 |
| Снимка: http://bnr.bg/ |
- Сега в медиите се
прокламира, че хомосексуалните са предимно психологически адекватни хора, които
просто са избрали тази ориентация (въпреки, че аналитичните статистики, които
съм чела показват точно обратното). Затова и на тях се гледа като адекватни
осиновители или пък ръководители на момчета скаути. Разбира се по презумпция в Закона
за осиновяването пише, че само психически стабилен човек може да осинови
дете. Но, ако психиатричната практика
показва, че хомосексуалните не са стабилни, как тогава биват допускани да
упражняват такъв контрол над уязвими деца?
- Казано така, Вие предполагате, че
психиатрията и различните системи и закони имат реална представа за това какво
е нормалност. Извън Бог, а ние живеем в
безбожен свят, никой всъщност няма реална представа кое е нормално и затова си
измислят, и си го измислят, така че да се напасне, както искат. Затова и нещата
са такива каквито са. Измислиха нова дефиниция за това какво е нормално и утре
пак ще измислят нова, базирана на това, каква е нуждата на това време. И Бог не присъства в картинката. И всичко се върти около това. И така
преосмислихме какво е семейство. Вече не виждаме това, което Бог сътвори и
нарече семейство, или което Той сътвори и нарече „ред на нещата“. Изхвърлихме
Го, защото нямаме нужда от това, защото дори не знаем съществува ли и така сами
решаваме кои са нашите ценности според това, което ни кара да се „чувстваме“
добре. И тогава страстите ръководят нещата – моментните страсти. Затова и
моментните страсти и похождения са тези, които дефинират нормалността.
- Вие сте една от първите,
които се изправихте срещу това пренаписване, редефиниране на нормалността в
правната система. Бихте ли ни разказали за това?
— Имах пациент, който да го кажем така, се
бореше със своя живот на хомосексуална активност. Беше много изтормозен и дойде
при мен, за да започне терапия. Беше много депресиран и се бореше със
самоубийствени мисли и опити. Беше се
пристрастил към наркотиците, към кокаина и беше участвал в различни перверзии.
Вижте, хомосексуалния начин на живот може да е много перверзен, перверзен е по
дефиниция. Но перверзността може да завлича по течението, както всяко зло, може
да продължава още и още, да бъде по-зловеща.
И така, той се бе повлякъл в едни значителни неща, които бяха доста демонични,
в смисъла на мъчението, мъченето – нещото, което хората правят един на друг. И
той беше преследван от всичко това. Бил е малтретиран, като младеж от негов
учител и не бе преодолял тази травма, даже беше приел, че това се е случило,
заради това че е такъв (гей – бел.пр.). Беше възприел това външно обстоятелство
като индикация, че е хомосексуалист- иначе защо( разсъждаваше той) един мъж би
сторил такова нещо с него? В последствие, неговото развитие било провокирано от
това: той започнал да възприема всичко, което чувал и разбирал, като неща, за
които е виновен, той се самообвинявал за
това, че бил хомосексуалист и започнал да си втълпява, че хомосексуализма е
нещо, от което човек неможе да се отърве и това създало в него една много
мрачна визия за живота и за неговото бъдеще.
Но, как точно се е създала тази визия?
Много е просто - той я подхранвал и подхранвал. А и на всичкото отгоре,
възприемал света като една огромна пиеса, в която той е само пионка, която бива
моделирана от другите около него и по този начин се чувствал безсилен. Точно
това се случва с нашето общество, с медиите, със света – те ни променят по
начин, който на тях им изнася, а ние простодушно приемаме тази форма, която ни
се придава или по-точно този начин на мислене и това държание, все едно нямаме
от какво друго да се влияем, все едно няма Бог и като чели няма кой друг да ни
помогне. Така че, когато това момче дойде при мен, то беше изключително
травматизирано, но не беше дошъл за да говори за неговата сексуална ориентация.
