Един светия изгонвал демоните и те се бояли от него. Неговият послушник го попитал:
- Отче, защо демоните се боят от теб?
- Чедо, виж какво ще ти кажа - отговорил старецът, - имах плътска борба в ума, в помислите, но никога не си позволявах да отстъпвам на помислите. Винаги водех война така, че фронтът да преминава в района на прилога, и никога не позволявах на дявола да достигне по-далече от прилога. И тъй като борбата беше непрестанна, то Бог ми даде това благословение, тази благодат, въпреки цялото ми недостойнство, демоните да се боят от мен и да бягат.
Помислете си, той отсичал изкушението още при вратата, още когато то започвало да чука на вратата. Защо не му отварял вратата? Какво имало вътре в него, което пречело на изкушението? Той имал свети спомени. Те заемали ума му. Изкушението чукало отвън, желаейки да влезе, но нямало място, където да влезе: Божията памет го възпирала. Тази постоянна победа дала такава благодат на светия, че демоните се бояли от него и излизали от хората.
Велика похвала заслужава този човек, който с Божията благодат е достигнал това да задържа дявола на разстоянието на прилога.
Няма нито един смъртен, нито един духовен човек и подвижник, който да не е бил подложен на прилозите на дявола. Тоест всеки човек бива подложен на изкушение. Ако прозорците и вратите ти са отворени, както става със светските хора, които не познават Бога, тогава врагът преуспява и побеждава.
Духовните хора се подвизават да не отворят на врага нито врата, нито прозорец, нито пролука.
Грехът на дело, този, който се извършва не в сърцето, а чрез устата или се изразява в някакво действие, често е трудно изпълним, защото много неща трябва да съдействат за извършването му. Но грехът в ума е много лесен. Човек може да го извърши на всяко място и във всяко време, и никой да не узнае за него. Външното действие често не може да стане и поради това, че за него се изисква стечението на много обстоятелства, и поради това, че му пречи срамът. Напротив, вътрешният грях, грехът в мисълта, може да убеди човека да съгреши вътрешно и да остане незабелязан.
Този вътрешен грях е незабележим. Хората не го виждат, но Бог го вижда. И ако ние не се боим от хората и не се срамуваме от тях, защото този грях е невидим за тях, то трябва да се боим от Бога, защото това мислено нравствено престъпление се извършва пред Него.
Много хора биват измамени от своя егоизъм, благодарение на който се извършва грях.
Първо става вътрешното предателство, и след това то се открива посредством членовете на тялото.
Затова е необходимо усилено и непрестанно внимание, усилено трезвение, както вече казахме. Вътре в нас трябва да стои страж и часовой, който да следи за влизащите и излизащите помисли, да ги опознава, за да не се вмъкнат вътре шпиони и да не разпалват междуособна война в държавата на душата.
Душевното око трябва да бъде чисто и да има силно зрение, да забелязва врага отдалече и да взима съответните мерки.
Колко помисли ни нападат постоянно! Твърде много. Помислите на всяка страст. И ако душата притежава добро зрение, то още отдалече поставя препятстия пред помислите. По “миризмата” тя определя, че страстта трябва да въстане и веднага започва да се подготвя: поставя часови, издига земни валове и идва в готовност да отблъсне атаката на страстта.
Хората попадат в плен. Страстта е подобна на змия, която носи отрова в себе си. Има големи змии, които бълват зловоние и това отровно дихание отравя всичко, което се намира наблизо. След това те поглъщат своята жертва. Така постъпва и змията на греха. Тя още отдалече разпръсва своята отрова наслаждение и парализира ума, парализира силите. Човек попада под робството на страстта и неволно се увлича към зло.
Хората, оказващи се в такова положение, свидетелсват следното: “В това време не мога да се съпротивлявам, не мога да направя нищо.” Отговорът на това е такъв: трябва да бъдат предприети съответните мерки, за да не се стигне до пленяване и разоръжаване на ума и сърцето. Излизайки от опита, още преди умната змия да започне да разпръсва своята отрова, още отдалече, преди да стигне до нас и да отрови душата, ние трябва да вземем мерки за избягване на опасността. Защото след отравянето вече няма да можем да направим нищо.
Когато човек бъде победен от греховните помисли и отстъпи на въображението, то оттук, от въображението идва всяко зло! И когато претърпи множество духовни крушения в ума си и много пъти бъде ранен от сластолюбиви мечтания, тогава, още щом сатаната дойде с подобни мечтания, още щом ги принесе в ума, той веднага бива пленен от тях. Затова монахът не бива да отстъпва, за да не се усилят и укрепнат мечтанията и страстите.
Автор: Архимандрит Ефрем Светогорец
Източник:
