- Отче, чувствам, че съденето, логиката и човешката справедливост, които имам, са пречки за духовното развитие.
- Разбира се, че са пречки за духовното развитие, защото те прогонват Божията благодат. Така човек остава без помощ от Бога и пада и си чупи главата. Човешкият съд и човешката справедливост по принцип са несправедливи. Микробът на духовната т болест е, че изследваш нещата според човешката логика. Ефикасно лекарство в такъв случай са добрите помисли. Когато човек мисли "вдясно", т.е. има добри помисли, тогава увеличава вместимостта на сърцето си. И понеже употребяваш много логика, трябва да внимаваш много над помислите си, защото и заключенията, които правиш чрез логиката, са човешки, а не духовни и осветени.
- Отче, къде е причината, когато някой съди хора, неща и различни ситуации, и при това с голяма бързина?
- Бива воден единствено от логиката си, работи само мозъкът му и това е резултатът. Добре е на онези, които имат много акъл, Бог да вземе отвертчицата и да го развие малко. Колкото повече човек се освобождава от разсъдъка си, толкова повече се изпълва с благодат. Когато казвам разсъдък, имам предвид човешкото съждение, егоизма, самоувереността. Когато обаче човек разбере, че няма правилно расъждение и си каже "преценявам по светски, разсъдъкът ми не е просветен от Бога и ще направя грешка; затова и не трябва да го използвам", тогава Бог ще го просвети, ще стане разсъдителен и ще различава кое е правилното.
Изкусителят прави негодни мнозина умни хора поради тома, че съдят "по външност". Когато у човека надделява човешкото, тогава той съди по човешки и върши престъпление. Трябва да се освободи от човешкото, за да придобие божествен разсъдък. Светското съдене е погрешно съдене. Колко неправди причинява то! Колко пъти човек си навлича осъждане! Затова винаги привеждайте в ума си добър помисъл, за да бъде в безопасност душата ви. Човекът е тайна, не можеш да знаеш какво прави! Веднъж на Великден, след пасхалната света Литургия, поседнахме за малко в една колиба да хапнем сирене и яйце. До мен седеше един монах, който е мулетар, прекарва дърва. Видях го как отстранява това, което му предложиха."Яж", казвам му. "Добре, добре ще ям", казва ми. Поглеждам го след малко, пак не яде. Отново му казвам: "Яж, днес е Пасха". "Прости, отче, казва ми, аз не ям, когато се причастявам. Ще ям към два след обяд!" От предишния ден не беше ял и щеше да яде след обяда! Виждаш ли от благоговение какво прави? А другите може да го мислеха за един прост мулетар.
Човекът е тайна! И ако са те поставили да съдиш, помисли си: "Този съд божествен ли е или изпълнен с пристрастия?" Т.е., безкористен ли е или пълен с корист? Нямайте доверие на себе си, нито на собствения си съд и преценка. В съденето има егоизъм. Заставят ме, въпреки, че не искам, да отсъждам по някой въпрос и въпреки, че съдя безкористно и без да вземам страна, когато след това тръгна да се помоля, не чувствам онази сладост, която чувствам друг път. Не че ме обвинява съвестта ми за нещо, но просто чувствам затова, че съм съдил като човек. Колко повече, когато отсъждането е погрешно или съдържа самооправдание, или се извършва според човешки критерии! Велико дело е съденето. Съдът принадлежи на Бога. То е нещо страшно! Няма значение дали този, който съди, има добри намерения. Значение има какви са последствията от съда му.
Нужна е голяма разсъдливост, но за съжаление повечето от нас я използваме не за да преценяваме себе си, а ближните си, за да не бъдат... отличени, т.е. да не бъдат считани за по-добри от нас. По този начин омърсяваме разсъдителността си със съдене, осъждане и с претенции към другите, да се поправят, докато би трябвало да имаме претенции само към себе си - че не можем да се решим да поведем с жар духовната борба и да победим страстите си, за да се освободи душата и да полети към небето.
Старецът Паисий Светогорец
Из Слова том 1 - "С Болка и любов за съвременния човек." Издава Славянобългарски манастир "Св. Вмчк Георги Зограф", Света Гора, Атон.
