На Велики Понеделник честваме паметта на патриарха Йосиф, син на Яков. Историята на Йосиф е разказана в края на книга Битие (вж. Бит. 37-50). Заради изключителните му качества и забележителен живот, нашата традиция представя Йосиф като предобраз на Христа. Историята на Йосиф показва мистерията на Божието Провидение, на Божието обещание и изкупление. Чист, благочестив и праведен неговият живот е пример за силата на Божията любов и обещание. Урокът, който трябва да научим от живота на Йосиф, е че той носи крайното изкупление, предизвикано от смъртта и Възкресението на Христос. Този урок е събран в думите на Йосиф към братята му, които го бяха предали: „19. Отговори Иосиф: не бойте се, понеже аз се страхувам от Бога. 20. Ето, вие кроихте зло против мене; но Бог обърна това на добро, за да стане това, що е сега: да се запази животът на голямо число люде; 21. затова, не бойте се: аз ще храня вас и децата ви. И ги успокои, като говори тям по сърце.“ (Бит.50:19-21) Почитането на благородния, благословения и светия Йосиф ни напомня, че във великитие събития на Стария Завет, Църквата открива истината на Новия Завет.
Също така, на Велики Понеделник, Църквата отбелязва и проклеването на смокиновото дърво (Мат. 21:18-20). В евангелския текст това събитие се случва на следващия ден след входа Господен в Йерусалим (Мат. 21:18 и Марк. 11:12). По тази причина се отбелязва в Литургията на Велики Понеделник. Този момент е много уместен през Страстната седмица. Заедно с изгонването на търговците от храма, този момент е още едно доказателство за Божествения произход и сила на Христос, както и е откровение за Божия съд, който тегне над неповярвалите иудеи. Смокиновото дърво изобразява израилското духовно безплодие, което е вследствие на отказа на иудеите да разпознаят и приемат Христа и Неговото учение. Проклеването на смокиновото дърво е притча, която се извършва в момента, то е символичен акт. Значението му не бива да бъде забравено от никого, от никое поколение. На Страшния Съд, Христовото отсъждане върху невярващите, маловерниете, неразкаялите се и нелюбящите ще бъде решително и последно. Този момент ясно показва, че формалното християнство е не само неадекватно, но е достойно за презрение и недостойно за Божието Царство. Истинската християнска вяра е динамична и плодотворна. Тя изпълва човешкото същество и предизвиква промяна. Изживявайки истинската и неподправена вяра, християнинът осъзнава факта, че вече е Небесен „гражданин“. Затова и начинът му на мислене, усещанията му, действията му и цялото му същество трябва да отразяват тази осъзната реалност. И тези, които са Христови трябва да живеят с Духа; „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра,23. кротост, въздържание. Против такива няма закон. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите. Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме.“ (Гал. 5:22-25)
Превод от Английски: Божин Дончев
Източник: http://lent.goarch.org
