирали стаи, в които се помещавали касата на храма, училището, библиотеката, дякониконът и други помощни помещения. Когато след XIX век на Изток били въведени камбаните, в някой ъгъл на притвора или до него били изградени камбанарии.

Над притвора  се намира т. нар. женско отделение, в което някога са стояли жените. Нарича се още горница, защото е в горната част на храма, както и катехумена, защото в древността там са стояли оглашените жени. Някои от съвременните храмове нямат женски отделения; в тях жените заемат лявата страна на храма. В нашите храмове частта над входа над средната част се заема от певците хористи.

Средна част (кораб) на храма

Основното помещение на храма е разположено между притвора и св. олтар в посока запад-изток. То е предназначено за верните, които се събират за обща, съборна молитва.

Средната част на кораба, т.е. пространството между левия и десния кораб, наричаме нефа. Тя е обикновено с правоъгълна форма и е разделена чрез колонади на три или повече кораба. Нефата е покрита от един, три или пет купола. В нея се намират

• иконостасът - преграда, отделяща нефата от олтара;

• амвонът - издигнато място, от където се чете св. Евангелие и се произнася проповедта, разположен днес в лявата част на централната нефа;

• владишкият трон - разположен в дясната страна на централната нефа;

• солеят - издигнатото пространство непосредствено пред иконостаса, което в някои храмове днес е заградено с перила и на което се намират владишкият трон и певниците;

• певниците (клиросите) - разположени на двата края на солея, където се разполага хорът (разделен на две при антифонното пеене).

• троновете на миряните.

Иконостас

Първоначално между св. олтар и средната част на храма не е имало никаква преграда. После се явила ниска каменна преграда, а впоследствие започнали да издигат колони (стълпове), на които лежал архитрав (съединителна горна греда). Между отделните колони имало мраморни или дървени парапети, високи около метър, a в отделни моменти от св. литургия празните пространства били закривани със завеси. Този древен иконостас наричали темплон, дрифакта или дрифракта, т.е. перила, парапет, балюстрада.

След победата на иконопочитанието по колоните и между колоните на темплона започнали да закачат свещени образи (икони), обърнати с лице към богомолците. Постепенно били внесени нови пояси, докато иконостасът достигнал тавана на храма и закрил св. олтар от погледа на миряните. Най-високи иконостаси са създадени в храмовете на руските църкви, където св. двери закриват изцяло св. олтар.

Съвременният иконостас има три врати:

• Централно разположената, двукрилна врата, която наричаме царски двери или свети двери (гърците я наричат красни двери). На нея е изобразена сцената на Благовещението, често с четиримата евангелисти, а понякога и с пророци. Тя е символ на това, че Бог слезе от небето на земята (тук символизирано от олтара и нефата) чрез Благовещението, възвестено от пророците и евангелистите.

• Южните и северните врати на иконостаса са от по едно крило. На тях обикновено се изобразяват архангелите Михаил и Гавриил, както и св. архидякон Стефан. Те символизират вратите на рая, пазени от ангели след грехопадението на Адама. В някои по-малки храмове има само една странична врата; нерядко входът е закрит и само със завеса.

Светите двери се отварят, когато клирът извършва своите входове и изходи. През тях минават само лица, приели трите степени на свещенството, облечени в одежди. През южната врата могат да минават свещенослужители и църковнослужители, без да са облечени в одежди. През време на Светлата седмица трите врати на иконостаса се оставят отворени, в символ на това, че Христос чрез Своята смърт и Своето възкресение ни откри вратите на небето (тук символизирано от олтара).

В по-малките църкви иконостасът съдържа само един ред от икони ("царски икони"), подредени обикновено така:

• отдясно на светите двери са иконите на Иисуса Христа, Който е крайъгълен камък на църквата (Еф. 2:20-22). До нея са разположени образите на св. Иоан Предтеча и на св. архидякон Стефан (на южната врата);

• отляво на царските двери - на св. Богородица. Така тя се явава от дясно на образа на Спасителя, както е видял Св. Богородица псалмопевецът (Пс. 44:10). До нея са разположени образите на храмовия светия (или на събитието, на което е посветен храмът) и на св. архангел Михаил (на северната врата).

