15 юли 2014 г.

Греховете увеличават тъгата.

От какво могат да бъдат предизвикани тъгата и депресията? Твърде често от бремето на греховния живот, от неизповяданите и неразкаяни грехове. Тежко е да носим такова бреме. Защото съвестта, този Божи глас, говори във всеки човек.

Млада жена се обърнала към известен психотерапевт с оплакване от тревожност и потиснатост. Нейната младост била преминала много бурно: множество блудни връзки, неуспешен брак, развод... При това тя била възпитана в традиционно, патриархално семейство, в която се грижели да й внушат (за жалост, неуспешно) строги нравствени правила. Ситуацията е пределно ясна: гласът на съвестта и срамът заради греховния и развратен живот изобличават жената, и тя, не знаейки как да постъпи, изпада в отчаяние. Освен тъгата, я измъчват и страхове. Има чувството, че ще й се случи нещо и със сигурност ще бъде наказана за греховете на младостта.

Но какво я съветва лекарят? Той утешава пациентката с думите, че младостта такава и трябва да бъде – бурна и весела, и че тя за нищо и пред никого не е виновна. Той не решава проблема, а само го „потулва” и „замазва”, приспивайки съвестта на жената със своята защита. Ясно е, че такова „лечение” ще даде само временна утеха. Проблемът, тоест бремето на ранните грехове, остава. Дори и гласът на съвестта не може да бъде заглушен напълно. Действително, депресията, предизвикана от срама заради греховете, може да бъде преодоляна единствено с покаяние и очистване в тайнството изповед. Ако човек искрено се кае, изповяданият грях остава само лош сън. Много е полезно, ако получим и епитимия от свещеника и, естествено, да стъпим на пътя на изправянето и борбата с греха. Случва се грехът да е изповядан, а неговите разрушителни последици да останат. Съвестта е като извор, който сме засипали с камъни и залели с бетон, но той рано или късно ще избие на повърхността.
Да обобщим нашата тема. Борбата с тъгата се води, като се утвърждаваме във вярата в Бога и надеждата на Него. Трябва да се научим да забелязваме Неговите безбройни благодеяния в своя живот и да бъдем благодарни за тях. Борбата с тази страст изисква постоянно усилие. И то наше лично. Защото „спасението на давещите се е дело на самите давещи се”. Тъгата и унинието са разслабеност на волята, а нея само човек може да възпитава.
Бог не ни спасява без самите нас. Той ни изпраща помощ и средства, а ние трябва да ги използваме. Между другото, на тази тема съществува и една поучителна притча, също така за давещ се. Къщата на един човек се оказала в наводнено място. И ето, водата прииждала все повече и повече, и давещият  се преместил на тавана. Впрочем, той вярвал, че Бог ще го спаси.
Наоколо минавали хора с лодки и викали към него: „Скочи при нас, ние ще те спасим!”, а той решително им отговарял: „Не, мен Бог ще ме спаси!”. А през това време нивото на водата се покачвало все повече и повече... Човекът се преместил на покрива. Минал и един сал, но той пак пропуснал случая да се спаси, мислейки, че Господ ще го избави. Нещастникът вече до гуша във водата, видял как плава една голяма дъска, но пропуснал и нея, мислейки, че Господ ще му помогне по чудесен начин. Накрая човекът загинал и душата му застанала пред Бога. „Господи, защо не ме избави от бедата, когато аз така твърдо вярвах и така усърдно Ти се молех!” И Бог му отговорил: „Аз три пъти ти изпращах средства за спасение, но ти всичките три пъти отхвърли Моята помощ”.
Страстите на тъгата и унинието, макар и сходни помежду си, все пак не са едно и също.
Ето как определя греха на тъгата свети Игнатий (Брянчанинов): „Това е огорчение, скръб, загуба на надежда на Бога, съмнение в Божиите обещания, неблагодарност към Бога за всичко, което се случва, малодушие, нетърпеливост, отсъствие на самоукорение, оплакване от ближния, ропот, отричане от подвига на многотрудния християнски живот и скрито намерение да слезем от неговото поприще”. Отказване от бремето на кръста – от борбата със страстите и греха.
Ето и някои от характерните черти на унинието: „Леност за всяко добро дело, особено за молитва. Оставяне на църковното молитвено правило. Изгубване на памет за Бога. Оставяне на непрестаната молитва и душеполезното четене. Невнимание и бързане в молитвата. Нерадение. Неблагоговение. Безделие. Излишно успокояване на плътта със сън, излежаване и всякакъв вид изнеженост. Търсене на спасение без труд и жертви. Преминаване от място на място, с цел избягване на трудностите и себеотрицанието. Чести разходки и посещаване на приятели. Празнословие. Богохулство. Оставяне на поклоните и останалите телесни подвизи. Забравяне на собствените грехове. Забравяне на Христовите заповеди. Нерадение. Унес. Изгубване на страха Божи. Ярост. Безчувствие. Отчаяние.” 

Превод от сръбски: Татяна Филева

Източник: www.prijateljboziji.com.
Из книгата „Православна аскетика за миряни”
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.