Дерзайте да правите повече
Игумен
Михаил (Семенов) по пътя на монашеството
Юлия Пасашко
Eдно време,
нещата най-вероятно са се случвали по следния начин: Някой се запознава с монашеския
живот и научава за манастирите, където монаси цялостно се отдават и посвещават
живота си на Бога. Без много обмисляне си
взима раницата и се запътва за избрания от него манастир, към който го води
Божия промисъл. Чудесно е да се види същата тази невинност на сърцето, как се е
запазила и при нас.
Как
послушанието е пряко свързано с любовта, как манастир може да бъде построен от
нищото. Защо старците не са магьосници и защо монахът никога не се оправдава, са
само няколко от темите, по които разговаряхме с Игумен Михаил (Семенов) от
манастира в село Кликово.
„Истина
ви казвам: който не приеме Божието царство така, както го приема едно дете,
никога няма да влезе в него.“
Лука 18:17
Лука 18:17
Там където сме по-близо до Бога.
- Отец
Михаил, не е ли страшно за светския човек да се откаже от живота в света и да отиде в манастир? Би
трябвало да има някакъв начален и доста силен фактор, който да подтикне човек
да напусне света.
- Всичко, което се прави от и със любов е сполучливо. Как биха реагирали
днешните жени ако мъжете им биха изпратени в Сибир, както Декабристите през
царско време в Русия? Биха ли ги последвали както жените на тези Декабристи
бяха постъпили, незнаейки кога или дали въобще ще се върнат? Най-вероятно не;
модерната жена би поискала развод и би се оженила за друг по-успял мъж,
пренебрегвайки връзката между нея и мъжът й. Но жените на Декабристите, светски
жени, които не били въобще бедни, отишли в Сибир с техните мъже, в лоши условия
и ненадявайки се на нищо добро, просто защото обичали мъжете си. Същото е и с
Християнството, с монашеството: всичко се върши поради любов към Бога. Няма
никакво друго скрито значение. Не го правим поради себелюбие или пък от някакви
лични амбиции. Проблемът, с който се сблъскваме е, че съвременният човек
анализира нещата само от гледната точно на това което на него му доставя
удоволствие. Може да си помисли за манастира: „Чакай малко, защо пък ми трябва?
Какво ще получа АЗ от това? Каква полза извличам от всичко това?“ Но какво общо
има ползата? Ако човек достигне дадена степен на привързаност и любов към
някого, то тогава той иска да бъде с този някой на всяка цена. Точно по този
начин действа любовта към Бога на Християнина. В света, човек може да постигне
много: да спечели куп пари, може да си има семейство. Но той жадува за Господ,
за Бога. Старае се да няма нищо между него и Бог, така че нищо да не му пречи да
Го обиква все повече и повече. Тогава, като се замислим не намираме по-добро място
за да постигнем тази цел от манастира. Тук братята се стремят само към това: да
обикнат Господа Бога колкото се може повече.
- Кога точно разбрахте че това се отнася и за вас? В религиозно
семейство ли сте израствали?
- Да, при нас нямаше
невярващи. От друга страна пък нямаше никаква информация спрямо религията в
нашата страна, поради времената в които живеехме и по-точно - комунизма. Поради
тази причина, хората, особено младите, незнаеха почти нищо за Православието;
просто нямаше никаква литература. Поне имахме една Библия у дома. Помня как
майка я закупи от църквата за 100 Брежневи рубли и я пазеше като съкровище.
Слагаше я на видимо място в къщата и я увиваше в кърпа. Когато четеше от
Библията беше права и я държеше във въпросната кърпа. Самия факт да имаш Библия
у дома си, беше голяма привилегия за онова време. Но също така, какво
разбирахме ние от това четене? Само по-простите неща. Имахме прости вяра и
разбиране за Православието. Никога не съм бил невярващ. Винаги съм вярвал,
макар и винаги да е било до дадена степен, до която разбирах това, в което
вярвах.
- Но можеше ли да се случи,
да бяхте останал в тези граници на разбирането на нашата религия и съответно да
бяхте останал с простото разбиране за Православието, вярване и разбиране в дадени
граници?
- Не, неисках просто това. Влечеше ме
един друг начин на живот. Живот скрит в нашето ежедневие и загубен и
пренебрегнат поради това „задоволително“ съществуване, което водим в света. Още
от малък, заради историите на моята баба, знаех че друг живот ни чака и, че той
е в пъти по-задоволителен от този, който водим сега, и плюс това той е вечен.
Дори като пораснах, аз не спрях да вярвам в това. Мисля, че сме на едно мнение
спрямо това, че ако човек вярва, че земния живот е само временен, и че след
него има шанс да води друг, по-добър, то тогава този човек би искал да стигне
до този втори по-добър живот, нали? По-късно в младежките ми години, разбирайки
че ежедневието на човек, по един или друг начин, все е свързано с греха, си
казах: „Добре, от сега нататък ще живея колкото се може по-просто, за да се
отдалеча от греха. Ако някоя друга възможност която ще ми помогне да живея без
да греша не се появи, ще си свърша дните тук, като пазач на църква, молейки Бог
да спаси душата ми.“ Това бяха моите наивни детски мисли! Тогава още незнаех че
съществуват манастири, където човек може да живее цялостно, като едно с Бога и,
където общата и единствена цел на всички, които са там е да се спасят. Когато
научих, че такива места съществуват, не ми отне дълго преди да се реша и да
тръгна.
-По ваше
време отворените манастири са се брояли на пръсти. Как разбрахте за тях?
- От различни книги. През
1991-ва година, Православната литература започна да става достъпна и аз я
четях. Много четях и научих за светите отци и за техните писания, за които
преди това незнаех. Почнах и тях да ги чета. Много се натъжих защото през
всичкото това време тези съкровища бяха скрити от народа. Също така, да вярваш
или не, е личен избор, но те ни бяха отнели и правото да правим избор.
- След като напълно повярвахте, веднага ли се запътихте към някой манастир?
- Да, почти незабавно
тръгнах. Аз и преди това бях вярващ, но просто вярата ми се утвърди.
- А как
реагираха вашите родители на това ваше решение? Неискаха ли да се ожените?
- Да, искаха.
- Тогава
това означава ли че сте пренебрегнали тяхната воля?
- Не, защо трябва да го
възприемаме по такъв начин? Преди да тръгна споделих с тях моето намерение. От
начало бяха несигурни. Подложиха, и то
не един път, на изпитание моето решение. В последствие се съгласиха и ме
благословиха да тръгна. Точно за това може да се каже че не съм пренебрегнал
тяхната воля.
- А какво щеше да стане ако не ви бяха благословили?
- Най-вероятно нямаше да
тръгна. Поддържах много добра връзка с моите родители и се надявах да ме
разберат, точно както и стана. В последствие, и двамата ми родители се
замонашиха. Майка ми е в Шамордино, а баща ми живя до смъртта си тук, в Клюковския
манастир.
*Очаквайте и другите части от прекрасното интервю на Юлия Пасашко с отец Михаил Семенов.
Превод от Английски: Георги Германов
Редактор: Ангел Карадаков
Източник: http://www.pravoslavie.ru/