Иконите са разположени в няколко реда (пояса).

• Най-долният ред представя историята на грехопадението или събития от Стария Завет. В много храмове този пояс липсва.

• На втория ред са големите или т.нар. "царски" икони (описан по-горе).

• Третият ред икони са на дванадесетте велики Господски и Богородични празници.

• На четвъртия ред са изобразени св. апостоли, а сред тях - композицията "Дейсис". Тя изобразява Христа, като велик Архиерей, а от двете Му страни - Св. Богородица и св. Йоан Кръстител, които ходатайстват пред Христа за света.

• В петия пояс се поставени образите на старозаветните пророци, а сред тях и композицията "Божията Майка с Младенеца", предмет на пророческите чаяния.

• На шестия ред (ако има такъв) са разположени образите на св. мъченици, светители и преподобни.

 Над царските двери стои картина, изобразяваща Тайната вечеря, а над нея - Разпятието Христово, като победен знак на човешкото спасение. Над Разпятието виси нарочно кандило.

Владишкия трон

Владишкият трон се намира в дясната страна на централната нефа. Там стои архиереят през време на последованията от денонощния кръг, облечен в мантия.

В древността архиереят е имал един трон. Той е т.нар. сега епископски трон или горен престол, в абсидата на светия олтар. Когато иконостасът закрил олтара от погледите на миряните, в храма се появил долен престол, поставен първоначално в лявата част на солея. Левият певец държал лампадата на патриарха и затова бил наречен лампадарий. Срещу него се намирал тронът на върховния владетел (император, деспот).

След падането на Цариград под османска власт патриархът, като етнарх, получил названието деспот, владика. Затова този трон се нарича владишки трон. Обикновено на владишкия трон се изобразява Господ Исус Христос, за да напомня на архиерея, че само той е Господ и Владика и че архиереят е отговорен пред него.

Амвон

Амвонът (от гр. възкачвам се) е издигнато място, от където се чете св. Евангелие и се произнася проповедта.

Древният амвон се е различавал от съвременния по местоположение, форма и употреба. Намирал се обикновено в средата на централния кораб. Той бил нисък, имал правоъгълна или осмоъгълна форма и някъде бил покрит с киворий. Той имал две стълбища - едно към изхода и второто към олтара. От амвона се четели библейски четива и постановления на императорите, а певците пеели църковни песнопения.

От времето на св. Йоан Златоуст и Блажени Августин от амвона почнали да четат св. Евангелие и да произнасят проповедта. По-късно, вероятно за да се освободи средната част за народа, амвонът бил преместен в лявата част на централната нефа. В храмовете на Александрийската църква амвонът се намира в горната част на иконостаса. До него се отива по стълбище, изградено откъм олтарната част на иконостаса.

Свети олтар

Светият олтар е разположен зад иконостаса, в източната част на храма. Той е най-светата част на храма, в която духовенството извършва свещенодействия, затова в него е позволено да влизат само свещенослужители и техни помощници.

В средата на олтара се намира св. престол. Св. престол обикновено се прави от камък. Покрит е с една долна покривка от бял ленен или памучен плат, наречен срачица (риза) и индития - горна покривка от по-дебел цветен плат. Върху престола се поставят: св.антиминс - четвъртит плат 50 х 60 см, върху който е изобразено погребението Христово и в който е вложена частица от мъченически св.мощи: напрестолно св. Евангелие, напрестолен кръст, дарохранителница и два свещника. Зад св. престол се поставят седмосвещник и разпятие. От северната страна на св. престол, в източната олтарна стена, се намира проскомидията.