Той дойде за да поговори за депресията, в която бе изпаднал. Е, кажете ми как може някой да иска да говори
за тази депресия, без волно или неволно да погледне назад и да види и проумее
какво точно го е накарало да стигне до нея? Моят пациент размишляваше заедно с
мен за неговия живот, неговото детство, отношенията му с родителите му и за
най-важния въпрос според него-дали някога ще успее да се впише в обществото и
дали някога ще бъде обичан и приет от близките си. В последствие стана ясно, че той беше обичан и приет точно от този
човек- точно този човек, който като малък
го е насилвал. Точно този човек,
за когото говорим е проявявал изключително внимание към този младеж, като се
има предвид физическо внимание и постоянно изказвани комплименти. Това момче, този мой пациент в
последствие свикнал и приел този начин
на живот за нормален. Точно заради поведението на този учител, моят пациент приел за нещо естествено своята
хомосексуалност. Той започва да гледа на трудностите в живота по различен начин
– неговата броня, неговата парадигма започва да се пропуква и променя. Изведнъж
лъч светлина на надежда, започва да пробива бронята му и той започва още повече
да се обърква.
Аз
никога не съм крила своята православна вяра в работата си; Никога не съм крила
коя съм и от къде идвам. Ще ви разкажа един случай: Имах един професор, който
преподаваше по детска психология, и когато ме видя, че нося кръст ми каза:
„Това трябва да го свалиш“. На това аз го запитах защо трябва да сваля кръста
си. На въпроса ми отговори, че в практикуването на този вид професия
(психиатър), трябва да бъдеш напълно неутрална в решенията си, т.е. те не бива
да са взети под влиянието на религия или под влиянието на някакъв друг
фактор. Каза ми също, че кръста в случая
може да повлияе на пациентите и на взетите от тях решения. И по този начин се
превръщам в парадигма за тях. След това,
негово изказване го погледнах и му отговорих: „Е, поне миля, че съм честна -
моята вяра е открита, така че хората да знаят моята парадигма, да знаят моето
мислене. Бих могла да отида при някой будист или хиндуист и той, чрез
своето държане и говорене, да се опита
да повлияе на моето мислене, без аз да забележа тази негова цел. А това за мен
е много разочароващо.“ Също така трябва да отбележим, че той се опитва да
замени моето мислене, моята парадигма с
неговата.
Когато
пациентът ми видя, че нося кръст започна да ми задава различни въпроси за Бог.
Със течение на годините той видя, че не се е родил такъв – хомосексуален;
впоследствие той се влюби в една жена, която откликна на чувствата му. Това
момиче, тази жена забременя от него, но съзнателно направи аборт, което го
съкруши. В своята болка той се завърна към наркозависимостта си и всичко в
неговия живот се разпадна на парчета. И заради всичко това той обвини Бог и
мен. На края ме осъди за нещо, което Психиатричната асоциация счита за не
етично, защото в същността си хомосексуалността вече не се счита за
патологична. И така моето християнство и начина, по който се бях държала с него
бяха определени като случай, в който съм се възползвала от възложеното ми
доверие. Защото имах кръст на врата си, икона на стената си и Библия на бюрото
си - бях обвинена в това, че по нездравословен начин съм повлияла на този човек, който доброволно
дойде и остана при мен. Това, че той бе останал при мен, доброволно цели три
години, не бе от никакво значение за съдиите. И само защото Бог бе замесен във
всичко това ги накара да проявят по-негативно отношение към мен.
- Това е интересен случай,
защото се вижда, че той е бил лабилен
психически по време на процеса, но органите на реда не го ли взеха предвид?
-
Не, според тях той беше на ред. Защото според законите, според това, което светът
е определил за „нормално“ той бе считан за уравновесен.
- Той спечели ли своята
битка?
-
Стигнахме до споразумение. Стигнахме до депозиране на фактите, но не успяхме да
отидем в съда.
Следва...
Към първа част - тук.
Превод от Английски: Георги Германов
Източник: http://www.pravoslavie.ru/
