Искам да поставя два въпроса: защо се моли вярващият човек и достъпна ли е молитвата за все още неповярвалия.
Но може би преди всичко трябва да кажем какво е молитвата. Молитвата е вик на душата, молитвата е словото, което се изтръгва от сърцето. За вярващия да се поставя въпросът защо се моли човек е толкова неразбираемо, както да се пита защо влюбеният говори на любимата си за своята любов. Или защо детето плаче и търси от майка си помощ. Защото знаят, че ще получат отговор на своя зов, че на думите за любов ще им бъде отговорено с радост, с ответна любов.
Понякога вярващият се моли, защото е обхванат от живо, дълбоко чувство за Божията близост, за Божието присъствие. Това може да се случи в храма, може да се случи вкъщи или на полето, или в гората: внезапно човек усеща как Бог му е много близък, сърцето се препълва с умиление, с трепет. И той се обръща към Бога с молитва за благодарност, или за изпитаната радост, или за усетения трепет. В един от псалмите цар Давид възкликва: Господи! Радост моя! ето това е молитва, най-истинската молитва. Понякога у преживелия подобен опит човек остава чувството: Защо не е винаги така! Защо това не продължи по-дълго и го обзема копнеж по Бога. Започва да му се струва като че ли Бог го е напуснал или че самият той се е отдалечил от Бога. Разбира се, че това не е вярно. Бог е безкрайно и постоянно близко до нас... Но човекът започва да търси Бога; както понякога в тъмнината ние опипваме около себе си, търсейки някакъв предмет, така и човек търси Бога не някъде там на небето, а търси Бога дълбоко в себе си, като се старае да се потопи молитвено, благоговейно в собствените си дълбини, за да застане отново пред Божието лице.
Този опит е сроден с опита на човека, който още не вярва, но търси. Барон Николай основателят на Студентското християнско движение в Русия, като слушал от своите връстници и приятели често да говорят за Бога, усетил желание да разбере дали Бог съществува, или не съществува. И тази жажда за увереност го накарала веднъж, както се разхождал в гората, да възкликне: Господи! Ако Те има обади се!... Внезапно някакво дълбоко чувство го обзело и той повярвал.
... Бих искал да поставя въпроса: как в невярващия човек може да се разгори желанието да търси нещо, за което той като невярващ няма и понятие? Не е достатъчно това, че познава вярващи, които може би уважава, чийто ум вероятно цени, чиито убеждения му се струват достойни за внимание: за да се моли, трябва да има някакво лично преживяване. И ето, като мисли за себе си, човек достига до едновременното познание на две противоречиви неща. От една страна, като се вижда в този безкрайно голям, огромен, понякога страшен и пълен с опасности свят, няма как да не се почувства като мъничка песъчинка, която може да бъде разрушена от силата, от мощта на този свят. От друга страна обаче, като се обърне към себе си, като се замисли над себе си, човек изведнъж открива, че в някакъв смисъл той е нещо повече от този грамаден свят, в който представлява такава малка, незначителна и крехка песъчинка. Целият свят, който го заобикаля, е в плен на двете измерения: на времето и пространството, а човек усеща в себе си сякаш едно трето измерение: в него има дълбочина, която не съществува никъде другаде и в нищо друго. Ако си представим земното кълбо и мислено проникнем в него, ако се движим все по-надълбоко, преминем в най-голямата му дълбочина, в един момент ще стигнем до центъра и това ще е пределът на дълбочината. Ако продължим да се движим, ние просто ще излезем от това земно кълбо и отново ще се озовем на повърхността му. Всичко веществено има сякаш ширина, но не притежава дълбочината, която я има единствено у човека, защото тази дълбочина е невеществена.
И ето, човек изпитва глад за познание, копнеж по любовта, изумление пред красотата, и колкото и знания да трупа, само все повече се разширяват познавателните му възможности; колкото и любов да има в живота му в сърцето му се откриват нови дълбини; то става все по-широко; колкото и красота да преживее чрез музиката, чрез природата, чрез произведенията на изкуството, пак му остава способността да поеме безкрайно повече, защото всичко, което е изпитал, се побира в него, потъва в някаква бездна и го оставя пак така открит, пак така празен. Кентърберийският архиепископ Рамзи казва, че у човека има дълбочина, има простор, които са толкова велики, колкото е велик и самият Бог, и че тази дълбочина може да бъде запълнена само от Бога. Струва ми се, че това е самата истина.
И ето, щом човек се замисли за себе си като за едно безкрайно малко същество в безкрайно грамадния простор на света и внезапно открие, че целият този свят е твърде малък, за да го запълни докрай, тогава той се сепва: как така?... Тогава той може да започне да си задава въпроси: кое може да ме запълни, щом нито знанията, нито любовта, нито красотата не могат да ме задоволят докрай, не могат да покрият тази дълбочина, тази бездна...
И тогава, дали под влиянието на собствените размисли или от четенето, дали вследствие на срещите или на чуждата молитва, човек може да се впусне в търсене на неведомото, той може да потърси онова, което би запълнило душата му, за което са му говорили другите: има го търси! Търси вглъбяване в себе си, защото тайната на познанието е заложена в собствената ти дълбочина, но това е друго познание: познание на Бога.
И по пътя на това търсене човек може да започне да се моли, да се моли с най-дълбокия вик на душата: Къде Си, Господи? Открий ми се, не мога да живея без смисъл и без цел! Сега разбирам, че не съм самодостатъчно същество, че целият свят е твърде малък, за да ме запълни и кой ще изпълни тази дълбинна пустота?... Е ето човек пристъпва към вярата и към молитвата, за които искам да говоря.
Автор: Митрополит Антоний Сурожски
Източник: Църковен вестник, брой 6 - 2002 година