Проскомидията ( или протесисът) представлява ниша (пезул), прилична на малка пещерка. Тя изобразява пещерата, в която се родил Христос. Тук се извършва проскомидията, т.е. подготвителната част на св. литургия. Тук се пазят св. богослужебни съсъди и утвари: св. потир (чаша), дискосът (плосък, кръгъл съд, диск), звездицата, копието, лъжичката, тeплотата (металическа чашка за топла вода), покровците (кръстовидни платнени покривки), въздухът (четвъртита платнена покривка 70 х 70 см), гъбата и др.

Източната страна на св. олтар наричаме "горно място". Тук сядат свещенослужителите по време на литургийното апостолско четене. Този стар църковен обичай обаче не винаги и не навсякъде днес се спазва.

При православното богослужение се употребяват също и свещи, кандила и тамян.

Свещите и кандилата са не само за осветление. Те имат и символично значение. Пламъчетата на свещите и кандилата ни напомнят, че нашите души трябва да горят с пламъка на вярата. При това, светлината създава и светло, радостно, празнично настроение.

Кадилният тамян е символ на усърдна молитва - както димът на тамяна се издига нагоре към небето, тъй и нашата молитва трябва да възлиза към Бога (Пс.140:2). Но тамянът, свещите и кандилата имат още значение и на приятна Богу жертва. Тамянът е благоуханна смола; пчелният восък, от който са направени църковните свещи, идва от най-благоуханните билки; елеят изтича от маслината - символ на мир и на благодатна Божия сила. Следователно, каденето и паленето на свещи и кандила е символ на нашата чиста и благоуханна духовна жертва Богу.

Из "Нашата вяра"

Кръстния знак и Правилното кръстене

Кръстният знак

Кръстът е основният символ на християнството. В миналото от ранно детство учели децата да събират пръстчета и да се кръстят. Сега много от нас учат това движение в зряла възраст.

За невярващите това действие може и да не означава нищо, но не е така за православния християнин. Защото кръстът е неговата защита. Човек пребивава не само във физическия, но и в духовния свят. В този духовен свят ние се намираме между двата полюса - между божествената любов и противодействащата й злоба, тъмна отрицателна енергия, която народът нарича нечиста сила. И кръстът е нашата защита от нея.

А ако трябва да сме точни, когато се кръстим, ние изповядваме своята вяра. Кръстният знак е най-краткият символ на вярата — безсловесен и абсолютно достъпен за всички.

Докосвайки челото, утробата и раменете си, мислено изобразяваме кръст. Челото ни символизира небесата, утробата - земята, а напречницата напомня, че Светият Дух обхваща всичко - открай докрай.

Първообраз на спасителната сила на кръста намираме още в Стария Завет. По Божия заповед старозаветният законодател Мойсей осенил кръстообразно с жезъла си Червено море. Водите се отдръпнали към брега и евреите минали по суша. След тях преследващата ги египетска армия била издавена, тъй като Мойсей направил втори кръстен знак и водите отново се съединили. Това била чудодейната сила на Мойсеевия жезъл, с който правел кръстните знамения.

По време на 40-годишното странстване на израилтяните из пустинята те били ухапвани от големи змии. Господ заповядал на Мойсея да издигне кръст с медна змия на него. Който погледнел с вяра към змията с кръста, се избавял от змийската отрова и смъртта. Под формата на кръст Мойсей прострял ръцете си към Бога.

Също и наследникът му Иисус Навин изобразил кръста с ръцете си и заповядал на Слънцето да спре своя ход, за да се удължи денят и той да спечели битката с амореите. Всичко това било предобраз на великата спасителна мисия на Христа, Който чрез кръстната Си смърт изкупил човешките грехове, унаследени от прародителите Адам и Ева.

В книгата Откровение пише, че небесното знамение, което ще предшества Второто пришествие, ще бъде ясно изписан на небето кръст.

Кръстното знамение било утвърдено от император Константин Велики. Преди една голяма битка на небето се появил кръст с надпис: „Сий победиши" (С това ще победиш). Той заповядал да се изпишат на бойните знамена кръстове. Влязъл в битка и победил. В знак на това събитие с Миланския едикт през 313 г. сл. Хр. той утвърждава християнската религия като официална.

Днес всяка християнска молитва е съпътствана от кръстен знак. Този кръст е спасителен само ако всеки, вървейки към своята лична Голгота, носи с желание и упование своя житейски кръст, вярвайки в спасителната сила на Кръст.

Кръстният знак се прави с дясната ръка. Трите пръста — палецът, показалецът и средният, се съединяват в едно, а останалите два - безименият и малкият, се свиват е дланта. С трите съединени пръста докосваме най-напред челото, след това гърдите, дясното и лявото рамо. По този начин изобразяваме кръст над себе си. Когато отпуснем ръката, леко се покланяме.

Какъв е символът? Съединените три пръста означават вярата в Света Троица - Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети. Двата свити в дланта пръста означават вярата ни в Иисуса Христа, с Неговите две естества — божественото и човешкото, Бог и Човек, тоест, Богочовек, слязъл на земята заради нашето спасение.

Кръстният знак слагаме на челото - измолвайки просветление на нашия ум и осветляване на нашите мисли; на гърдите - за да освети сърцето и облагороди чувствата ни; на раменете - за да укрепи телесните ни сили и да призовем благословение върху делата на ръцете ни.

С кръстния знак призоваваме Божието име и славословието на Бога и Неговите угодници и Света Богородица. Затова кръстният знак се прави при влизане и излизане от храма; всякога преди започване и свършване на работа; преди лягане и след ставане от сън, преди храненето и в началото на молитвата.

Както не трябва да произнасяме името Божие напразно, без необходимост, така и кръстният знак не бива да правим често и прибързано, небрежно и разсеяно, без вътрешна нагласа. Иначе той се превръща в безсмислено механично движение на ръката. Когато влезем в храма и запалим свещ, ние се прекръстваме. Когато застанем пред свещеника или владиката, за да ни благослови, не правим кръстен знак, а само се покланяме. Когато целуваме десница на духовник, също не се кръстим.

Из "Нашата вяра"

Видове молитви

Според съдържането молитвите са:
покайна, когато молим Бога за прошка на греховете ни и за очистване на сърцето и живота ни;
просителна, когато изпросваме нещо от Бога;
благодарствена, когато благодарим Богу за получените от Него добрини;
хвалебна, когато Го прославяме за безпределната Му благост, премъдрост, слава, сила и величие; тази молитва е най-възвишената от всички, изброени дотук, тъй като в най-голяма степен се доближава до състоянието на безкористна любов към Бога, с каквато би следвало да се отличава духовният живот на православните християни.

Частна и обществена молитва
Когато човек се моли за своите лични нужди насаме, молитвата му е частна. Но човек не живее сам, нито пък ­ само за себе си. Той има свои близки; живее в общество, свързан е със семейството и народа си, с цялото човечество.
Всички люде образуват едно духовно семейство. Те имат не само лични, но и общи социални, народни и международни нужди. И както децата в едно семейство в някои случаи се явяват всички дружно пред родителите си, за да им изразят някоя обща молба или да им засвидетелстват своята синовна обич и преданост, така и ние в нашия религиозен живот чувстваме потребност да се съберем и заедно да отправим към Бога обща просба или с една уста и едно сърце да Го славословим.
В такива случаи молитвата е обща. Общите молитви ние отправяме към Бога в храма, при общественото богослужение.

