10 Неделя след Петдесетница
„И запрети Иисус на беса,
и той излезе из момчето;
и то от оня час оздравя.”
(Мат.17:18)
Всеки един от нас е подвластен на едно или друго. И като
изкушение, и като навик, и като забавление. Понякога това забавление, което в
същото време може да е и изкушение, ни отдалечава от Бога.
Този бяс може да е наше временно увлечение по нещо – без
значение какво /и в по-добрия случай – нека да е за кратко/. Но истинският бяс
идва у човека тогава, когато у човека липсва страха от Господа! Тогава – един
вид – в сърцевината на душата човешка се получава една пролука, едно
„незапълнено” място, където беса се настанява. А именно там се случва това – в
дълбините на душата, където човек не смее много-много да рови. А най-малкото
пред себе си човек е длъжен всеки един ден от своя живот да рови, да разравя
душата си с ралото на молитвата.
Тук ще отворя една скоба, за да съм по-разбираем: когато
обработваме земята, се налага зъбците на ралото да разкъсат пръста. Тя да се
разбърка. Същото е и с душата ни. Там, където взора не може да достигне. Защото
ако не се грижим да душата си, тя ще бъде обвита от навици, и вършейки едно или
друго, ще се замисляме все по-малко над действието. И особено опасно става за
нас, когато това действие е молитвата. Сам Господ Иисис Христос казва: „Домът Ми дом за молитва ще се нарече.” (Мат.21:13)! А в първото послание на
Св. Ап. Павла до Коринтяни четем „Вие сте
храм Божий, и Духът Божий живее във вас.” (1 Кор.3:16).
Във нас ако молитвата присъствува през повечето време...
то през него време ще сме по-близо до Бога. Тогава в молитвата Бог не ще
допусне в нас да влезе бяс, който да ни окове.
Но как да се случи това – нека се запитаме? И отговорът
е: като се молим! Защото „Чрез вяра
проумяваме.” (Евр.11:3), говори
Св. Ап. Павел в посланието си до Евреите. И така ще проумеем, ще вникнем в
това, що вършим. Ще се замисляме над всяка една наша постъпка. Тогава вече
действието няма да е толкова... толкова опасно за нас... и сякаш граничещо със
нашата собствена гибел. Гибел, като следствие от собствените ни постъпки.
Бащата на момчето дохожда при Иисуса Христа с молба да
отмахне беса от сина му. „Приближи се до
Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина
ми...” (Мат.17:14-15). Ето ни
пример как един човек се моли Господу за друг. Виждаме, че молитвата на бащата
е извършена на колене, в смирение. А вярата у бащата е „колкото синапово зърно”
– и той непоколебимо вярва, че Иисус може да помогне на момчето му.
Иисус Христос, нашият Господ и Бог, може да помогне и на
нас сега. Той ни помага. Но за да може Неговата помощ да достигне до нас,
вярващите и молещите се в Неговото име, се иска нещо. Искат се пост и молитва.
Подготовка за онзи период, който се нарича пост. Молитва, която да ни укрепи и
слабостите ни вече да не са толкова хищни към нас. Тогава самите ние ще вникнем
в същността на думите от Псалом 138: „Твоята
ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи.” (Пс.138:10).
Това сме длъжни да сторим, ако искаме плодовете на делата
ни да са добри. Защото Господ се обръща към нас с думите: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството
небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.” (Мат.7:21). Тогава – по думите на
Иисуса Христа – „Нищо няма да бъде за вас
невъзможно.” (Мат.17:20). Амин.
