Не
е нормална нашата държава. Откога душите ни загрубяха толкова много, че
спокойно подминаваме ровещите в кофите за боклук бездомници? Че даже отвръщаме
очите си от тях, защото не искаме да чуваме гласа на съвестта си. И ги
забравяме в момента, в който влезем в уютните си домове?
Откога
станахме толкова безчуствени, че на път за ресторанта с по- евтиното обедно
меню подминаваме просещия човек като обичайна гледка от ежедневния ни пейзаж?
Каквато гледка е големия кестен, неправилно паркираната кола, червеното кошче
за боклук на тротоара, витрината с грижливо подредените манекени...
Откога
станахме толкова безчуствени, че гледката на търкалящите се спринцовки покрай
запустялата къща и на момичето с кафеникав тен и тъмни сенки под очите ни кара
да забързаме ход, изпълнени с отвращение и пренебрежение?
Откога
станахме толкова безчуствени, че възприемаме новината за поредното самоубийство
на някой отчаян от житейската безизходица човек като факт, който отбелязваме
със сухото "Горкия, но така не бива". А да не говорим, че като
християни дори осъждаме човека, защото не са му
достигнали силите да се справи. Дали имаме право на това? Дали сторихме
нещо, за да му помогнем, преди безизходицата и нашето безразличие да реши
съдбата му?
И
като казах християни, се питам още дали и какво знаем за нашите, българските
светци? Кои са те? Какви са били делата им, какъв пример са ни оставили? Знаем
Св. Иван Рилски Чудотворец- със сигурност. А за Св. Петка знаем ли нещо? Знаем
за делото на Св. Св. Кирил и Методий, но дали знаем, че след смъртта на Св.
Кирил, Господ чрез мощите му извършва чудеса и че гробът му в Рим (храм Св.
Клементе) се почита като чудотворен? Някой знае ли, че Св. Методий приживе е
виждал в бъдещето и е изцелявал болести?
Чували
ли сме за чудотворенето на Йоаким Осоговски, Гавриил Лесовски, Иларион
Мъгленски, Теодосий Търновски, Димитрий Бесарабовски? Или за Св. Пимен
Зографски (Софийски), Св. Йоан Кукузел, Св. Антим Атонски (Софийски), Св.
Теодосий Мироточиви?
Не,
в масовия случай почти нищо такова не сме чували и не знаем. Но, за жалост, в
масовия случай всички знаем за петричката врачка Ванга, за Петър Дънов,
повечето от нас са ходили при гледачки и всевъзможни лечители и гадатели. Но не
знаем, че "църквата" по проект на Ванга е в пълно противоречие с
правилата за изграждане, иконопис и подредба на един православен храм; не
знаем, че т.нар. учение на Петър Дънов противоречи пряко на поне 3 от Божиите
заповеди и в цялост- на Православието.
Повечето
от нас по- добре медитират, отколкото се молят; хранят се със сурови семена,
плодове и зеленчуци с екологичен произход, но не разчитат на Божията сила да
освети храната, каквато и да е тя, със силата на човешката вяра в Бога и на
искрено отправената към Него молитва.
Преди
време, във Фейсбук, се натъкнах на група- Деца на светлината, в която
посредством медитативни техники "изпращаха" светлина до определени
градове в България, но на никого не му и хрумна да се съберат дарения и да се
изпратят във вид на помощ в социални домове, например, в тези градове.
"Гуруто" на тази група демонстрира добро познаване на Библията, на
Светооческите творения, но успоредно с това и в пълен разрез с тях,
"стабилизира енергийното поле", извършва Златоустови, Киприянови,
Кабалистични и др. заклинателни ритуали, коригира социални параметри (работа,
семейство) и какво ли не още под гръмкото име Захари Валоа, но никак не заостря
вниманието на членовете на групата към силата на изповедта, Светото Причастие,
Миропомазанието и изобщо към Светите Църковни Тайнства.
Нормално
ли е това за една държава, която по Конституция е определена като традиционно Православна?
В
момента се водят съдебни битки за държавни или общински имоти, които нашите
съграждани с мюсюлманско вероизповедание искат да ползват за нуждите на джамии.
Това за мен не е проблем толкова значим, колкото проблемът, че в Православна
България липсват неделни училища или часове по Православие в действащите ни
училища. Ние се определяме като християни, но не знаем почти нищо или много
малко за християнството.
Затова
ние ставаме все по- безчувствени към болката на другия, ставаме все по-
немилосърдни към тези, които не могат да се справят с живота си, ставаме все
по- корави в душите си към силната и свята мекота на нашата Православна вяра,
надежда и любов.
Може би и
заради това са ни отредени такива управници- същите като нас. И когато ги хулим
и обвиняваме- нека първо погледнем ние самите къде сме, какво знаем и помним от
историята си, кои са били онези ценности, благодарение на които България е
оцеляла след Византийско и Турско иго и защо сега нашата свободна България е на
път да изчезне.
Автор: Надежда Аврамова