Храм
Храмът е сградата за обществено богослужение. Той се нарича още и църква, което ще рече събрание.
Бог, наистина, е навсякъде, но Той проявява по-особено Своите благодатни сили в места, които са Нему посветени (Второзак. 12:5, 11; 3 Цар. 8:29; 2 Пар. 5:13; 7:1). А такива места са храмовете. Храмът, следователно, е дом Божи (3 Цар. 9:10; Ис. 56:7; Мат. 21:13), Божие обиталище (3 Цар. 8:30).
Затова храмовете се отличават от другите сгради както по своята архитектура, така и по своята вътрешна уредба и украса. Храмът е тъй устроен, че да напомня за Бога и да извиква у нас молитвено разположение.

Из "Нашата вяра"

ЖИВОТЪТ НА ПРАВОСЛАВНИЯ ХРИСТИЯНИН

Животът на православния християнин се състои от пост, молитва и спазване на християнските добродетели.          Но най-вече и на първо място приемането на Христа и следването на Неговия път. Какво означава да приемем Христа?               Още с акта на кръщение човекът се обрича да бъде християнин - да носи достойно името на Христа. Да приеме закона Христов - да възлюби Своя Господ и своя ближен както себе си. Да изпълнява каноните на Църквата и да участва в църковните богослужения. По време на тези събрания - богослужения. Така, събирайки се в Храма, християните стават истинско тяло сиреч Църква Христова. По време на тези богослужения, ние се молим за опрощаване на греховете ни, просим от Бога мир и здраве и получаваме благословение от свещеника. Освен това ние участваме в св. Божествена Литургия, когато се извършва св. Тайнство Евхаристия, и се причастяваме с Пречистото Тяло и Драгоценната Кръв на нашия Господ Иисус Христос. Така ние ставаме едно с Христа, и Той с нас. Животът на православния християнин е непрестанно усъвършенстване и придобиване на Неговото Царство.

Света Троица

Нашият Бог има едно естество, но в Три Лица и в Него вярваме, изповядваме се и се покланяме - Отец, Син и Свети Дух.
Бог е Един по естество но Трипостасен: Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети. Тези три Божествени Лица са едно същество, една воля, една крепост, една сила. Никой не е по-малък, никой не е по-голям, а е равномощен, равносилен, равночестен, Трипостасен.
Бог Отец е нероден, Синът е роден от Отца, а Светият Дух изхожда от Отца.
Тази тайна за нас е недостижима, а за това, че така вярваме и изповядваме, Сам Бог ни е открил в Свещеното Писание, и ни е научил чрез боговдъхновените святи мъже.

"Симфония на Св.Тихон Задонски"

За Иисусовата молитва

В първото послание на св.Апостол Павел до Солуняни (5:17) е казано "Непрестанно се молете"

А какво значи непрестанно да се молим? Често да извършваме Иисусовата молитва:

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме.

Ако някой привикне към това призоваване, ще чувства голямо утешение и потребност винаги да извършва тази молитва и тя сякаш от самосебе си ще се извършва в него.

Макар че в началото врагът на човешкия род ще му пречи в това, ще изпраща голяма тежест, леност, скука, сънливост, но преодолял всичко това, с Божия помощ, ще намери покой за душата си, духовна радост, рзаположение към хората, умиротворяване на помислите, благодарност към Бога.

В самото име на Иисус Христос се съдържа велика благодатна сила.

Много св. Отци и праведни хора съветват колкото е възможно по-често,почти непрестанно,да извършваме Иисусовата молитва.

Св.Иоан Златоуст казва: "Всеки, яде ли, пие ли, седи ли, служи ли, или върши някаква друга работа трябва непрестанно да зове:"Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме" та името на Господа Иисуса Христа, слизайки в сърдечната дълбина, да смири пагубната змия, а душата да спаси и оживотвори".

