„И стана, та отиде при баща си.
И когато беше още далеч,
видя го баща му, и му домиля;
и като се затече,
хвърли се на шията му и го обцелува.
А синът му рече: татко,
съгреших против небето и пред тебе,
и не съм вече достоен да се нарека твой син.“
(Лука 11:32)
Братя и сестри,
Днешното свето евангелие ни припомня
притчата за Блудния син.
Този образ е познат на всекиго от нас – това
е образ на нашето грехопадение, нашата житейска гордост. Ние непрестанно
вземаме от Бога своята част от наследството във вид на някакви жизнени стремежи
и привързаности.
Притчата за блудния син ни убеждава в
съществуването на огромната любов, на голямата прегръдка, която очаква всички
хора и от невъзможното прави възможно, за да спаси целия свят.
Колко е хубава тази притча, която разказва
нашият Господ: за по-младия син, който напуснал дома, искал да направи своя
бунт, да живее живота си.
Притчата ни
изправя очи в очи с най-трудният избор в живота: да се доверим или не на
Божията любов, която всичко прощава. Да доверим всичко на Бога. Това обаче е
най-трудното - доверието в Бога.
На протеста на
книжниците и фарисеите, че Христос се храни на една маса с грешниците, той
противопоставя радостта на бащата от завръщането на блудния син. Какъв шок за
хората, посветили се на дълга, чийто протест, държи сметка, претендира за
справедливо претегляне на везните, да отговорят на любовта Божия към
грешниците. Биха ли могли да седнат на една маса с грешниците, както направи
Христос. Ето това е истинското предизвикателство за тях, за нас, за всеки,
който е изпълнен с негодувание и изкушен да избяга в онзи познат модел на
благочестивия живот!
Тази притча ни създава големи угризения.
Кара ни да се замислим и да чувстваме срам, защото в действителност тази бащинска
любов, тази бащинска прегръдка, която би трябвало да се проявява навън към
света, е пространството на Църквата. Тази любов би трябвало да я показват
църковните хора, като нас, т. е. ние, които Бог оставя на земята и ни
казва: деца Мои, вие трябва да показвате на хората Моето добро лице, моята
благост, топлина, прошка, разбиране, и състрадание.
Къде са тези неща? Ние сме в Църквата и
много пъти приличаме на големия син, който бил добрият син, но нямал никаква
връзка с баща си, бил в дома си, но не общувал с баща си, всъщност той бил
по-блуден син от брат си.
Ние сме толкова близо до Бога, в Църквата, а
сме блудни. Някои сме готови и на Бог да Му „покажем”, че това, което прави не
е правилно; както се е случвало по времето на Христос. И на Бога сме
готови да направим забележки!
Не сме готови да се преобразим вътрешно и да
се променим. Това е покаянието, покаянието не означава да се утвърдим в същите
криви възприятия, които имаме.
Ако не плачем, това не е лошо, плачът не е
критерий, защото можем да плачем и за свои болни разбирания; а би
трябвало да плачем, защото действително искаме да направим нещо ново в живота
си. Ако не плачем, не прéчи, но трябва да направим обаче нещо ново, а да не упорстваме
в егоизма си, който години наред проваля връзката ни със света, с ближния и с
всички други наши братя. Проблемът не е грехът на света, а нашето лицемерие, че
не виждаме греховете си.
Братя и сестри,
Нека преодолеем себе си и да се покаем. Тази
притча ни кара да се покайваме, защото чувстваме своята недостатъчност, нищета
и крах. Ние усещаме това много силно в
сърцата си, че не сме такива, каквито би трябвало да бъдем.
А пред Бога
всички са равни: и онзи, който е заминал, а после „идвайки в себе си" се
връща с покаяние, и този, който винаги е с Бога.
Именно заради
това в подготвителното време преди Великия пост Църквата ни предлага притчата
за блудния син, за да се търсим и намираме в Евангелието, да сверяваме своя
живот с него, да открием мир и житейска радост в общение с Христа в дома на
Отца. Амин.
Автор: Сотир Марков