"В помощ на молещия се"

Славянобългарски монастир

"Св. вмчк. Георги Зограф"

ПРЕСВЕТА ВЛАДИЧИЦА БОГОРОДИЦА

Пресветата Дева е велика помощница на Християнския род, а най-вече на онези, които се подвизават в духовния живот и желаят да изоставят своята греховност. Чрез Нея, казва блаж. Августин, Бог е слязъл на земята, за да се удостоят чрез нея вярващите да се издигнат към Него. Тя е единствената несъмнена надежда и помощница на грешните, подбуждайки ги към покаяние. Тя спасява и милва всички, които прибягват под нейния майчински покров. Тя е неизчерпаем извор на милост, непобедима сила, неизменна ходатайца пред Твореца, упование и закрила за всички вярващи, които се надяват на Нея. Само на Нея нейният Син и Господ е обещал да изпълни всичките й просби. Чрез нейната майчинска молба от грешните от грешните се отклонява справедливият Божи гняв, насочен срещу тях. Тя, както казва св. Димитрий Ростовски, застава между Бога и греховете ни като посредница, не допуска нашите грехове до Бога и греховете ни като посредница, не допуска нашите тежки грехове до Бога и чрез гласа на Своите молитви за нас отклонява нашите грехове, които като, че ли викат против нас пред Бога. Ние трябва да гледаме на Пресветата Дева като на наша всесилна ходатайца пред престола на Вседержителя. Ние сме осиновени от нея при Кръста в лицето на възлюбления Христов ученик Йоан, принадлежим й като притежание, изкупено с драгоценната кръв на нейния Бог и Син. Благодеянията, които тя излива върху православния свят, са нейните многобройни чудотворни икони, които източвот безбройни чудеса на православния свят.

Но не е достатъчно само да обичаме Пресветата Дева, необходимо е да подражаваме на нейния свят живот, на нейната чистота, добродетелоност, кротост, смирение, милосърдие, на нейната съвършена преданост на Божията воля. Само тогава можем да я наричаме наша майка и само тогава нашите молитви ще й бъдат приятни и за нас - спасителни.

Атонските Отци, като обитатели на нейното земно наследие, особено усърдствувайки в почитта си към Нея, са установили като правило, щото всички, които желаят молбите им да бъдат бързо чути от Пресветата Дева, да четат усилено Архангелският поздрав към Нея: "Богородице Дево, радвай се. Благодатна Марие, Господ е с Тебе. Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото се родила Спасителя на нашите души." 

Св. Отци са заповядали да четем тази молитва ежедневно, сутрин и вечер по няколко пъти, както времето ни  позволява, освен това да я прочитаме и мислено в сърцето си, та чрез нея да изразяваме винаги нашата най-чиста почит към Пресвета Дева Богородица.

("Духовно огледало" - 1991г.)

ДА ДАВАШ...

    Да даваш израз на своята вяра и възторг към Бога е нещо възвишено, мило, приятно, благородно, спасително. В молитва, слова и песен духовна да изповядваш вярата си в Бога, да величаеш, да възхваляваш могъществото на Бога Вседержител и Творец и тъй да осмисляш времето, посветено на празнична почивка - това е живот за душата и дълг на всеки християнин.

    Тъй са мислили блажените отци и учители на Църквата, оставили прекрасни молитвени творби като свидетелство на тяхната вяра, надежда и любов към Бога. Молитвата е израз на духовно просветление и прозрение и зад пределите на видимия свят. Изложени често пъти в дивно поетична форма, с възторжена красива реч, техните писания се явяват като молитва, песен и тържествени химни в изповядване на вярата им в Бога.

    В добро настроение ли си - в радост, възторг, с духа си в лекота, с крила към небето готов да полетиш - пей, слави, въздавай Бога!

     В скръб ли си - в тревога не се поддавай на униние - в молитва към Бога утеха ще имаш. Тогава нагоре към Бога отправяй ти поглед - моли се, пей, славослови Бога и ще се почувстваш честито, щастливо Божие създание...

†Доростолски Митрополит Иларион

(Този текст е част от предговора към прекрасната книга "Молитвени стихове", на блаженопочиналия митрополит Иларион).